О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 467
гр. София, 16.11.2017 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на втори октомври две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 1416 по описа на Върховния касационен съд за 2017 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
С решението от 16.12.2016 год. по гр. д. № 1654/2016 год. Пловдивският окръжен съд, като въззивна инстанция, е потвърдил първоинстанционното решение от 31.03.2016 год. по гр. д. № 5440/2016 год. на Пловдивския районен съд в частта, с която е допусната съдебна делба при равни квоти между В. Г. К. и Г. Т. М. на самостоятелен обект в сграда с идентификатор 56784.531.1633.1.2, находящ се в [населено място], [улица], ет. 2, ап. 2, в сграда 1, разположена в поземлен имот с идетнификатор 56784.531.1633, с площ 80.95 кв. м., с предназначение жилище, апартамент, с прилежащ склад № 5 с площ 30.62 кв. м. и 9.873% ид. ч. от общите части на сградата и самостоятелен обект с идентификатор 56784.531.1633.1.11, в същата сграда, с площ 37.89 кв. м., с предназначение гараж, с прилежащи 4.205% ид. ч. от общите части, представляващ описания в документа за собственост гараж № 4 на първия етаж на сградата.
Ответникът Г. Т. М., чрез пълномощника му адв. Н. А., обжалва въззивното решение в срока по чл. 283 ГПК. В касационната жалба са развити доводи за неговата неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост, с оглед на което касаторът иска отмяната му и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. т. 1 и 2 ГПК /редакция преди изм. с ДВ бр. 86/2017 год./ за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. Счита произнасянето на въззивния съд по формулирания процесуалноправен въпрос: „Следва ли въззивният съд да основе своите изводи на цялостна преценка на доказателствата по делото и следва ли да разгледа и отговори на всички възражения и доводи на страните по същество на правния спор?” да е в противоречие с решение № 354 от 30.10.2015 год. по гр. д. № 1298/2015 год. ІV г. о., Р 91 от 21.04.2016 год. по гр. д. № 4497/2015 год. ІІІ г. о., Р 209 от 10.08.2015 год. по гр. д. № 2796/2013 год. ІV г. о. и др. цитирана съдебна практика. Касаторът счита, че изводите на въззивния съд са обосновани единствено от преценката на събраните във въззивното производство свидетелски показания, без обсъждане на останалите събрани доказателства, което противоречи на горната съдебна практика, поради което и счита да са налице основанията за допускане на касационното обжалване на решението.
Ответникът по касация – В. Г. К., чрез пълномощника й адв. В. К., в представения писмен отговор оспорва наличието на предпоставката по чл. 280, ал. 1 ГПК, респ. релевираните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК /редакция преди изменението/ за допускане на касационното обжалване. Излага съображения и за неоснователност на жалбата, с искане за присъждане на направените по делото разноски.
Върховният касационен съд, в настоящият си състав, при проверката за наличие на основания за допускане на касационното обжалване на решението, въз основа на данните по делото, намира следното:
За да потвърди първоинстанционното решение, с което е отречено твърдението на касатора за изключителна собственост в размер на претендираните 3/4 ид. ч. поради частична трансформация на лични негови средства в придобиването на апартамента и единия от гаражите, въззивният съд препратил към мотивите на първоинстанционния съд, съгласно чл. 272 ГПК, като в допълнение и с оглед събраните във въззивното производство свидетелски показания приел, че не е установено по безспорен начин влагането на парични средства – 14 000 евро и 4 300 лв. от настоящия касатор в придобиването на двата спорни имота, както и, че тези суми са му дарени от неговите родители. Съдът е обосновал извод, че представеният предварителен договор за продажба не установява твърдяното дарение на сочените суми, с оглед посочената в нотариалния акт за продажбата на този имот продажна цена, малко над сумата 17 000 лв. /нот. акт № 149/2005 год./, а и е последвало придобиване на друг недвижим имот, извън предмета на делбата /видно от мотивите на първоинстанционният съд/. Поддържаната от касатора теза не се подкрепя и от показанията на свидетеля С. /собственик на строителната фирма/ за плащане на суми от касатора на него към момента на сключване на договора за учредяване правото на строеж с праводателката на страните, съсобственик на дворното място, в което строителната фирма се е задължила да построи жилищната сграда и да обезщети собствениците на земята по уговорения между тях начин, също сключен на 30.10.2007 год. /нот. акт № 58/2007 год., препращащ към предварителен договор, по които касаторът не е страна/. Свидетелят не е установил нито размера, нито произхода на сумата, която касаторът му платил към този момент–сключването на договора с тяхната праводателка Е. С. за получаваните от нея два апартамента като обезщетение.
В заключение, позовавайки се на събраните доказателства, включително събраните в първоинстационното производство, въззивният съд заключил, че не е доказано твърдението на настоящия касатор същият да е вложил сочените лични средства, придобити по дарение от родителите му, в придобиването на спорните недвижими имоти, по договора, сключен с нот. акт № 59/2007 год., и то в претендирания размер от 3/4 ид. ч. Поради това и съдът приел същите да са придобити в условията на съпружеска имуществена общност, прекратяването на която при развода обуславя равни дялове на съпрузите.
Предвидените в ГПК изисквания за допускане на подадената от Г. М. касационна жалба против въззивното решение до разглеждане не са налице. Първото от тях е посочване от касатора на конкретен правен въпрос от значение за изхода на делото и с обуславящо значение за правните изводи на въззивния съд по спорния предмет, който въпрос следва да бъде формулиран в изложението му, и на следващо място – касаторът следва да обоснове някое от допълнителните основания по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. т. 1-3 ГПК /редакция преди изм. с ДВ бр. 86/2017 год./. В случая такива правни въпроси от обуславящо значение за изхода на делото, по които въззивният съд да се е произнесъл в противоречие с цитираната съдебна практика по същество липсват в приложеното изложение, независимо от формулиране на такъв, посочен по-горе. Изводът на въззивния съд за неоснователност на възражението на съделителя за наличие на изключителна собственост вследствие влагане на лични средства в придобиването на имотите по време на брака е обоснован с преценката на събраните по делото доказателства, въз основа на която е прието, че не се установява твърдяната от ищцата частична трансформация, а не поради поддържания от касатора „подход на съда към фактите, оценката на доказателствата и техния анализ” в смисъл на необсъждане на такива доказателства – пр. представен предварителен договор между трети лица, установяващ според него твърдяната трансформация. Доводът, инкорпориран в поставения процесуалноправен въпрос, представлява по своята същност оплакване за неправилност и необоснованост на извода на съда, че не е налице частична трансформация на лични средства, а от там и на самостоятелно право на собственост на касатора по отношение двата спорни недвижими имота /апартамент и един от гаражите/, но няма отношение към преценката за наличие на релевираните основания за касационно обжалване. Произнасянето по поставения въпрос предпоставя допускане на касационното обжалване, но не представлява такъв по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, като общо основание за допускане на касационното обжалване, което изключва обсъждане на сочените допълнителни основания за това.
Поради тези съображения касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, а с оглед този изход на настоящето производство касаторът следва да заплати на ответницата направените в него разноски в размер на 600 лв., представляващи платеното адвокатско възнаграждение съгласно представения договор за правна защита и съдействие.
По изложените съображения и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 1660 от 16.12.2016 год. по гр. д. № 1654/2016 год. на Пловдивския окръжен съд в обжалваната му от Г. Т. М. от [населено място], чрез адв. Н. А. част.
Осъжда Г. Т. М. от [населено място], [улица], ет. 1, ап. 2, ЕГН [ЕГН] да заплати на В. Г. К. от [населено място], [улица], ет. 1, ап. 1, ЕГН [ЕГН] направените в настоящето производство разноски в размер на 600 лв. /шестотин лева/ за платено адвокатско възнаграждение.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: