О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№197
гр. София, 29.04.2020 год.
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и седми януари през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като изслуша докладваното от съдията Николова гр. д. № 2793/2019 год. по описа на ВКС, II г.о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
С решение № 144 от 23.04.2019 год. по въззивно гр. д. № 125/2019 год. Пазарджишкият окръжен съд, като въззивна инстанция, е потвърдил първоинстанционното решение от 30.11.2018 год. по гр. д. № 614/2017 год. по описа на Районен съд – Пазарджик, с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от П. Г. М. срещу Т. Л. М. иск с правно основание чл. 29, ал. 3 СК за определяне на по-голям дял от общото имущество, придобито по време на брака между страните, в размер на 3/4 ид. части.
Ищецът в първоинстанционното и касатор в настоящото производство П. Г. М., чрез пълномощника си адв. М. П. от АК – П., обжалва въззивното решение в срока по чл. 283 ГПК. В касационната жалба са развити доводи за неговата неправилност поради нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, с оглед на което касаторът иска отмяната му, като вместо него се постанови друго решение, с което предявеният иск да бъде уважен.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение, при формулирания въпрос: „Следва ли съдът да обсъди всички събрани по делото доказателства както поотделно, така и в тяхната съвкупност и взаимовръзка при предявен иск по чл. 29, ал. 3 СК за определяне на по-голям дял на съпруга, когато съпрузите нямат дете от брака, като отчете значителността на приноса във всичките му проявни форми спрямо двамата съпрузи поотделно и ги съпостави?“. Така поставеният въпрос касаторът твърди да е разрешен със задължителната съдебна практика, установена с Постановление № 1 от 13.07.1953 год. на Пленума на ВС, както и със следните решения на ВКС по чл. 290 ГПК – решение № 72 от 15.07.2016 год. по гр. д. № 290/2016 год., II г.о. на ВКС и решение № 237 от 27.06.2011 год. по гр. д. № 931/2010 год., I г.о. на ВКС.
В законоустановения срок не е постъпил отговор от ответницата по касация Т. Л. М..
Върховният касационен съд, в настоящият си състав, при проверката за наличие на основания за допускане на касационното обжалване на решението, въз основа на данните по делото, намира следното:
Страните са сключили граждански брак на 23.09.2006 год. в [населено място], който е прекратен с развод по взаимно съгласие с решение № 545 от 08.07.2016 год. по гр. д. № 802/2016 год. на Пазарджишкия районен съд. По време на брака страните са придобили движими вещи, описани в исковата молба на стойност 525 лева, съгласно приета по делото съдебно-оценъчна експертиза, както и недвижим имот, съгласно Нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № * от 21.12.2006 год., том *, рег. № *, нот. д. № */2006 год. на нотариус Ю. В., рег. № * на Нотариалната камара с район на действие Районен съд – Пазарджик, а именно подробно описания в исковата молба апартамент № 15, състоящ се от две стаи, дневна, столова, кухненски бокс и сервизни помещения със застроена площ от 82,21 кв. м., разположен на IV-ти етаж и представляващ самостоятелен обект в сграда на [улица], вх. „А” в [населено място], заедно с прилежащото му избено помещение № 15 от 5,54 кв. м. и припадащите се 1,96 % идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж. Съгласно Удостоверение за данъчна оценка по чл. 264, ал. 1 ДОПК /л. 36 от първоинстанционното дело/, данъчната оценка за целия недвижим имот е 13 437,90 лева.
В обжалваното решение е прието, че съгласно чл. 29, ал. 3 СК е допустимо да се определи по-голям дял в полза на единия съпруг от общото имущество единствено в случай, че се докаже значително /неколкократно, в пъти/ по-голям принос в придобиването му. В хипотезата, когато двамата съпрузи са изпълнявали задълженията, посочени в чл. 17 СК, като съобразно своите възможности, здравословно състояние и доходи са осигурявали благополучието на семейството, грижили са се един за друг, осигурявали са си спокойна и нормална семейна обстановка, различията във финансовите им приходи трябва да са особено съществени, за да бъде уважен иск по чл. 29, ал. 3 СК. При липса на установени по несъмнен начин значителен принос или разхищаване на семейно имущество от някой от съпрузите и равенство в останалите фактори от значение за преценката, няма основание да се променят законово установените равни дялове в общността и да се определя по-голям дял на един от двамата съпрузи.
След пълен, всестранен, подробен и мотивиран анализ на всички събрани по делото писмени и гласни доказателства, въззивният съд е достигнал до извода, че в случая не са налице необходимите условия за промяна в имуществените дялове на бившите съпрузи, доколкото е приел за установено, че: и двете страни по време на брака са били трудово ангажирани, като нито един от съпрузите не е получавал многократно по-големи доходи от другия; и двамата са полагали усилия за благополучието на семейството, участвали са с равен принос и личен труд в ремонта и обзавеждането на семейното жилище; приносът на родителите на страните по делото в придобиване на семейното имущество е приблизително еднакъв; въпреки че съпругата е била студентка през определен период от време, тя е била подпомагана финансово от родителите си, като всъщност те са поемали част от разходите на младото семейство по престоя в жилището им, докато се е ремонтирал закупеният от тях апартамент. Въз основа на данните по делото въззивният съд приема, че установеният приблизително два и половина пъти по-нисък размер на доходите на съпругата не налага извода, че разликата е значителна по смисъла на чл. 29, ал. 3 СК, позовавайки се на равенството в останалите фактори и решение № 136 от 11.07.2016 год. на ВКС по гр. д. № 607/2016 год., в което е прието, че в този случай разликата в получаваните трудови възнаграждения трябва да е поне десет или повече пъти.
Преди да разгледа по същество жалбата, касационният съд следва да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, съгласно чл. 288 ГПК, във вр. с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят се позовава на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради противоречие с възприетото в решение № 72 от 15.07.2016 год. по гр. д. № 290/2016 год., II г.о. на ВКС и решение № 237 от 27.06.2011 год. по гр. д. № 931/2010 год., I г. о. на ВКС. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/2010 год. по тълк. д. № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС, формулираният от касатора въпрос трябва да обуславя изхода на делото и да е налице някоя от допълнителните предпоставки, предвидени в чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК, за да се допусне касационно обжалване. В разглежданата хипотеза формулираният от касатора въпрос е обуславящ с оглед решаващата воля на съда, но не е разрешен в противоречие с практиката на ВС и ВКС, съгласно която значителността на приноса като основание за определяне на по-голям дял следва да се отнася за всичките му проявни форми и означава отклонение от обичайното, което сочи на изключителност. Преценката за това следва да е базирана въз основа на всички доказателства и доводи на страните, като въззивният съд трябва конкретно, ясно и точно да изложи в решението си върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка, а ако по делото са събрани противоречиви доказателства, мотивирано да каже защо и на кои отдава вяра, кои възприема и кои не /в този смисъл цитираните от касатора решения, както и Постановление № 5 на ВС от 1972 год., решение № 217 от 09.06.2011 год. по гр. д. № 761/2010 год., IV г.о. на ВКС, решение № 24 от 28.01.2010 год. по гр. д. № 4744/2008 год., I г.о. на ВКС, решение № 700 от 28.10.2010 год. по гр. д. № 91/2010 год., IV г.о. на ВКС/.
В случая достигнатият от въззивния съд извод за липса на предпоставките по чл. 29, ал. 3 СК е обусловен от анализа, поотделно и в тяхната съвкупност, на всички събрани по делото доказателства, като е извършена съответно преценка на достоверността и относимостта на всяко едно от тях. Въззивният съд е изложил собствени мотиви, като е разгледал и обсъдил всички направени от страните доводи и възражения, с което е изпълнил задължението си по чл. 236, ал. 2 ГПК. За да отхвърли като неоснователни твърденията на ищеца за значително по-голям принос в придобиването на семейното имущество, въззивният съд е отчел факта, че последният не установява по категоричен начин дали и колко време е работил втора работа в строителството, доколкото не са налице надлежни доказателства за това /такива доходи не са отразени в системата на НАП/. Показанията на св. Г. М. съдът не е кредитирал, тъй като е намерил, че са непълни, общи и без всякаква конкретика. Отбелязал е, че получените парични преводи от майката на ищеца също не установяват категорично наличието на многократно по-голям принос, тъй като по делото не е безспорно установено за какво са вложени тези средства, а в същото време са налице доказателства, че роднините и близките на съпругата-ответница също имат съществен принос в придобитото от страните имущество. Като е съпоставил размера на доказаното месечно трудово възнаграждение на съпруга и дължимите месечни вноски по изтеглените от семейството кредити, въззивният съд е приел, че не е възможно всички консумативи за апартамента и семейни разходи да са били заплащани единствено от ищеца, доколкото свободният му финансов ресурс е бил силно ограничен след погасяване на вноските по кредитите. За недоказано приема и възражението на ищеца, че бившата му съпруга е злоупотребявала с влошеното материално положение на семейството.
При тези мотиви на въззивния съд не се установява нарушение на съдопроизводствените правила, нито необоснованост, а релевираните в касационната жалба оплаквания на практика се свеждат до преценката на фактите и обстоятелствата по делото, която не може да бъде предмет на обсъждане в настоящето производство.
С оглед тези съображения следва да се приеме, че въззивното решение е съобразено със съдебната практика по посочения от касатора въпрос, най-общо поставен като такъв относно задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства и доводи на страните, както и да изложи собствени мотиви относно фактическите и правните констатации, които приема за установени, поради което и не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
При данните по делото не съществува вероятност въззивното решение да е недопустимо или нищожно, нито очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, с оглед на което не е налице и основание за служебно произнасяне по предмета на настоящето производство.
Воден от изложеното, на основание чл. 288 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение:
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 144 от 23.04.2019 год. по въззивно гр. д. № 125/2019 год. на Окръжен съд –Пазарджик, по касационна жалба на П. Г. М. от [населено място].
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.