О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 16
гр. София, 09.01.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, Второ отделение на Гражданска колегия, в закрито заседание на единадесети декември две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдия Гергана Никова гражданско дело № 2443 по описа за 2017 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството e по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба с вх.№ 8290 от 21.03.2017 г., подадена от [община] чрез кмета С. Ш., представляван от адвокат Т. Р. от АК – В., против въззивно решение № 166 от 13.02.2017 г., постановено по в.гр.д.№ 2192/2016 г. по описа на ОС – Варна.
Ответниците по касация В. М. К. и Т. Л. К., представлявани от адвокат Я. Я. от АК – В., както и Й. И. Й. и Д. И. Й. са депозирали отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, като възразяват срещу наличието на основание за допускане на касационното обжалване, евентуално – срещу основателността на касационната жалба. Първите две претендират разноски за защита пред ВКС.
Жалбата е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване акт. Жалбата отговаря на изискванията по чл. 284 ГПК.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Второ гражданско отделение, намира следното:
С обжалваното въззивно решение е отменено решение № 139 от 03.10.2016 г. по гр.д.№ 50/2016 г. на РС – Девня, ІІ състав, с което e отхвърлен предявения от В. М. К., Т. Л. К., Й. И. Й. и Д. И. Й. срещу [община] отрицателен установителен иск относно ПИ с идентификатор 55110.101.212 по КК на [населено място], [община], област В., като вместо това е признато за установено на основание чл. 124, ал. 1 ГПК по предявения от В. М. К., Т. Л. К., Й. И. Й. и Д. И. Й. отрицателен установителен иск, че [община] не е собственик ПИ с идентификатор 55110.101.212 по КК на [населено място], [община], област В., целият с площ от 872 кв.м., при граници: ПИ 55110.101.318, 55110.101.215, 55110.101.214, 55110.101.213, 55110.101.258.
На първо място въззивният съд е съобразил разясненията по т. 1 от ТР № 8 от 27.11.2013 г. по тълк.д.№ 8/2012 г. на ВКС, ОСГТК, че правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост и други вещни права е налице, когато ищецът притежава самостоятелно право, което се оспорва, позовава се на фактическо състояние или има възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника. В случая ищците са се позовали на изтекла в тяхна полза придобивна давност вследствие на упражнявана непрекъсната и необезпокоявана фактическа власт върху имота с намерение за своене, считано от 01.05.1953 г. Въз основа анализа на събраните по делото доказателства е прието за установено, че считано от 01.05.1953 г. ищците, присъединявайки владението на своите наследодатели – дядо и бащи, владеят спорния имот УПИ ХIХ-212, кв. 24 по КК на [населено място], като фактическата власт е предадена на дядо им от продавача по сключен в писмена форма договор за продажба. От своя страна [община] се е позовала на Акт за частна общинска собственост № 1818 от 17.12.2015 г. за същия имот XIX-212 в квартал 24 по плана на [населено място], с идентификатор № 55110.101.212, в който като основание за придобиване на имота е посочена разпоредбата на чл. 2 , ал. 1 , т. 1 ЗОС във връзка с § 42 от ПЗР към ЗИД на ЗОС. Тъй като ищците са доказали фактите, обуславящи правния им интерес от предявяване на иска (продължилото повече от 10 години владение), прието е, че в тежест на ответника е да докаже собственото си право. Съдът е съобразил, че на основание § 42 от ПЗР на ЗИД на ЗОС (ДВ, бр. 96/1999 г.) се считат за общинска собственост застроените и незастроените парцели и имоти – частна държавна собственост, отредени за жилищно строителство и за обществени и благоустройствени мероприятия на общините, съгласно предвижданията на действащите към датата на влизането в сила на този закон подробни градоустройствени планове. Само по себе си посочването на това общо нормативно основание за трансформиране на държавната собственост в общинска в акта за общинска собственост не е в състояние да удостовери наличието на конкретно основание, по силата на което имотът е бил придобит от държавата, за да може да стане общински по силата на цитираната разпоредба от ЗОС. При липса на каквито и да е доказателства, че спорният имот е бил придобит от държавата чрез настъпване на конкретни факти, реализиращи състава на предвиден в закона придобивен способ, представеният акт не легитимира [община] като собственик на имота. Изложено е още, че по силата на чл. 5 ЗОС актът за общинска собственост има качеството на официален свидетелстващ документ, но той е доказателство за правото на собственост само когато удостоверява осъществяването на конкретно придобивно основание. Простото възпроизвеждане в акта за общинска собственост на обща законова разпоредба, по силата на която определена категория държавни имоти стават общински по силата на закона, не е в състояние да обуслови извод за установеност на правото на собственост на общината при липса на проведено пълно и главно доказване на факти, по силата на които имотът да е станал държавен в периода преди влизане в сила на § 42 от ПЗР на ЗИД на ЗОС (ДВ, бр. 96/1999 г.).
Искането за допускане на касационното обжалване се поддържа в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК (ред. до ДВ, бр. 86/2017 г.). Както в касационната жалба, така и в изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК касаторът е развил своето несъгласие с формираната от въззивния съд правораздавателна воля, без да формулира правни въпроси, които съгласно разясненията по т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК формират общото основание за допускане на обжалването. С посоченото тълкувателно решение е прието, че касационната инстанция допуска до разглеждане по същество касационни жалби против въззивни решения, съдържащи произнасяне по правен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил или подготвил изхода по делото, по отношение на който е налице и някое от допълнителните условия на чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Върховният касационен съд не разполага с правомощие да изведе такъв въпрос от текста на касационната жалба или от изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК, доколкото подобно действие би влязло в пряко противоречие с диспозитивното начало в гражданския процес. При отсъствието на конкретно формулиран въпрос касационният съд не може да прецени дали е налице хипотеза в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК и касационното обжалване не следва да се допуска.
С оглед настоящото произнасяне и на основание чл. 81 ГПК касаторът следва да заплати на ответниците по касация В. и Т. К. направените разноски за защита пред ВКС, а именно сумата 360 лв. – договорено и заплатено в брой възнаграждение за един адвокат съгласно ДПЗС № 308390 от 11.05.2017 г.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 166 от 13.02.2017 г., постановено по в.гр.д.№ 2192/2016 г. по описа на ОС – Варна.
ОСЪЖДА [община] ДА ЗАПЛАТИ на В. М. К. и Т. Л. К. сумата 360 (триста и шестдесет) лева – разноски за защита пред ВКС.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: