О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 27
гр. София, 14.01.2019 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на десети декември две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 3184 по описа на Върховния касационен съд за 2018 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
С решение № 976 от 5.06.2018 год. по гр. д. № 625/2018 год. Варненският окръжен съд, като въззивна инстанция, е потвърдил първоинстанционното решение № 115 от 11.01.2018 год. по гр. д. № 6615/2017 год. на Варненския районен съд, с което е прието за установено по отношение на П. И. Т. и Ж. Г. Т., че Д. Д. Г., Д. Д. Н., С. И. Т., Н. И. С. и Т. Д. Д., всички от [населено място], са собственици на недвижим имот с пл. № ** по плана на новообразуваните имоти /ПНИ/ на м. „М.” /земеделски земи/, [населено място], одобрен със заповед № РД -10-7706-269 от 20.09.2010 год. на областния управител на област Варна, с площ 1 000 кв. м., подробно описан и при посочените граници и ответниците П. И. Т. и Ж. Г. Т. са осъдени да им предадат владението върху горния имот, на основание чл. 108 ЗС, както и да им заплатят направените по делото разноски.
Ответниците П. И. Т. и Ж. Г. Т., чрез пълномощника им адв. Д. П. от ВАК, обжалват с касационна жалба в срока по чл. 283 ГПК въззивното решение, по съображения за неправилност поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на процесуални правила, с искане за отмяната му и вместо това се постанови друго, с което исковете бъдат отхвърлени като неоснователни и недоказани. Претендират присъждане на направените разноски.
Както в касационната жалба, така и в приложеното към нея изложение по чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите се позовават на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3, както и чл. 280, ал. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Първото от горните основания е обосновано с твърдение за противоречие с практиката на ВКС по формулираните правни въпроси относно конститутивното действие на решение на поземлената комисия, постановено преди изменението на чл. 14, ал. 1 ЗСПЗЗ с ДВ бр. 68/30.07.1999 год. в хипотеза на липса на предходен план за индивидуализация на имота и може ли да се приеме, че процедурата по възстановяване на собствеността върху този имот е приключила; ако имотът не е индивидуализиран в решението на поземлената комисия допустим и основателен ли е иск по чл. 108 ЗС; решение на поземлена комисия, което няма конститутивно действие, легитимира ли реституираното лице за собственик на този имот? Представено е решение № 384 от 2.11.2012 год. по гр. д. № 804/2011 год. на І г. о. на ВКС в подкрепа на тезата на касаторите за липса на конститутивно действие на решението, на което се позовават ищците за легитимацията си като собственици на възстановения им земеделски имот, в който се намират касаторите по съображения за липса на индивидуализация по начин, позволяващ да се установи кой точно е възстановеният имот.
В подкрепа на същото основание за допускане на касационно обжалване касаторите представят и решение от 03.2016 год. по гр. д. № 255/2016 год. на Варненския окръжен съд, без данни да е влязло в сила. Позовават се на значението на поставените въпроси за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото /чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК/ в контекста на допуснато тълкуване на закона по различен начин при решаване на еднородни случаи, с което се нарушават правата на страните, както и на очевидната неправилност на въззивното решение, съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК, обосновавайки я с процесуални нарушения относно обсъждане на несъбрано писмено доказателство относно легитимацията на ищците за собственици на имота.
В писмен отговор ищците Д. Д. Г., Д. Д. Н., С. И. Т., Н. И. С. и Т. Д. Д., чрез пълномощника им адв. Р. Д., оспорват първото от поддържаните основания за допускане на касационното обжалване с довод, че сочената съдебна практика е неотносима с оглед разгледаните различни от настоящия искове. Излагат и съображения относно неоснователността на касационнага жалба. Претендират присъждане на направените разноски.
Върховният касационен съд, в настоящият състав на ІІ г. о., за да се произнесе по предмета на производството по чл. 288 ГПК, приема следното:
За да потвърди първоинстанционното решение, с което предявените искове за собственост са уважени, въззивният съд приел, че ищците се легитимират като собственици на процесния новообразуван поземлен имот № ** по ПНИ на основание решението на поземлената комисия-Аксаково с № 13248 от 9.06.1997 год. С него в качеството им на наследници на С. С. им е възстановена собствеността върху описания имот, находящ се в терен по параграф 4 ПЗР ЗСПЗЗ, за който по делото е установено, че представлява стар имот пл. № * по ПКП към ПНИ, записан на наследодателя им, част от който е спорният новообразуван имот.
Статутът на имота като земеделска земя в територия по параграф 4 ПЗР на ЗСПЗЗ не е бил спорен по делото, както и не се е споряло и по отношение факта, че ответниците владеят спорния имот, за който им е издадена заповед по параграф 4к, ал. 7 ПЗР ЗСПЗЗ. Позовавайки се на разясненията в ТР № 9/2012 год. на ОСГК на ВКС въззивният съд отрекъл на ответниците възможността да възразяват относно липсата на предпоставки за възстановяване на собствеността на ищците като наследници на бившия собственик, с оглед възможността да противопоставят право на собственост на основание параграф 4а или 4б ПЗР на ЗСПЗЗ, каквото твърдение същите не поддържат. Дори и да се приеме позоваване на упражнено право на изкупуване по параграф 4б ПЗР на ЗСПЗЗ с оглед представените от ответниците писмени доказателства и липсата на сграда в имота, въззивният съд приел, че предпоставките за придобиване на имота на това основание не са налице, поради забраната за това – имотът е на по-малко от 30 км. от [населено място] /град с население над 300 хил. жители/.
Съдът приел за неоснователно възражението на ответниците за противопоставимо на ищците право на собственост върху спорния имот, на основание давностно владение от 1990 год., евентуално от влизане в сила на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ – 22.11.1997 год. до предявяване на настоящите искове, евентуално на кратка придобивна давност, считано от влизане в сила на ПНИ. Изложил съображения относно конститутивния ефект на решението на поземлената комисия и момента, в който настъпва той с оглед надлежното индивидуализиране на имота с плана на новообразуваните имоти, съгласно чл. 28, ал. 4 ППЗСПЗЗ. С него се определя точното местоположение и форма на тези имоти, отразявайки придобитите от ползвателите, респ. от бившите собственици права при съобразяване ограниченията и възможностите по пар. 4з, като едва след влизане в сила на ПНИ с оглед индивидуализацията на имота като обект на правото е възможно упражняващият фактическата власт да се позове на придобивната давност, въз основа на принципа, че давност не тече срещу този, който не може да защити правата си по исков ред, като въззивният съд се е позовал на цитираната съдебна практика в горния смисъл /обобщена в посоченото Р № 61 от 14.02.12 год. по гр. д. № 562/11 год. ІІ г. о. ВКС/. Съдът е отрекъл възможността за прилагане на краткия срок на придобивна давност поради липса на предпоставките по чл. 70, ал. 2 ЗС.
При данните по делото за влизане в сила на ПНИ на 23.10.2010 год. до предявяването на исковете за собственост срещу ответниците, сега касатори, на 22.05.2017 год., не е изтекъл предвидения в закона десетгодишен давностен срок, поради което възражението им е неоснователно и исковете срещу тях са уважени.
Непротивопоставимостта на права по релевираното възражение за придобивна давност поради липсата на необходимия по закон срок от индивидуализирането на имота с ПНИ от 2010 год. е релевантното съображение на съда да уважи исковете по чл. 108 ЗС срещу ответниците, касатори. Произнасянето на съда кореспондира с практиката на ВКС по въпроса за момента, от който тече придобивната давност по отношение на земеделски земи, подлежащи на възстановяване, приемаща го като въпрос на конкретни факти, съотносими с действащата правна уредба на възстановяване на собствеността. Така е разрешен този въпрос в Р 260 от 14.11.11 год. по гр. д. № 118/11 год. ІІ г.о., Р 809 от 14.01.11 год. по гр. д. № 1889/09 год. І г. о. , Р № 23 от 22.05.17 год. по гр. д. № 2856/16 год. І г. о. и др., № 288 от 18.03.14 год. по гр. д. № 2058/13 год. І г. о. в които е прието, че решенията на ПК за възстановяване на земи в терени по параграф 4 ПЗР на ЗСПЗЗ, издадени преди изменението на чл. 14, ал. 1, т. 3 с ДВ бр. 68/99 год., имат конститутивно действие, щом отговарят на изискванията на чл. 18ж, ал. 1 ППЗСПЗЗ, респ. чл. 14, ал. 1 след изм. с ДВ бр. 45/95 год. В случаите, когато имотът не е индивидуализиран в достатъчна степен, процедурата по възстановяването приключва с влизане в сила на ПНИ. Приетото в съдебната практика, вкл. и в представената такава от касатора, че едва от момента на издаване на окончателния административен акт, с който приключва производството по възстановяване на собствеността по ЗСПЗЗ едно трето лице, упражняващо фактическа власт върху имота, да противопостави придобито по давност свое вещно право на собственост срещу възстановените собственици, е възприето и в настоящия казус, т. е. не е налице твърдяното противоречие в тази насока.
Поставените в изложението на касаторите въпроси относно конститутивното действие на решение на поземлената комисия, постановено преди изменението на чл. 14, ал. 1 ЗСПЗЗ с ДВ бр. 68/30.07.1999 год. в хипотеза на липса на предходен план за индивидуализация на имота и може ли да се приеме, че процедурата по възстановяване на собствеността върху този имот е приключила; ако имотът не е индивидуализиран в решението на поземлената комисия допустим и основателен ли е иск по чл. 108 ЗС; решение на поземлена комисия, което няма конститутивно действие, легитимира ли реституираното лице за собственик на този имот не могат да обосноват наличието на обща предпоставка за основание за допускане на касационно обжалване. Същите са поставени в контекста на установените по делото данни за постановеното решение на поземлената комисия от 9.06.1997 год. в полза на ищците като наследници на бившия собственик. Съдът е признал конститутивното му действие поради съображението, че по делото е установено по несъмнен начин кой точно е възстановения имот, в каквато насока е и практиката /цитираното Р № 809 от 14.01.2011 год. по гр. д. № 1889/2009 год. І г. о. ВКС, също Р 260 от 14.11.2011 год. по гр. д. № 260/11 год. ІІ г. о./. Т. е. налице са факти, установяващи идентичността на спорния имот с възстановения такъв, като в случая не е от значение момента на постановяването му /преди изменението на редакцията на чл. 14, ал. 1, т. 3 ЗСПЗЗ /ДВ бр. 68/99 год./, тъй като настъпването на конститутивното действие на решението на поземлената комисия не е обусловено само от датата на издаването му, а и от съдържанието му, както и от възможността по несъмнен начин да се установи идентичност, т. е. изводът е обусловен от различни факти, установяването на които е въз основа на събраните в конкретното производство доказателства. Извън горното, за касаторите не съществува интерес от оспорване на признатото от съда конститутивно действие на постановеното решение в контекста на релевираното от тях възражение за придобивна давност, за позоваването на която следва да е налице конкретно обособен имот. Доводите им всъщност касаят оплакване срещу признатата на ищците легитимация въз основа на това решение на поземлената комисия, изразено във формулирания в изложението им последен въпрос. С оглед предмета на спора – собствеността върху земеделски имот, находящ се в терен по параграф 4 ПЗР на ЗСПЗЗ, подлежащ на възстановяване по този закон, допустимите възражения на ответниците са тези, които са свързани с противопоставимите им права на правоимащи по параграфи 4а или 4б ПЗР на ЗСПЗЗ, но не и да възразяват както относно правата на бившия собственик, така и относно възстановения имот, съгласно ТР № 9/2012 год. ОСГК на ВКС.
Възприетото от съда кореспондира и с решение № 30 по гр. д. № 3352/2016 год. ІІ г. о. ВКС, в което е прието, че по въпроса за възстановяване правото на собственост и момента на проявяване на конститутивното действие на решението по чл. 14, ал. 1 ЗСПЗЗ не може да има еднозначен отговор, като следва да се съобрази динамиката в законодателната уредба по отношение настъпване на реституционния ефект по отношение на възстановената собственост на земеделските земи, като моментът от който тече давността е въпрос на конкретни факти, съотносими с действащата правна уредба на възстановяване на собствеността.
С оглед на горните съображения настоящият състав счита, че поставените от касаторите въпроси не са такива по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК като общо основание за допускане на касационното обжалване на въззивното решение по смисъла на т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 год. по т. д. № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС – изискващ да е налице произнасяне на въззивната инстанция по поставения въпрос, който да е включен в предмета на спора и да е обусловил или подготвил изхода на делото и по отношение на който да е налице някоя от допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. т. 1-3 ГПК. Задължително е този въпрос да е обусловил решаващата воля на съда, обективирана в решението, но не и да е относим към правилността му, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на доказателствата. Така формулираните от касаторите въпроси представляват оплаквания за неправилност на изводите на съда, които не могат да се обсъждат в настоящето производство. Освен горното, не е налице и противоречие с приложената съдебна практика, която не е и относима по спора.
Горните съображения обосновават извод за липса и на очевидна неправилност на въззивното решение, като основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2 предл. 3 ГПК.
По тези съображения касационното обжалване на решението не може да бъде допуснато, а с оглед този изход касаторите следва да заплатят на ответниците направените от тях в настоящето производство разноски в размер на 500 лв., платено адвокатско възнаграждение по представения договор за правна защита и съдействие.
Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 976 от 5.06.2018 год. по гр. д. № 625/2018 год. на Варненския окръжен съд по подадената от П. И. Т. и Ж. Г. Т., чрез пълномощника им адв. Д. П., касационна жалба.
Осъжда П. И. Т., ЕГН [ЕГН] и Ж. Г. Т., ЕГН [ЕГН], двамата от [населено място], [жк], [жилищен адрес] да заплатят на Д. Д. Г., Д. Д. Н., С. И. Т., Н. И. С. и Т. Д. Д., всички от [населено място], разноски за настоящето производство в размер на 500 лв. /петстотин лева/.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: