О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 62
гр. София, 18.03.2019 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Гражданска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на тринадесети февруари две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдия Гергана Никова ч. гр. дело № 4830 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.
Образувано е по касационна частна жалба вх.№ 142585 от 02.11.2018 г., подадена по пощата на 30.10.2018 г. от Н. С. Г. чрез адвокат В. Я. от САК срещу Определение № 22409 от 19.10.2018 г. по в.ч.гр.д.№ 11388/2018 г. на СГС, ІV „б” въззивен състав.
Ответници по касация не са конституирани съгласно чл. 129, ал. 3 ГПК, тъй като исковата молба е върната преди връчването на преписи от нея.
Касационната частна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и е допустима по смисъла на чл. 274, ал. 3 ГПК.
За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, ВКС взе предвид следното:
С атакуваното определение е потвърдено Разпореждане № 458443 от 26.07.2018 г. по гр.д.№ 26867/2018 г. на СРС, 162 състав, с което е върната исковата молба на Н. С. Г. на основание чл. 129, ал. 3 ГПК поради неизпълнени от страна на ищеца в определения от съда двуседмичен срок указания за отстраняване на нередовности на исковата молба – представяне на доказателства за внесена по сметка на СРС държавна такса от 1% върху данъчната оценка на процесния имот, както и актуална скица на имота (с оглед вписването на исковата молба). Съдът е приел, че ищецът не е изпълнил указанията на районния съд да внесе дължимата държавна такса за разглеждане на иска от 198,20 лв. (1% от данъчната оценка на претендираната от ищеца реална част с площ от 392 кв.м. от процесния имот с площ от 4 338 кв.м. и данъчна оценка в размер на 219 329,30 лв. съгласно писмо на СО, Дирекция „Общински приходи”) в срока, изтекъл на 11.07.2018 г., както и до датата на постановяване на първоинстанционното определение. Представените от ищеца с молба от 01.08.2018 г. доказателства за плащане на дължимата държавна такса по сметка на СРС на 27.07.2018 г. (след изтичането на срока) не може да бъде взето предвид от въззивния съд на основание чл. 64, ал. 1 ГПК.
В представеното изложение на касационните основания са поставени следните въпроси с довод, че са налице всички основания по чл. 280, ал. 1 ГПК, както и с бланкетен довод, че са налице вероятна недопустимост и очевидна неправилност по чл. 280, ал. 2 ГПК, и с позоваване на следните цитирани, но неприложени актове: Решение № 18 от 14.11.1997 г. на КС по к.д.№ 12/1997 г.; Решение № 2 от 30.03.2000 г. на КС по к.д.№ 2/2000 г.; Решение № 4 от 1.04.1999 г. на КС по к.д.№ 31/1998 г.; Решение № 2 от 18.02.1998г. на КС по к.д.№ 15/1997 г.; Решение № 3 от 8.07.2008 г. на КС по к.д.№ 3/2008 г.; Решение № 3 от 17.05.1994 г. на КС по к.д.№ 1/1994 г.; Решение № 14 от 4.11.2014 г. на КС по к.д.№ 12/2014 г.; Решение № 11 от 30.04.1998 г. на КС по к.д.№ 10/1998 г.; Решение № 4 от 23.02.2001 г. на КС по к.д.№ 15/2000 г.:
(1) „Допустим ли е отказ от правосъдие, чрез връщане на ИМ и прекратяване на делото, поради забава в плащането на ДТ и то при заведен иск по чл. 108 ЗС с предмет жилищен имот и то когато дължимата се ДТ е заплатена преди получаване на определението за прекратяване на делото?”;
(2) „Препятства ли се правораздаването поради неплащането или забава в плащането на ДТ ?”;
(3) „При евентуално реализиране на правораздаването и решаване на делото , то гарантирано ли е плащането на дължимата се ДТ ?”;
(4) „При прекратяване на делото поради забавеното плащане на ДТ, то възможно ли е последващо завеждане на същото дело и реализиране защитата на предявените с ИМ права по същия начин, както би могла да бъде реализирана защитата им по прекратеното поради забавено плащане на ДТ първо дело?”.
Касационното обжалване не може да бъде допуснато.
Първият въпрос е обуславящ изводите на въззивния съд в частта относно произнасянето на съда за значението на действията на ищеца след изтичането на дадения му двуседмичен срок – внасянето на дължимата държавна такса преди връчването на препис от разпореждането за връщане на исковата молба (а не определение за прекратяване на производството по делото, както е посочено във въпроса). По отношение на него, обаче, не е налице никой от допълнителните селективни критерии по чл. 280, ал. 1 ГПК. Следва да се има предвид, че извършването на визираните от касатора процесуални действия преди момента на връчване на препис от разпореждането за връщане на исковата молба не оказва влияние върху законосъобразността на преграждащия съдебен акт. Последният не може да бъде отменен от постановилия го съд (чл. 253 ГПК), дори и при данни по делото, че след постановяването му са изпълнени указанията, чието неизпълнение е довело до връщане на исковата молба (така – Определение № 474 от 17.08.2009 г. на ВКС по ч.гр.д.№ 303/2009 г., IV г.о.). Внасянето на държавна такса след изтичането на дадения от съда срок не може да бъде взето предвид нито от първоинстанционния, нито от въззивния съд, тъй като съгласно чл. 64, ал. 1 ГПК съставлява процесуално недопустимо действие. Противното би довело до порочност на съдебния акт, основан на него (така – Определение № 474 от 03.10.2012 г. по ч.гр.д.№ 354/2012 г., І г.о. на ВКС; Определение № 394 от 21.10.2008 г. по ч.гр.д.№ 1458/2008 г., ІІ г.о. на ВКС).
Въпроси №№ 2 – 4 нямат обуславящ характер, тъй като въззивният съд не се е произнесъл по тях, поради което наличието на посочените допълнителни основания по чл. 280, ал. 1 ГПК спрямо тях не подлежи на изследване (т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г., ОСГТК на ВКС).
Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не е налице по отношение на никой от поставените въпроси, тъй като касаторът не сочи конкретни актове, съставляващи практика на ВКС по смисъла на същата разпоредба. Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК не е налице, тъй като в изложението касаторът не сочи конкретни актове на Съда на Европейския съюз. Цитираните решения на Конституционния съд са неотносими, тъй като касаят разпоредби на нормативни актове (включително една конвенция), неприложими в настоящия случай, а именно: с Решение № 18 от 14.11.1997 г. по к.д.№ 12/1997 г. Конституционният съд се е произнесъл по Закон за банките (отм. ДВ, бр. 59 от 2006 г., в сила от 01.01.2007г.); с Решение № 2 от 30.03.2000 г. по к.д.№ 2/2000 г. – по Данъчен процесуален кодекс (отм. ДВ, бр. 105 от 29 декември 2005 г., в сила от 01.01.2006 г.); с Решение № 4 от 01.04.1999 г. по к.д.№ 31/1998 г. – по Закон за застраховането (отм. ДВ, бр. 103 от 23 декември 2005 г., в сила от 01.01.2006 г.); с Решение № 2 от 18.02.1998 г. по к.д.№ 15/1997 г. – по Рамкова конвенция за защита на националните малцинства (обн. ДВ, бр. 78 от 1999 г.); с Решение № 3 от 08.07.2008 г. по к.д.№ 3/2008 г. – по противоконституционността на § 1 от ЗИД ГПК (ДВ, бр. 50 от 2008 г.), с която в чл. 84, т. 1 ГПК (ДВ, бр. 59 от 2007 г.) се заличават думите „освен по искове за частни държавни вземания и права върху вещи – частна държавна собственост”; с Решение № 3 от 17.05.1994 г. по к.д.№ 1/1994 г. е дадено задължително тълкуване на чл. 56 от Конституцията на Република България (обн. ДВ, бр. 56 от 13.07.1991г.); с Решение № 14 от 04.11.2014 г. по к.д.№ 12/2014 г. е дадено задължително тълкуване на чл. 120, ал. 2 от Конституцията на Република България; с Решение № 11 от 30.04.1998 г. по к.д.№ 10/1998 г. – по Кодекса на труда (обн. ДВ, бр. 26 и бр. 27 от 1986 г.) и с Решение № 4 от 23.02.2001 г. по к.д.№ 15/2000 г. – по Закона за чужденците в Република България (обн. ДВ, бр. 153 от 1998 г.). Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е налице, тъй като касаторът не сочи противоречива или погрешна съдебна практика или практика, нуждаеща се от осъвременяване поради изменения в законодателството или обществените условия, както и необходимост от създаване или осъвременяване на съдебна практика поради непълни, неясни или противоречиви разпоредби, които две предпоставки кумулативно образуват общото основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК съгласно т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК. По релевантния за случая процесуален въпрос е формирана непротиворечива практика на ВКС (част от която са цитираните по-горе актове), която настоящият състав споделя и по отношение на която не е налице основание да бъде променяна.
Трите основания по чл. 280, ал. 2 ГПК са заявени от касатора бланкетно, без аргументация защо се поддържа тяхното наличие, като при това не се констатира съществуването им. Въззивното определение е валидно – постановено е от надлежен орган, функциониращ в надлежен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма, подписано е от членовете на състава при ясно изразена в акта правораздавателна воля. То е и процесуално допустимо – постановено е в отговор на надлежно сезиране с частна жалба и в рамките на сезирането. Определението не е и очевидно неправилно, тъй като не страда от пороци от кръга на тези по чл. 281, т. 3 ГПК, още по-малко от такива, проявени в квалифицирана, особено тежка степен. То не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.
По отношение на първия въпрос, в частта му, в която третира постановените по делото съдебни актове като отказ от правосъдие, следва да се отбележи, че такъв би бил налице, когато компетентен правосъден орган откаже да се разгледа подадена до него молба за защита и съдействие (по аргумент за противното от чл. 2 ГПК). В разглеждания случай районният съд е образувал производство, дал е указания и е процедирал в съответствие с установените в ГПК правила (чл. 128 и чл. 129 ГПК). Обстоятелството, че касаторът не е изпълнил законосъобразно дадените указания и това е довело до резултат, с който изразява несъгласие, не съставлява нито несъобразяване с върховенството на закона, нито неприлагане на съответните законови правила. В случая законът е приложен точно, спазени са установените съдопроизводствени правила, поради което не сме изправени пред отказ от правосъдие, а е налице съблюдаване на установения правов ред.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Определение № 22409 от 19.10.2018 г. по в.ч.гр.д.№ 11388/2018 г. на СГС.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: