О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 237
гр. София, 10.06.2016 г.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на единадесети април две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдия Гергана Никова гр. дело № 1479 по описа за 2016 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството e по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба с вх.№ 2253 от 28.09.2015 г. на [фирма], представлявано от управителя С. Г. Н. и заявена чрез адвокат А. М. от САК срещу въззивно решение № 269 от 13.07.2015 г., постановено по в.гр.д. № 309/2015 г. по описа на Софийски окръжен съд, ГО, първи състав.
Касационната жалба е била подадена и от името на Г. М. Г., но в тази й част същата е върната с разпореждане от 10.12.2015 г., което е влязло в сила на 22.03.2016 г. (с влизането в сила на разпореждането от 01.03.2016 г. за връщане на частната жалба с вх.№ 1430 от 26.02.2016 г. срещу разпореждането от 08.02.2016 г. за връщането на частната жалба с вх.№ 287 от 18.01.2016 г., подадена срещу разпореждането от 10.12.2015 г.). По отношение на Г. М. Г. въззивното решение е влязло в сила на 22.08.2015 г. при условията на чл. 296, т. 2 ГПК. Ето защо предмет на разглеждане в настоящото производство е касационната жалба с вх.№ 2253 от 28.09.2015 г. само в частта й, в която изхожда от [фирма].
С касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно.
След изрично дадени указания при администриране на касационната жалба е представено изложение на основания на касационното обжалване.
Ответникът по касация РПК „Развитие” е депозирал отговор на касационната жалба в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, като възразява, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и че касационната жалба е неоснователна. Претендира разноски.
С обжалваното решение окръжният съд, в правомощията на въззивна инстанция по чл. 258 и сл. ГПК, е потвърдил решение № 11 от 26.01.2015 г., постановено по гр.д.№ 35/2013 г. по описа на РС – гр. Елин Пелин, с което е отхвърлен предявения от [фирма] и Г. М. Г. срещу РПК „Развитие” – [населено място] иск за признаване за установено по отношение на ответника, че ищците са собственици на основание изтекла придобивна давност от 2006 година до датата на подаване на исковата молба на следните недвижими имоти: УПИ ХІІІ – за магазини в кв. 36 по ЗРП на [населено място] П. с площ 1740 кв.м., заедно с построените в него магазин на два етажа със застроена площ 235 кв.м. и магазин на един етаж със застроена площ 100 кв.м.
Въззивният съд е отчел, че ищците (Г. М. Г. и касатора [фирма]) са приобретатели на спорното право, което е било предмет на спора по гр.д.№ 141/2006 г. на РС – гр. Елин Пелин, като се позовават на права, придобити след вписване на исковата молба. По тази причина и на основание на чл. 226, ал. 3 ГПК те се явяват обвързани от силата на пресъдено нещо на решението по посоченото дело, с което е признато за установено по отношение на праводателя на техния праводател – Община [населено място], че РПК „Развитие” е собственик на процесния имот на основание чл. 2, ал. 3 (отм.) от ЗОбС. Претенцията им по настоящото дело е преценена като процесуално допустима и е разгледана по същество предвид заявеното оригинерно придобивно основание – придобивна давност в хипотезата на чл. 79, ал. 2 ЗС. Прието е за безспорно, че ищците са упражнявали фактическа власт върху процесния имот, като началния момент на владението на касатора е 07.12.2007 г. Владението им, обаче, е квалифицирано като недобросъвестно, тъй като е установено след датата на вписване на исковата молба по гр.д.№ 141/2006 г. на РС – гр. Елин Пелин. Вписаната искова молба има оповестително действие по отношение на третите лица и изключва възможността сключените след вписването сделки да съставляват основание за упражняване на добросъвестно владение върху имотите, предмет на разпорежданията. С оглед това е формиран извод, че в случая е приложим 10-годишния срок на придобивната давност по чл. 79, ал. 1 ЗС, който не е изтекъл към момента на подаване на исковата молба – 21.01.2013 г. Съответно – ищците не са придобили собствеността върху имота на твърдяното оригинерно основание, поради което предявените искове по чл. 124, ал. 1 ГПК са отхвърлени като неоснователни.
При преценка за наличието на основания по чл. 280, ал. 1 ГПК, настоящият състав на ВКС намира, че в случая не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване по следните съображения:
Както в касационната жалба, така и в изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК касаторът е развил своето несъгласие с формираната от въззивния съд правораздавателна воля. Противно на разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, касаторът не е формулирал правни въпроси, представляващи общо основание за допускане на касационното обжалване. С посоченото тълкувателно решение е прието, че касационната инстанция допуска до разглеждане по същество касационни жалби против въззивни решения, съдържащи произнасяне по правен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил или подготвил изхода по делото, по отношение на който е налице и някое от допълнителните условия на чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Не е задължително този въпрос да се обхваща от обективните предели на силата на присъдено нещо на решението (касационното обжалване е допустимо и по правни въпроси, касаещи преюдициални правоотношения, обуславящи спорното право, по които не се формира сила на присъдено нещо, освен ако не са предявени чрез инцидентен установителен иск), но е задължително въпросът да е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Върховният касационен съд не разполага с правомощие да изведе такъв въпрос от текста на касационната жалба или от изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК, доколкото подобно действие би влязло в пряко противоречие с диспозитивното начало в гражданския процес. При отсъствието на конкретно формулиран въпрос касационният съд не може да прецени дали е налице хипотеза в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК и касационното обжалване не следва да се допуска.
С оглед настоящото произнасяне и на основание чл. 81 ГПК във връзка с чл. 78 ГПК, касаторът следва да заплати на ответника по касация направените разноски за защита пред ВКС, а именно сумата 1 000 лева – заплатено в брой адвокатско възнаграждение съгласно ДПЗС 432286.
По изложените съображения състав на ВКС, Второ отделение на гражданската колегия
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 269 от 13.07.2015 г., постановено по в.гр.д. № 309/2015 г. по описа на Софийски окръжен съд, ГО, първи състав.
ОСЪЖДА [фирма], представлявано от управителя С. Г. Н., ДА ЗАПЛАТИ на РПК „Развитие” сумата 1 000 (хиляда) лева – разноски за защита пред ВКС.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: