О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 350
Гр. София, 27.07.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, Второ отделение на Гражданска колегия, в закрито заседание на дванадесети юни две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдия Гергана Никова гражданско дело № 559 по описа за 2017 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството e по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 9014 от 16.11.2016 г., допълнена с молба вх. № 9945 от 15.12.2016 г., подадена от Д. Д. Ж., чрез адвокат К. Л. от АК – С. З., против въззивно решение № 193 от 08.11.2016 г., постановено по в.гр.д.№ 342/2016 г. на Апелативен съд – Пловдив.
Ответницата по касация Н. Ж. Д. е подала отговор чрез адвокат Е. М. от АК – С. З., като поддържа, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и че жалбата е неоснователна. Претендира разноски.
Жалбата е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване акт. Отговаря на изискванията по чл. 284 ГПК.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Второ гражданско отделение, намира следното:
С обжалваното решение, в правомощията на въззивна инстанция по чл. 258 – чл. 273 ГПК, апелативният съд е отменил решение № 116 от 11.04.2016 г., постановено по гр.д.№ 17/2014 г. по описа на Окръжен съд – Стара Загора, като вместо това е отхвърлил предявения от Д. Д. Ж. срещу Н. Ж. Д. иск по чл. 29, ал. 3 СК за определяне на по-голям дял в размер на 4/5 ид.ч. от имуществото, придобито от страните по време на брака им. Съдът е обсъдил всички събрани по делото доказателства и въз основа на техния анализ е приел за установено, че по време на брака им и двете страни са работили, получавали са доходи, които са влагали в семейството (макар и не равни по размер през различните години, но без постоянна значителна разлика в полза само на единия от тях), касаторът е развивал дейност като едноличен търговец, но ответницата, освен работата си по трудово правоотношение, се е грижила за родените от брака им деца и е осигурявала семеен уют чрез полагане на всички грижи за домакинството. Осигуряването на парична издръжка на семейството в малко по-висок размер не е достатъчно основание за мотивиране на извод, че приносът на бившия съпруг е значително по-голям от този на съпругата му при придобиване на имуществото им, тъй като и двамата съпрузи са изпълнявали семейните си задължения съобразно своите възможности и са осигурявали благополучието на семейството, възпитанието и отглеждането на децата. След 1989 г. – 1990 г. касаторът е започнал да развива частен бизнес, като е закупил камиони и други пътни превозни средства, част от тях е продал, а с друга част е осъществявал дейност по международен транспорт и продажба на различни стоки. Това е осъществявано чрез КФ „Д.“, в която съдружници са били родителите и съпругата му, и [фирма]. Впоследствие се занимавал със спедиция и земеделие, като от тази дейност е получавал средства за издръжка на семейството. В същото време ответницата е имала постоянна заетост по трудови договори, след което се е занимава с документацията и е помагала със счетоводството и организирането на дейността на [фирма] (срещи с хора, посещения на институции, подготвяне на необходимите документи) и също е влагала получените доходи за задоволяване нуждите на семейството. С оглед разпределението на доказателствената тежест по чл. 154, ал. 1 ГПК за недоказано е прието твърдението, че касаторът е внасял повече приходи в семейния бюджет, вместо да използва печалбата за развитие на търговското си предприятие. Обобщено е, че ищецът не е провел пълно главно доказване относно това, че приносът му в придобиването на общото имущество значително надхвърля приноса на другия съпруг. Съдът е счел, че двамата съпрузи са имали равен принос по смисъла на чл. 21, ал. 2 СК, като се е позовал и на постановките на т. 8 от ППВС № 5/1972 г. (значителното несъответствие в приноса трябва да се установява не само чрез съпоставяне на трудовото възнаграждение на съпрузите, а като се държи сметка и за полагания от тях труд в домакинството на семейството, за отглеждането на децата от брака, за създадената спокойна обстановка на другия съпруг да се труди и твори и за всички други обстоятелства, които са от значение за приноса в придобиванията на общите вещи и изграждане благополучието на семейството), както и на практиката на ВКС, съгласно която никоя от уредените от законодателя форми на принос не може да има приоритет спрямо останалите – те са равнопоставени, а значителността на приноса на единия съпруг като основание за определяне на по-голям дял от общото имущество следва да се отнася за всички посочени форми, при това да представлява отклонение от обичайното в насока към изключителност.
В касационната жалба се правят оплаквания за нищожност, евентуално – за неправилност на обжалваното решение. Твърди се, че при постановяването му не е участвал тричленен състав на съда. Във връзка с оплакванията за неправилност, касаторът излага съображения, че съдът е игнорирал многобройни доказателства за изключителния му принос в придобиването на семейното имущество, като е дадена вяра на свидетели, пряко заинтересувани от изхода на делото.
В представеното изложение на касационните основания са формулирани следните въпроси:
(1) „Нищожно ли е въззивното решение, подписано от един или двама съдии, без да е оформено по реда на чл. 236, ал. 3, изр. 2 ГПК ?“ – с довод, че е налице противоречие с ТР № 1 от 10.02.2012 г. по тълк.д.№ 1/2011 г. на ВКС, ОСГТК ,
(2) „Когато доходът от търговска дейност на едноличния търговец, вложен в придобиването на общо имущество, надхвърля значително приноса на другия съпруг, формиран от влагането на средства и труд, грижи за децата и работа в домакинството, следва ли да се определи по голям дял от общото имущество ?” – с довод, че е налице противоречие с ТР № 2 от 27.12.2001 г. по гр.д.№ 2/2001 г. на ВКС, ОСГК ,
(3) „Следва ли въззивният съд да изложи съображения защо приема едни свидетелски показания за достоверни, въпреки че противоречат на писмени доказателства, а други отхвърля без аргументация ?“ – с довод, че е налице противоречие с Р № 159 от 22.02.2016 г. по т.д.№ 1871/2014 г. на ВКС, ІІ т.о. и
(4) „Следва ли показания на заинтересовани лица да се подкрепят от останалите събрани по делото доказателства ?“ – с довод, че е налице противоречие с Р № 884 от 03.10.2014 г. по в.т.д.№ 1298/2014 г. на ОС – Варна, ІІ т.о.
Съгласно т. 1, изр. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, към обсъждане дали са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК следва да се пристъпи след като Върховният касационен съд даде отрицателен отговор на въпроса дали е налице основание за допускане на касационното обжалване поради вероятна нищожност или недопустимост на съдебното решение. Довод за нищожност изрично се съдържа в касационната жалба, като в тази насока е и първият от поставените с изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК въпроси. Легално определение на понятието „нищожност” на съдебното решение няма нито в ГПК, нито в друг закон. В съдебната практика и в правната теория се приема, че нищожно е решението, което е постановено от ненадлежен орган, функциониращ в ненадлежен състав, извън пределите на правораздавателната власт на съда, неизготвено в писмена форма или неподписано, както и такова, което е толкова неясно и неразбираемо, че волята на съда не може да бъде изведена дори чрез тълкуване. Нито един от тези пороци не е налице по отношение на атакуваното решение. Съдът се е произнесъл по иск, който е в кръга на компетентност на българския граждански съд. Решението е постановено в надлежен състав, изготвено е в писмена форма и е подписано от състава. Волята на съда е обективирана ясно и разбираемо. Не е налице противоречие с ТР № 1 от 10.02.2012 г. по тълк.д.№ 1/2011 г. на ВКС, ОСГТК, съгласно което обявеното по реда на чл. 189, ал. 3, изр. 2 ГПК (отм.) и чл. 236, ал. 3, изр. 2 ГПК съдебно решение, което не е подписано от съдията, който след постановяването му е избран за съдия в друг съд или е в обективна невъзможност да стори това, не е нищожно. Разяснено е, че когато решението се постановява в състав, то се приема на тайното съвещание с мнозинството на гласовете – чл. 21, ал. 2 ГПК, а след като е взето, докладчикът по делото изготвя писмения текст, който се подписва от всички съдии (съдията, който не е съгласен с мнението на мнозинството, подписва решението и мотивира отделно своето особено мнение). Положилите подписите си съдии удостоверяват не своите волеизявления, а волята на съда такава, каквато тя е формирана при тайното съвещание. За автентифицирането на решението е достатъчно то да бъде подписано от двама съдии, без значение дали гласовете им са формирали мнозинството или един от тях е на особено мнение. С подписа си, останалият на особено мнение съдия удостоверява, че изложения текст на решението отговаря на формираната от мнозинството воля и излага отделно особеното си мнение. Когато член на състава не може да подпише решението, председателят на състава отбелязва причините за това, съответно старшият член, когато решението не може да бъде подписано от председателя – чл. 236, ал. 3, изр. 2 ГПК. В случая не се е наложило съставянето на подобно отбелязване, тъй като (макар и след обявяване на решението) то е подписано и от старшия съдия Д. В.. Както е прието в ТР № 1 от 10.02.2012 г. по тълк.д.№ 1/2011 г. на ВКС, ОСГТК, обявяването на съдебното решение не е елемент от фактическия състав на валидно формираната воля на съда – то има за последица единствено неоттегляемост на решението. Съдебното решение може да бъде подписано от член на съдебния състав и след обявяването му, включително и след постъпване на жалба против решението. Изложеното сочи на отсъствие на основание за допускане на обжалването, за да се провери валидността на въззивното решение, както и в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по първия поставен въпрос.
Въпроси №№ 3 и 4 обобщават оплакванията на касатора за допуснати процесуални нарушения във връзка с обсъждането на събраните гласни доказателства. Най напред следва да се има предвид, че съгласно т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК до разглеждане по същество се допускат касационни жалби против въззивни решения, съдържащи произнасяне по конкретно формулиран правен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело, но не касае правилността на обжалваното решение, възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или обсъждане на събраните по делото доказателства. Съответно – касационното обжалване не може да се допусне въз основа на доводи за допуснати нарушения на процесуалните правила, тъй като те имат отношение именно към правилността на акта и подлежат на обсъждане само ако бъде допуснато касационното обжалване. Такива доводи и произтичащите от тях въпроси не могат да бъдат предмет на производството по селектиране на касационните жалби и не могат да обосноват допускане на обжалването, поради което въпроси №№ 3 и 4 не съставляват общо основание за допускане на касационното обжалване. Освен това не се установява противоречие между въззивното решение и задължителната практика по приложението на чл. 172 ГПК, включително релевираната от касатора, а така също не се установява противоречие и с Р № 884 от 03.10.2014 г. по в.т.д.№ 1298/2014 г. на ОС – Варна, ІІ т.о. По отношение начина, по който следва да се преценяват показанията на свидетелите, следва да се има предвид, че съдът върши това по вътрешно убеждение, като съобразява начина на изразяването им пред съда, преценява годността на свидетеля да възпроизвежда точно фактите; преценява логичността им и съответствието им с всички останали доказателства. В случая въззивният съд всестранно, задълбочено и безпристрастно е обсъдил всички свидетелски показания, отчел е наличието на предпоставките за приложението на чл. 172 ГПК и е изложил подробни мотиви на кои от показанията, в кои техни части и по какви причини дава вяра. Именно въз основа на съвкупната преценка на свидетелските показания и останалите събрани по делото доказателства са формирани обосновани изводи относно релевантните за спора факти.
Въззивното решение не противоречи на т. 1, б. „г” от ТР № 2 от 27.12.2001 г. по гр.д.№ 2/2001 г. на ВКС, ОСГК, поради което не е налице основание за допускане на касационното обжалване и по въпрос № 2. Предпоставка за определянето на по-голям дял по чл. 29, ал. 3 СК в полза на съпруг – едноличен търговец е установяването, че доходът от неговата търговска дейност е вложен в придобиването на общо имущество. Едва при доказано влагане на доходите от търговия в придобиването на общо имущество се изследва дали е налице значително надхвърляне приноса на другия съпруг, като при това отново следва да се държи сметка за всички проявни форми на приноса (влагане на средства и труд, грижи за децата, работа в домакинството и всички други обстоятелства от значение за изграждане на семейното благополучие). В случая на първо място не е установено доходите на касатора от търговската му дейност да са влагани в придобиването на общо имущество, а освен това не е налице и превес на приноса на касатора по отношение останалите форми на принос. По поставения въпрос въззивният съд се е произнесъл в съответствие със задължителната практика по тълкуване на материалния закон, което изключва допускане на обжалването в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че е налице необходимост ВКС да се произнесе по формулираните от касатора въпроси, тъй като те са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съобразно т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, съответният обуславящ правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а е от значение за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви – за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В разглеждания случай не е обосновано с какво произнасянето по поставените въпроси би имало изискваното с чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК приносно значение в правоприлагането при тълкуване на правните разпоредби по конкретни дела или при създаване на съдебна практика, поради което следва да се приеме, че отсъства допълнителният селективен критерий и по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
С оглед настоящото произнасяне и на основание чл. 81 ГПК касаторът следва да заплати на ответницата по касация разноските за защита пред ВКС – сумата 3 400 лева, представляваща договорено и заплатено в брой адвокатско възнаграждение, видно от ДПЗС № 077567 от 12.01.2017 г. (л. 63 от делото).
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 193 от 08.11.2016 г., постановено по в.гр.д.№ 342/2016 г. на Апелативен съд – Пловдив.
ОСЪЖДА Д. Д. Ж. ДА ЗАПЛАТИ на Н. Ж. Д. сумата 3 400 (три хиляди и четиристотин) лева – разноски за защитата й пред ВКС.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: