О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 63
гр. София, 18.03.2019 год.
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на тринадесети март две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова ч. гр. д. № 460 по описа за 2019 год. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на Д. И. А. от [населено място], приподписана от пълномощник адв. С. П., срещу въззивно определение № 2/28.12.2018 год. по в. ч. гр. д. № 876/2018 год. на Окръжен съд – Велико Търново.
В жалбата се поддържа, че определението е неправилно, постановено при съществени нарушения на процесуалните правила /неизпълнена процедура по чл. 66, ал. 1 ГПК/, немотивирано и необосновано, като се иска неговата отмяна.
Жалбата е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК от легитимирано лице, отговаря на изискванията по чл. 284 ГПК за редовност, включително и е приложено изложение на основанията за допускане на касационното обжалване.
За да се произнесе, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о. взе предвид следното:
С обжалваното определение № 2/28.12.2018 год. Окръжен съд – Велико Търново е потвърдил определение № 1531/07.09.2018 год. по гр. д. № 668/2018 год. на Районен съд – Велико Търново, с което е оставено без уважение искането на Д. И. А., ЕГН [ЕГН], [населено място], по чл. 64, ал. 2 ГПК за възстановяване на дадения й срок по чл. 129, ал. 2 ГПК за отстраняване нередовностите на исковата й молба, като неоснователно.
Въззивният съд е възприел изцяло фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд и на основание чл. 272 ГПК е препратил към неговите мотиви. Приел е, че за да обусловят възстановяването на срока, „особените непредвидени обстоятелства“ следва да са настъпили след като той е започнал да тече, и именно те да са причината за пропускането му, тъй като съставляват необичайна пречка за страната през цялото времетраене. Обсъдил е писмените доказателства, имащи отношение към заболяването на майката на ищцата, като е изложил съображения, че предписаният режим на лечение е изтекъл на 06.04.2018 год., а срокът за поправяне на исковата молба по чл. 129, ал. 2 ГПК, продължен по искане на ищцата по реда на чл. 63, ал. 1 ГПК, е изтекъл на 20.04.2018 год. Конкретното заболяване на член от семейство на ищцата не представлява особено обстоятелство, което да съставлява мъчно преодолимо препятствие през целия срок за отстраняване нередовностите на исковата молба. Възможността за ищцата да поиска повторно продължаване на дадения й срок по чл. 129, ал. 2 ГПК, от която тя не се е възползвала, съгласно чл. 64, ал. 3 ГПК е достатъчно основание, за да се откаже възстановяването на срока.
В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК жалбоподателката обосновава наличието на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и чл. 280, ал. 2 ГПК /очевидна неправилност/ по следните процесуалноправни въпроси: 1. Допустимо ли е въззивният съд да потвърди определение, с което е отказано възстановяване на срок при нарушение на предвидения в закона производствен ред за разглеждане на молбата по същество /чл. 66, ал. 1 ГПК/; 2. Задължен ли е въззивният съд, препращайки към мотивите на първоинстанционния съд на основание чл. 272 ГПК да изложи свои обосновани изводи или е достатъчно само декларативно да заяви, че споделя мотивите на първоинстанционния съд; 3. Възможността да се иска повторно продължаване на срок за извършване на определено процесуално действие изключва ли възможността да се иска възстановяване на пропуснат срок при наличието на предпоставките, предвидени в закона; 4. Допустимо ли е по депозирана от ищеца молба за продължаване на срок съдът да се произнася с резолюция върху нея или следва волята на съда да е обективирана в нарочен акт /разпореждане или определение/ предвид преклузивния характер на срока. По поставените въпроси се твърди противоречие с определение № 156/17.03.2015 год. по ч. гр. д. № 4801/2014 год., ВКС, ІІІ г. о., решение № 13/02.02.2016 год. по гр. д. № 4287/2015 год., ВКС, ІV г. о., определение № 157/28.02.2014 год. по ч. гр. д. № 1056/2014 год., ВКС, ІV г. о., като се посочва и че те са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Съобразявайки доводите на жалбоподателката и данните по делото, настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Съображенията за този извод са следните:
Съгласно разясненията, дадени в т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 год. по тълк. д. № 1/2009 год., ОСГТК на ВКС, за да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното определение, касаторът трябва да формулира точно и ясно правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, като израз на диспозитивното начало в гражданския процес. Въпросът трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалвания акт, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
Решаващото съображение на въззивния съд, за да потвърди обжалваното първоинстанционно определение е липсата на особено непредвидено обстоятелство, което жалбоподателката да не е могла да преодолее в указания срок за отстраняване на констатираните нередовности. Произнасянето по този въпрос кореспондира с трайната и задължителна съдебна практика на ВКС /обобщената напр. в определение № 515 от 28.09.2015 год. по ч. т. д. № 1985/2015 год. ВКС, ІІ т. о./, приемаща, че особено непредвидено обстоятелство по смисъла на чл. 64, ал. 2 ГПК е налице в случаите, в които страната или нейният процесуален представител са били възпрепятствани по обективни, неочаквани и независещи от тях причини като болест, злополука, природно бедствие и др. подобни, да извършат обвързаното със срок процесуално действие. Препятствието трябва да е било внезапно, изненадващо и непреодолимо, и същото да е единствената причина за пропускане на срока, като преценката се прави въз основа на конкретните факти по делото. В този смисъл и въз основа на представените доказателства се е произнесъл въззивният съд в обжалваното определение, приемайки, че не е налице основание за възстановяване на срок, съгласно чл. 64, ал. 2 ГПК.
Поради произнасянето по горния въпрос, обусловил изхода на спора, произнасянето на въззивния съд относно наличие на допълнително основание да се откаже възстановяването на срока – възможността на ищцата да поиска повторно продължаване на срока по чл. 129, ал. 2 ГПК, от която не се е възползвала, не би могъл да се приеме като обуславящ изхода на спора въпрос. В посоченото от касатора определение № 157/28.02.2014 год. по ч. гр. д. № 1056/2014 год., ВКС, ІV г. о. се приема, че възстановяването на срока предпоставя той да е започнал да тече и да е изтекъл, но страната да не е извършила дължимо процесуално действие поради възникнали особени непредвидени обстоятелства, които не е била в състояние да преодолее. Възможността да се иска продължаване на срока за извършване на определено процесуално действие не изключва възможността да се иска възстановяване на пропуснатия срок, при наличие на предпоставките, предвидени в закона. Именно в този смисъл е и произнасянето на съда – по отношение предпоставките за възстановяване на срока, които е прието да не са налице /представените доказателства за заболяването на майката на ищцата нямат такъв характер/. Ищцата не е отстранила и нередовностите на исковата си молба, за отстраняването на които е поискано възстановяването на срока, което е достатъчно основание за постановения по реда на чл. 64 и сл. ГПК отказ. Затова и цитираната съдебна практика не може да обоснове твърдяното противоречие с даденото от въззивния съд разрешение в хипотезата на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Не е обоснована и значимостта на въпроса за точното прилагане на закона и за развитието на правото, с доводи относими към основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – неяснота или непълнота в закона, липса на практика или загубила актуалност такава, което да налага допускане на обжалването.
Същите съображения са относими и към поставения в изложението въпрос относно допуснато нарушение на процедурата за разглеждане на молбата по същество, съгласно чл. 66, ал. 1 ГПК. Освен това, този въпрос е свързан с правилността на обжалваното определение, тъй като предпоставя преценка относно приложението на закона от въззивният съд, които доводи в настоящето производство не може да се разглеждат. С оглед постановяването на съдебния акт на първоинстанционния съд преди връчване препис от исковата молба на ответника за отговор, същият не е страна по процесуалното правоотношение, поради което и осъществяване на процедурата по чл. 66, ал. 1 ГПК не би гарантирала повече права отколкото в случая на произнасянето на съда в закрито заседание, още повече, че жалбоподателката няма интерес да брани чуждите права. Затова и представеното определение № 156 от 17.03.2015 год. по ч. гр. д. № 4801/2014 год. на ВКС, ІІІ г. о. не може да обоснове твърдяното проотиворечие в произнасянето по този въпрос, тъй като същият няма характер на обуславящ изхода на спора правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Останалите въпроси относно задължението на въззивния съд да изложи собствени мотиви по съществото на спора, вкл. когато препраща към мотивите на първоинстанционния съд на основание чл. 272 ГПК, и с какъв акт следва да се произнесе по депозирана молба за продължаване на срок, също не представляват правни въпроси по смисъла на закона и съгласно разясненията в ТР № 1/19.02.2010 год. по тълк. д. № 1/2009 год., ОСГТК, ВКС, а оплаквания за допуснати от съда съществени нарушения на процесуалните правила и немотивираност на обжалваното определение, относими към обосноваността на съдебния акт и преценката на доказателствата. Те са израз на релевирани доводи за неправилност на обжалвания акт по чл. 281, т. 3 ГПК, които не могат да се обсъждат в настоящето производство по селектиране на касационните жалби, а при разглеждането им по същество. Вторият от горните въпроси не е и относим към предмета на спора, който не включва въпроса за произнасянето по молба за продължаване на срок /чл. 63, ал. 1 ГПК/.
Липсва и основанието за допускане касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона, или явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /постановен „contra legem“, при прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл или „extra legem“, при прилагане на несъществуваща или отменена правна норма/. В случая не е налице нито една от хипотезите, които предполагат очевидна неправилност на обжалваното определение – нарушение на императивна правна норма, на основни съдопроизводствени правила, или наличие на явна необоснованост с оглед правилата на формалната логика, поради което касационното обжалване не може да бъде допуснато и на това основание.
Водим от което настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно определение № 2/28.12.2018 год. по в. ч. гр. д. № 876/2018 год. на Окръжен съд – Велико Търново по подадената от Д. И. А., [населено място], приподписана от пълномощник адв. С. П., частна касационна жалба срещу него.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: