О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 90
София, 24.02.2015 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти ноември две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдия Никова гр. дело № 5807 по описа за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба вх.№ 4882 от 22.07.2014 г. на К. Д. К., П. Д. Ж. и М. Д. М., представлявани от адвокат Ю. О. от АК – Д. срещу въззивно решение № 212 от 13.06.2014 г., постановено по в.гр.д. № 113/2014 г. на ОС – Добрич, ГО. Касаторите поддържат, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и е необосновано – основания за отмяна по смисъла на чл.281, т.3 ГПК.
Касационната жалба е процесуално допустима : подадена е в срока по чл.283 ГПК от легитимирани лица, отговаря на изискванията по чл.284, ал.1 и ал.2 ГПК, придружена е от изложение по чл.280, ал.1 ГПК и е насочена срещу решение по допускане на делбата.
В срока по чл.287 ГПК е постъпил писмен отговор от ответниците по касация С. Б. В., К. Н. Ч. и М. Н. М. чрез адвокат Д. Д. от АК – Д., с който поддържат, че не е налице основание за допускане на касационното обжалване, както и че касационната жалба е неоснователна. Претендират присъждането на разноски.
Останалите ответници по касация – М. Я. М., К. Я. Й., М. П. В., С. Й. С., П. Й. П., Т. И. Й. и Й. И. Й., не са депозирали отговор в срока по чл.287 ГПК.
Състав на ВКС, Второ отделение на гражданската колегия, след преценка наличие на основания по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК, намира следното:
С посоченото решение, окръжният съд, в правомощията на въззивна инстанция по чл.258 и сл. ГПК, е потвърдил решение № 76 от 04.12.2013 г. на РС – Добрич по гр.д.№ 6184/2011 г. в частта по допускането до съдебна делба на зеленчукова градина с площ от 41,499 дка, съставляваща поземлен имот № 032023 по КВС на землището на [населено място], [община], между страните по делото – наследници на общите наследодатели М. В. Я. и К. В. Я., при квоти, определени съобразно чл.5-10 ЗН. В частта, с която делбата между същите лица и при същите квоти е допусната по отношение на останалите процесни имоти (три ниви, също намиращи се в землището на [населено място], [община]) първоинстанционното решение е влязло в сила като необжалвано.
За да постанови този резултат, въззивният съд е обсъдил заявено от настоящите касатори (ответници по иска за делба на съсобственост, възникнала от решение по чл.14, ал.1, т.1 ЗСПЗЗ за възстановяване на право на собственост на земя в съществуващи стари реални граници) правоизключващо възражение, че част от възстановения на общите за страните наследодатели М. В. Я. и К. Я. имот (зеленчукова градина с площ 41,499 дка) с площ от 6 дка е само тяхно притежание. Касаторите са поддържали, че по силата на частен продавателен акт от 02.04.1948 г. и нотариално заверен договор от 15.05.1958 г. наследодателят им Д. М. В. (син на общите наследодатели) е придобил празно място от 6 дка. Тези 6 дка са възстановени като земя на общите наследодатели М. и К. Я., но в периода след 1994 г. само касаторите владели (с действия по лично обработване до 2004 г., а след това – чрез отдаване под аренда) част от зеленчуковата градина с площ 14,775 дка, формирана от площта на закупеното празно място от 6 дка и припадащия се на баща им Д. М. В. наследствен дял в останалата част от реституирания имот. На това основание са поддържали, че са придобили по давност реална част от имота с площ 14,775 дка, евентуално – идеална част в размер на 14,775 / 41,499.
Въззивният съд е обсъдил събраните по делото (включително при условията на чл.266, ал.3 ГПК) гласни доказателства, заключения на съдебно-техническата експертиза и писмени доказателства и е приел, че не се установява настоящите касатори, като упражняващи фактическа власт върху реална част от съсобствения имот, да са обективирали спрямо другите съсобственици намерението си да владеят за себе си и техните идеални части (в рамките на реалната част), съответно – да са извършили действия по завладяване на тези части. Прието е, че касаторите, подобно на всички останали сънаследници от общо 4-те групи, са получили равен по площ на другите поземлен участък в рамките на имота. Действията по служенето и стопанисването на северния участък („надлъжна ивица”) са продължили повече от 10 години (между 1994 г. и 2009 г.) , но не съставляват владение върху чуждите дялове. През този почти 15-годишен период касаторите не са показали пред другите съсобственици, че отблъскват съвладението им и че завладяват техните части и ги считат за свои. Прибирането на рентни доходи, изчислявани върху площ от 14,775 дка, в периода между 2009 г. и 14.12.2011 г. (датата на предяване на иска за делба) също не сочи на намерение за своене нито върху реална, нито върху идеална част. При сключването на договора за наем съсобствениците – наемодатели не са свеждали своите правомощия за ползване до някаква реална или идеална част и не са искали друго освен общо, неделимо плащане. В обобщение е прието, че настоящите касатори не са доказали оригинерно придобиване нито върху реална, нито върху идеална част от заявения за делба имот.
Искането за допускане на касационното обжалване се поддържа по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК по следните въпроси „Владението на част от сънаследствен имот, пряко или чрез отдаване на имота под наем или аренда и получаване рентни плащания, представляват ли владелчески действия и обективират ли намерение за своене на отдадената идеална или реална част от сънаследствения имот, след като е изтекъл изискуемия съгласно чл.79, ал.1 ЗС десетгодишен давностен срок. След като в предвидения законоустановен десетгодишен период от време сънаследниците не са се противопоставили на установеното владение върху част от сънаследствения имот, завладян от нас, не сме отстранени от същото, представлява ли това действие част от фактическия състав на придобивната давност”, като се поддържа, че възприетото в тази връзка от въззивния съд противоречи на решение № 462 от 27.12.2012 г. по гр.д.№ 125/2012 г. на ВКС, І г.о., решение № 5 от 25.01.2010 г. по гр.д.№ 2728/2008 г. на ВКС, ІІ г.о. – двете, постановени по реда на чл.290 ГПК, и решение № 304 от 04.05.1995 г. по гр.д.№ 75/1995 г. на ВС, І г.о.
В случая не е налице заявеното от касаторите противоречие.С решение № 304 от 04.05.1995 г. по гр.д.№ 75/1995 г. на ВС, І г.о. се приема, че и при действието на чл.68 ЗС владението се характеризира с признаците постоянно, непрекъснато, спокойно, явно, несъмнително и с намерение да се държи вещта, като своя собствена, като спокойно е владението, когато фактическата власт не е установена чрез насилие от предишния владелец. Владението не може да се счита неспокойно заради това, че около него съществуват кавги, без да са упражнени насилствени действия. Това разрешение е възприето с решение № 5 от 25.01.2010 г. по гр.д.№ 2728/2008 г. на ВКС, ІІ г.о., като е посочено още, че след като един от сънаследниците е установил върху съсобствения имот самостоятелна фактическа власт, отблъсвайки владението на останалите сънаследници и манифестирайки спрямо тях намерение занапред да владее целия имот изключително и само за себе си, той може да придобие по давност и частите на останалите сънаследници след изтичане на предвидения в чл.79, ал.1 ЗС 10-годишен давностен срок, ако в този период упражнява фактическата власт върху имота явно, необезпокоявано и непрекъснато. Прекъсването на давността в подобна хипотеза се изразява в извършване на действие по отстраняване на владелеца от имота, предявяване на права по съдебен ред или установяване на фактическа власт върху същия имот от трето лице, вкл. и от друг сънаследник самостоятелно или наред с първоначалния владелец, т.е. във фактическо въздействие върху самия имот или заявяване на права за имота по съдебен ред, но не и във фактически действия, насочени към личността на упражняващото фактическата власт лице. За да се приемат за приложими към разглеждания случай тези разрешения, на първо място е необходимо, въз основа на анализа на събраните по делото доказателства, да е бил формиран извод, че един от сънаследниците (а в случая – група от сънаследниците, тези от коляното на Д. М.) е установил върху съсобствения имот самостоятелна фактическа власт. В случая подобен извод не е налице – напротив, съдът е възприел, че установяването на фактическата власт върху процесния имот след реституирането му през 1994 г. показва съвладение, което, съобразно разясненията на ТР № 1/2012 от 06.08.2012 г., ВКС, ОСГК, обосновава извод за оборване на презумпцията на чл.69 ЗС в отношенията между съсобствениците. Липсва преценка, че касаторите са упражнявали фактическа власт върху цялата вещ, без да се съобразяват с правата на останалите съсобственици, което налага извода за неотносимост на цитираната съдебна практика (такава по чл.290, ал.1, т.2 ГПК и задължителна по смисъла чл.290, ал.1, т.1 ГПК), а оттам – отсъствие на допълнителните селективни критерии по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК.
Неотносимо е и разрешението, дадено с решение № 462 от 27.12.2012 г. по гр.д.№ 125/2012 г. на ВКС, І г.о., с което е прието, че манифестация на самостоятелна фактическа власт представлява факта, че един сънаследник самостоятелно е обработвал, респ. е получавал единствено за себе си гражданските плодове от целия възстановен имот /рента, наемна, арендна цена/ през целия период от възстановяване на земеделската земя до предявяването на иска. Във всички тези случаи се касае до установена самостоятелна фактическа власт върху цялата вещ – самостоятелен обект на правото на собственост, каквито твърдения в случая не са релевирани от страна на касаторите в инстанциите по същество.
Искането за допускане на касационното обжалване се поддържа по чл.280, ал.1, т.3 ГПК и по въпроса „Когато въззивната инстанция в отклонение от нормата на чл.266, ал.1 ГПК приеме доказателство, което е могло да се представи в срок пред първата инстанция и гради изводите си на същото, това сочи ли на съществено нарушение на съдопроизводствените правила и следва ли да доведе до отмяна на въззивното решение”. В тази връзка изложението не съдържа обосновка за съществуването на допълнителния селективен критерий по чл.280, ал.1, т.3 ГПК – не е мотивирано с какво произнасянето по формулирания въпрос ще допринесе за точното прилагане на закона и/или за развитие на правото, коя е непълната и неясна правна норма, която се нуждае от тълкуване, евентуално кое досегашно неправилно или неактуално нейно тълкуване следва да бъде преодоляно и/или изоставено. По своята същност така поставеният процесуалноправен въпрос не представлява такъв по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, а е оплакване за неправилност на решението, обсъждането на което не може да бъде предмет на произнасянето във фазата по селектиране на касационните жалби. Този въпрос не може да се възприеме като такъв, който е обусловил изхода на спора, поради което липсата на общата предпоставка е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване на въззивното решение.
По присъждането на разноски: Искането на адв.Д., процесуален представител на ответниците по касация С. Б. В., К. Н. Ч. и М. Н. М. е основателно. Съгласно разпоредбата на чл.78, ал.3 ГПК ответникът има право на направените за защита разноски при благоприятен за него резултат. На основание чл.81 ГПК разноските се дължат за всяка една инстанция при приключване на делото пред нея. Макар присъждането на разноските в делбата да търпи изключение, настоящият състав намира, че разноските за касационно обжалване на решението по допускане на делбата следва да се присъдят, в случая на ответниците по касация, тъй като те не съставляват разноски по висящия делбен процес. С оглед на представения с отговора по чл.287 ГПК Договор за правна защита и съдействие Nо [ЕГН] от 23.09.2014 г. и списък на разноските, разноските следва да бъдат присъдени в размер на сумата 960 лв.
По изложените съображения и на основание чл.288 ГПК във връзка с чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК, състав на ВКС, Второ отделение на гражданската колегия
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване по касационната жалба вх.№ 4882 от 22.07.2014 г. на К. Д. К., П. Д. Ж. и М. Д. М., представлявани от адвокат Ю. О. от АК – Д. срещу въззивно решение № 212 от 13.06.2014 г., постановено по в.гр.д. № 113/2014 г. на ОС – Добрич, ГО
ОСЪЖДА К. Д. К., П. Д. Ж. и М. Д. М. ДА ЗАПЛАТЯТ на С. Б. В., К. Н. Ч. и М. Н. М. на основание чл.78, ал.3 ГПК сумата 960 (деветстотин и шестдесет) лева.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: