О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 455
гр. София, 09.12.2015 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на пети октомври две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 3966 по описа на Върховния касационен съд за 2015 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
С решението си от 22.04.2015 год. по гр. д. № 736/2014 год. Хасковският окръжен съд, като въззивна инстанция, е потвърдил първоинстанционното решение от 17.07.2014 год. по гр. д. № 858/2012 год. на Димитровградския районен съд, с което е отхвърлен предявения от [фирма], [населено място] против „С. Б.”, [населено място] иск по чл. 109 ЗС за осъждане на ответното дружество да приведе в съответствие с нормативните изисквания за пресичане и припокриване на два газопровода, разпределителния си газопровод в поземлени имоти с идентификатори 21052.342.33 и 21052.346.33 в землището на [населено място] и 0.521, 80.126, 0.6 и 0.526 в землището на [населено място].
Въззивното решение е обжалвано в срока по чл. 283 ГПК от ищцовото дружество [фирма], чрез пълномощниците му адвокатите Т. Н. и К. Ж.-М.. Поддържа оплаквания за неговата неправилност поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК и иска отмяната му, като вместо това се постанови друго решение, с което искът бъде уважен, респ. делото се върне за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Претендира присъждане на направените разноски за всички инстанции.
В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът обосновава наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК с необходимостта да се допусне касационното обжалване с оглед произнасянето на въззивния съд по формулираните в т. т. 1-8 процесуалноправни и материалноправни въпроси в противоречие с посочената и приложена задължителна съдебна практика, както и с оглед необходимостта от тълкуване на сочените разпоредби на закона и липса на съдебна практика по тях.
В писмения отговор на ответника [фирма], чрез адв. Ат. Ш., се поддържа становище за липса на основания за допускане на касационното обжалване на въззивното решение, респ. неоснователност на касационната жалба по изложените съображения. Претендира присъждане на направените разноски по делото.
Върховният касационен съд, в настоящият си състав на ІІ г. о., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по иск по чл. 109 ЗС, предявен от касатора против ответника, с твърдения, че изграденият от последния въз основа на одобрените през 2009 год. строителни книжа „главен разпределителен газопровод извън границите на урбанизираната територия” в посочените в исковата молба поземлени имоти преминава в границите на сервитута на съществуващия газопровод, собственост на касатора, пресича го в няколко точки и го припокрива на разстояние около 10 м., като отстоянията между осите на двете тръби не отговарят на нормативните изисквания за минимално разстояние. Това пречело на касатора да експлоатира и ремонтира собствения си газопровод, изграден през 1982 год. на по-голяма дълбочина от този на ответника, тъй като достъпът му бил възпрепятстван от изградения от ответника над него газопровод. Така създаденото от ответника състояние го смущава и му пречи да упражнява правата си на собственик на изградения през 1982 год. негов газопровод, поради което и иска ответника да бъде осъден да приведе в съответствие с нормативните изисквания за пресичане и припокриване на два газопровода, разпределителния си газопровод на територията на [населено място] и [населено място] в посочените точки и имоти, като премести газопровода си под този на ищеца, при спазване на нормативните изисквания за разстоянията между двата газопровода – преносен /този на ищеца/ и разпределителен /този на ответника/, като при необходимост от пресичането им това да бъде съгласувано предварително с него относно ъгъл на пресичане и разстояние /съгласно уточнителна молба на ищцовото дружество във въззивното производство/.
Въззивният съд приел, че ищцовото дружество [фирма] е собственик на изградения през 1981 год. и въведен в експлоатация през 1982 год. газопровод, въз основа съвкупната преценка на представените доказателства. За да потвърди първоинстанционното решение, с което искът му по чл. 109 ЗС е отхвърлен, приел, че не е установено по делото с изграждането и експлоатацията на разпределителния газопровод ответникът да е извършил неоснователни и неправомерни действия, тъй като същите са в съответствие с издадените надлежни строителни книжа и при спазване на строителните правила и норми. По делото е установено от писмените доказателства и приетото заключение на техническата експертиза, че строителните книжа са изготвени, съгласувани и одобрени при условията на процедура за комплексен проект за инвестиционна инициатива, изграденият газопровод на ответното дружество е изпълнен в съответствие с тях, както и в съответствие с нормативните изисквания относно изградения по-рано газопровод на [фирма], като пресичането им е предвидено в инвестиционния проект с детайлни чертежи относно начина на пресичане, използваните тръби в тези точки с дебелина над минимално предвидената, т.е. специфичните технически изисквания са изпълнени. Прието е, че не е установено преминаване в границите на сервитута на съществуващия газопровод, доколкото липсват доказателства за наличието на такъв, липсват данни да е одобрен ПУП, с който да е определена площ на сервитут с оглед вида и местоположението на енергийните обекти, съгласно изискванията на Наредба № 16. С оглед вида на двата газопровода съдът е приел да се спазени и минималните нормативни изисквания по Наредбата за устройството и безопасната експлоатация на преносни и разпределителни газопроводи и на съоръженията, инсталациите и уредите за природен газ, посочени в Приложение № 2, Таблица № 4, относно разстоянията между тях. Установеното от вещото лице затруднение за смяна и ремонт на тръбите в случай на пробив, както и въздействие между тръбите в случай на такава авария, води до неудобства и за двете страни с оглед разположението на двата газопровода, като пресичането при използваните по-дебели тръби е допустимо с оглед нормативната уредба. С оглед местоположението на тръбите на двата газопровода, достъпът на ищеца за отстраняване на авария ще е по-труден, тъй като неговият газопровод е под този на ответника. С изграждането и експлоатацията на неговия газопровод ответникът обаче не пречи нито пряко, нито косвено на ищеца да упражнява правото му на собственост върху неговия газопровод, тъй като изграждането е в съответствие със строителните книжа и при спазване на нормативните изисквания относно пресичането на двата газопровода, а затрудненията за ищеца са в резултат на законово допустими ограничения. Ответникът не е извършил действия, нито е създал състояние, което да смущава или да пречи на ищеца фактически да поддържа, експлоатира и ремонтира собствения му газопровод, нито е налице заплашване или опасност от вредно или смущаващо въздействие, като съдът е посочил, че при евентуално бъдещо действие, свързано например с авария, би било налице основание за предявяване на претенции за обезщетяване на вреди, но самият факт на изграждането на газопровода не е основание да се приеме, че пречи или смущава упражняване на правото му на собственост върху неговия газопровод.
Горните съображения на въззивния съд обобщено се отнасят до липсата на установяване в какво се изразява преченето и смущаването на правото на ищеца, сега касатор, /и конкретно в посочените точки на пресичане и припокриване/, причинено от построяването на разпределителния газопровод от ответника, което не е неоснователно действие с оглед наличието на одобрени и в съответствие с нормативните технически изисквания строителни книжа, т. е. липса на една от предпоставките за основателност на иска по чл. 109 ЗС.
За да се допусне касационно обжалване на въззивното решение, касаторът следва да обоснове наличието на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК, като на първо място посочи кои материалноправни или процесуалноправни въпроси са обсъждани в решението и са обусловили решаващите му изводи, и на второ място, с оглед позоваване на противоречие с практиката на ВКС и значението им за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, да обоснове наличието на тези допълнителни основания за допускане на касационния контрол.
В случая касаторът е формулирал два процесуалноправни въпроси:
1. Длъжен ли е въззивният съд при постановяване на решението си да извърши цялостна и самостоятелна преценка на събраните доказателства, да обсъди изложените във въззивната жалба защитна теза, доводи и оплаквания и да разгледа всички възражения на страните и длъжен ли е да формира и изложи самостоятелни мотиви по същество на спора, включително когато с него се потвърждава първоинстанционното решение или нормата на чл. 272 ГПК го освобождава от това задължение и
2. Задължен ли е въззивния съд съгласно чл. 7, чл. 8, чл. 9 и чл. 10 ГПК да съдейства на страните за изясняване на делото и за установяване на фактите, които са от значение за решаването му, с твърдение, че въззивният съд в обжалваното решение е дал отрицателен отговор на тези въпроси, изразяващ се в необсъждане на част от доводите и оплакванията във въззивната жалба, игнориране на част от доказателствата и преповтаряне на мотивите на първоинстанционния съд, дори без позоваване на чл. 272 ГПК, както и при направения извод относно липса на сервитут за ищеца не е оказал съдействие на страната за установяване на този факт. Въпросите по начина, по който са формулирани, представляват доводи за допуснати процесуални нарушения, обусловили неправилност на извода на съда, които не представляват правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което и не могат да обосноват наличие на общата предпоставка за допускане на касационно обжалване. Съгласно разясненията в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 год. по т. д. № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС правният въпрос, по който въззивният съд се е произнесъл, следва да е включен в предмета на спора и да е обусловил решаващата воля на съда, обективирана в решението, но не и за правилността на решението, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Формулираните в изложението процесуалноправни въпроси, макар и с принципно значение за всяко дело, нямат горната характеристика с оглед постановяването на решението на въззивния съд при точното приложение на закона и съобразно представената и от касатора задължителна съдебна практика, въз основа на приетите факти с оглед събраните доказателства и съответните правни изводи въз основа на материалния закон – чл. 109 ЗС. В тази връзка съдът е обсъдил релевантните за спора обстоятелства, разгледани са заявените от страните твърдения, доводи и възражения. Съгласно установената практика по приложението на чл. 12 и чл. 235 ГПК съдът преценява доказателствата по делото и доводите на страните по вътрешно убеждение и в тяхната съвкупност, което въззивният съд е сторил, видно от изложените в обжалваното решение съображения. Несъгласието с направените фактически и правни изводи и с произнасянето по възраженията и доводите на страните не представлява основание за допускане на касационно обжалване. Тези съображения относно липсата на общата предпоставка за допускане на касационното обжалване правят безпредметно обсъждането наличието на допълнителната такава за противоречие с представената задължителна съдебна практика, съображения в която насока не са и изложени от касатора. Поради това релевираното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по горните въпроси не е налице.
В изложението си касаторът е формулирал и материалноправни въпроси, както следва: Около газопровод, изграден преди влизане в сила на ЗЕЕЕ /отм./, създават ли се сервитутни зони ex lege с факта на влизане в сила на закона или за да се приеме, че е налице редовно възникнал сервитут за енергиен обект, е необходимо изпълнението на допълнителни условия, като заплащане на обезщетение, отразяване на местоположението и площите на тези зони в общите и подробните устройствени планове или установено съответствие с изискванията на Наредба № 16/2004 год. за сервитутите на енергийните обекти. Според касатора произнасянето на въззивния съд в обжалваното решение по този въпрос противоречи на решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК – Р № 807 от 1.12.10 год. по гр. д. № 1081/09 год. І г. о. и Р № 237 от 9.04.09 год. по гр. д. № 621/08 год. ІІІ г. о. В тях е прието, че възникването на сервитутните зони ex lege с факта на влизане в сила на ЗЕЕЕ /отм./ изключват възможността един вече съществуващ сервитут да се окаже несъществуващ поради липса на приет ПУП, определящ графично площта и местоположението му. Приетата през 2004 год. Наредба № 16 не може да ретроагира към момента на влизане в сила на ЗЕЕЕ /отм./, нито да погаси вече възникнали сервитутни права закона, във връзка с което е формулиран и въпрос относно приложението на горната наредба спрямо заварен от ЗЕЕЕ /отм./ енергиен обект с релевирано основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, обосновано с липсата на съдебна практика по него.
По въпроса за сервитута произнасянето в обжалваното решение не касае приложението на чл. 60 ЗЕЕЕ, редакция ДВ бр. 64/1999 год. /отм./, съгласно която разпоредба по силата на закона около съществуващите енергийни обекти възниква сервитутно право – ал. 2, т. 1. Предвиденото в ал. 4 от същата разпоредба за условията и редът за определяне на местоположението, размерите, границите и режима на сервитутните зони, правата и задълженията на собственика на земята, на титуляра на сервитутното право и на третите лица….да се уреждат в наредба означава, че сервитутното право около заварения енергиен обект следва да бъде конкретизирано и индивидуализирано, и в тази връзка следва да се приемат съображенията на въззивния съд, че такава конкретизация не е установена по делото, и в случай, че е възникнал такъв сервитут. А последното произтича от приложението на закона, но въпросът в случая не е дали е възникнал сервитут по закон, а дали фактът на изграждане в него създава за ищеца състояние, което той е длъжен да търпи. Сервитутното право в полза на енергийните предприятия, съгласно пар. 26 ПЗР на ЗЕ представлява законово ограничение на собственика на служещия имот, в който е построен такъв енергиен обект, да го търпи независимо от волята му, т. е. налице е едно законово ограничение на собствеността, създадено независимо от неговата воля. Такова съдържание има и сервитутното право на касатора като собственик на изградения през 1982 год. газопровод /като такъв е титуляр на сервитутното право/, спрямо служещите имоти, през които той преминава, като ограниченията на правото на собственост са посочени изрично в закона – съгласно чл. 64, ал. 3, т. 2 от Закона за енергетиката, в служещите поземлени имоти в сервитутната ивица, определена в наредбата по ал. 9, не се допуска извършване на застрояване или трайни насаждения, както и прокарване на проводи на други мрежи на техническата инфраструктура, с изключение на случаите, когато това е допустимо с нормативен акт, при спазване на съответните технически изисквания /редакция към 2008 год./. За основателността на предявения негаторен иск срещу ответника е релевантен факта в какво се състои преченето за упражняване правото на собственост върху газопровода на касатора, застрашаването или вредното въздействие, в която защита се включва и твърдяното сервитутно право /спрямо служещите поземлени имоти/, поради което и горните въпроси също не са обусловили извода на въззивния съд за неоснователност на предявения иск поради липса на доказателства за наличието на тази предпоставка за уважаването му. С оглед на тези съображения представената от касатора съдебна практика е неотносима към настоящия казус. Предмет на гр. д. № 1081/2009 год. на І г. о. на ВКС, допуснато до касационно обжалване по друг правен въпрос, е спор между собственик на имот и ответник със сервитутни права за енергиен обект, построен в имота преди придобиване на собствеността му от ищеца и заварен от ЗЕЕЕ /отм./, като е прието, че възникналият по силата на закона сервитут изключва правото на собственика на земята да иска премахването му, без значение дали енергийният обект е законно построен. Такъв е казусът и по гр. д. № 621/08 год. ІІІ г. о., поради което и решенията по тези дела не могат да обосноват релевираното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса за приложението на Наредба № 16 за заварени отношения с оглед липсата на произнасяне в обжалваното решение по него и неотносимостта му към извода за неоснователност на иска.
Поставеният като четвърти в изложението материалноправен въпрос:
Въззивният съд длъжен ли е при постановяване на решението си по чл. 109 ЗС да прецени дали са спазени техническите изисквания, независимо от наличието на одобрени строителни книжа, и съставлява ли пречка за уважаване на иска установената по делото законност на извършените от ответника действия /или съответно създадено от него състояние/, ако с тях той накърнява правата на друг собственик на имот да упражнява вещното си право според предназначението му е некоректно поставен – въззивният съд не е приел иска за неоснователен поради законността на строежа на газопровода на ответника, което да изключва преценката дали са спазени техническите изисквания, напротив въз основа на събраните по делото доказателства, в т. ч. заключението на приетата техническа експертиза и устните обяснения на вещото лице, е приел, че е налице спазване на нормативната уредба за построяването, вкл. и относно пресичането на газопроводи, ъгли и разстояния, налице са одобрени строителни книжа и изграждането на газопровода от ответника е в съответствие с тях и с техническите правила и норми. Както се посочи вече, неоснователността на иска е обоснована с липсата на доказателства как, по какъв начин, в какво се изразява преченето или смущаването на вещното право на собственост на касатора по отношение на неговия газопровод и в това се състои релевантния за спора въпрос, а не, че законността на строежа изключва уважаване на негаторния иск. Твърдението на касатора, че с изграждането на газопровода на ответника му се създават сериозни пречки да поддържа и експлоатира собствения си газопровод както при редовна експлоатация, така и при възможни аварийни режими, поддържано и в изложението, е твърдение на страната, подлежащо на доказване в производството по предявения негаторен иск, а оплакването против извода за обратното поради недоказване на такива факти представлява довод за неправилност на решението, а не правен въпрос като основание за допускане на касационното обжалване. Затова и съдебната практика, на която се позовава касаторът за обосноваване релевантността на този въпрос е неотносима към предмета на настоящето производство.
Посоченият като пети в изложението въпрос: Приложим ли е негаторния иск и по отношение на поведение, с което се създава опасност от бъдещо нарушение на собствеността, както е формулиран, предпоставя дадения с решението положителен отговор с оглед на това, че произнасянето е по съществото на иска, а не по неговата допустимост. Съдът е приел, че не се е установило да е налице състояние на опасност от вредно или смущаващо въздействие от изградения от ответника газопровод в посочените участъци, като при евентуално бъдещо действие, свързано например с авария, отношенията между страните ще почиват на търсене на отговорност за вреди, но самият факт на изграждането на обекта не е основание да се приеме наличие на смущаване правото на собственост на ищеца в контекста на предявения негаторен иск. Разрешението е в съответствие с представената от ответника по касация задължителна за въззивния съд съдебна практика – решение № 266 от 10.06.10 год. по гр. д. № 365/10 год. ІІ г. о. на ВКС, в което е прието, че „опасността от авария, като обективно състояние, не представлява ограничаване правата на собственика, тъй като не създава състояние, което да представлява вредно или смущаващо въздействие върху вещта, пречещо на ползването съгласно нейното или отдаденото й от собственика предназначение”. Представената от касатора съдебна практика не може да се възприеме като такава в обратен смисъл, с оглед конкретиката на разрешените с нея спорове: в решението № 46 по гр. д. № 438/10 год. І г. о. е уважен иск по чл. 109 ЗС относно павилион, поставен на тротоар на основание чл. 120, ал. 5 ЗТСУ /отм./ като временен обект, при последващо изменение на плана, който не предвижда поставянето му, и който обект пречи на собственика на съседния имот да упражнява правото си на собственост в пълен обем, т. е. липсва произнасяне по въпрос за опасност от авария. В решението по гр. д. № 1426/09 год. І г. о. уважаването на иска по чл. 109 ЗС е обусловено от установяване на конкретен източник на опасност за повреждане имота на ищеца – останала непремахната част от слънчева инсталация на покрива, която представлява неправомерно посегателство и ограничава упражняването правото на собственост в пълен обем, каквото представлява и извършеното незаконно строителство в нарушение на строителните правила и норми, при неспазване на нормативните отстояния между имотите, съгласно приетото в представеното решение по гр. д. № 623/12 год. на ІІ г. о. на ВКС. Решението по гр. д. № 7375/13 год. на ІІ г. о. на ВКС не съдържа произнасяне по поставения въпрос, а касае прието навлизане в пространствените предели на правото на собственост, т. е. накърняване, вредно въздействие, а не опасност от такова.
Затова и по този въпрос не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Изложените дотук съображения за неотносимост на поставените въпроси към обуславящия извода на съда за неоснователност на иска по чл. 109 ЗС са относими и към поставените в изложението под № № 6, 7 и 8 въпроси /по единият от тях бяха изложени вече такива във връзка с въпроса за сервитутното право на касатора и неговата ирелевантност/. Тези въпроси, за част от които сам касаторът признава, че няма произнасяне във въззивното решение, не са обусловили изхода на делото, поради което и не са правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, а оттук и не следва да се обсъжда основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
В обобщение, позоваването на многобройната съдебна практика по приложението на чл. 109 ЗС не представлява обосноваване на основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като решаващите съображения в обжалваното решение за неоснователност на иска не противоречи с възприетото в нея, както и в цитираното тълкувателно решение № 31/84 год. на ОСГК на ВС, становище, че с искът по чл. 109 ЗС се дава защита срещу всяко пряко или косвено неоснователно въздействие, с което се създават пречки за осъществяване правомощията на собственик върху даден имот в техния пълен обем. Отхвърлянето на предявения иск е мотивиран с липсата на доказателства за пречки за ползването на газопровода на касатора вследствие построения такъв от ответника, т. е. при липса на една от предпоставките за основателност на негаторния иск. Формулираните от касатора въпроси представляват доводи против възприетите от съда факти и направените правни изводи и по своята същност са оплаквания за неправилност на обжалваното решение, но не могат да обосноват наличие на поддържаните основания за допускане на касационно обжалване, поради което и то не се допуска.
Разноски в полза на ответника не се присъждат поради липса на доказателства такива да са направени в настоящето производство.
Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на ВКС, ІІ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 183 от 22.04.2015 год. по гр. д. № 736/2014 год. на Хасковския окръжен съд по подадената от [фирма], чрез пълномощниците му адвокатите Т. Н. и К. Ж.-М., касационна жалба против него.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: