О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 316
гр. София, 18.06.2018 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на шестнадесети април две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 4319 по описа на Върховния касационен съд за 2017 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на [фирма], [населено място], чрез пълномощника му адв. Ир. И., против въззивно решение № 108 от 16.06.2017 год. по гр. д. № 136/2017 год. на Великотърновския апелативен съд с доводи за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, с искане за отмяната му и вместо това предявените от [община] искове бъдат отхвърлени. Касаторът претендира присъждане на направените във всички инстанции разноски.
Ответникът по касационната жалба – [община], чрез упълномощеното адвокатско дружество „Ш. и Я.”, оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване по съображенията в представения писмен отговор – не са формулирани правни въпроси, обусловили изхода на спора, а представената съдебна практика е неотносима. Изложени са съображения и по същество на касационната жалба с искане да не се допуска касационно обжалване, евентуално да се остави в сила обжалваното въззивно решение, с присъждане на направените разноски.
Върховният касационен съд, в настоящият състав на ІІ г. о., при проверката за наличие на основания за допускане на касационното обжалване на решението, намира следното:
С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционното решение № 3/5.01.2017 год. по гр. д. № 223/2015 год. на Великотърновския окръжен съд в частите, с които е прието за установено, че [община] е собственик на недвижим имот, находящ се в [населено място], идентификатор 65766.703.10 по кадастралната карта, при описаните съседи, ответното дружество [фирма] е осъдено да предаде на общината владението върху северната част от този имот с площ от 7 800 кв. м., в която част е монтиран бетонов възел, собственост на дружеството, а в останалата му част искът е отхвърлен, осъдено е дружеството [фирма] на основание чл. 109 ЗС да премахне монтирания в горния поземлен имот бетонов възел, състоящ се от съоръжение от метална носеща конструкция, на която са монтирани два силоза за цимент, миксер, цистерна за вода, съоръжение от метална конструкция, на което е монтиран силоз за цимент, преместваема барака за счетоводно обслужване, преградни бетонни панели за сепариране и съхранение на инертни материали, трайно домуващи фургони, бракувани МПС, строителни материали и отпадъци, собственост на дружеството. С горното въззивно решение е обезсилено първоинстанционното решение в частта, с която е осъдено дружеството [фирма] да заплати на [община] обезщетение по чл. 73, ал. 1 ЗС за ползите, от които последната е била лишена по отношение частта от имота на площ 7 800 кв. м., за периода от 13.03.2015 год. до 5.12.2016 год., ведно със законната лихва от 13.03.2015 год. до окончателното плащане и е отхвърлен иска на същото правно основание за периода от 5.12.2016 год. до предаване на владението върху имота, отменено е същото в частта, с която е осъдено дружеството да заплати на общината сумата 12 066.60 лв., обезщетение по чл. 73, ал. 1 ЗС за периода от 2.12.2014 год. до 12.03.2015 год., ведно със законната лихва от 2.12.2014 год. и вместо това е постановено друго, с което дружеството е осъдено да заплати на общината обезщетение за този период в размер на сумата 1 676 лв. със законната лихва от 13.03.2015 год. до окончателното изплащане.
За да се произнесе в горния смисъл по обективно предявените искове въззивният съд приел, че [община] се легитимира за собственик на спорния имот, представляващ парцел І, З. и. з. в [населено място], целият с площ 12 072 кв. м., представляващ поземлен имот с идентификатор 65766.703.10. Установено е въз основа на приетите заключения на техническите експертизи, че северната част от този имот с площ 7 800 кв. м. е заета от бетонов възел, ползван от ответното дружество, за което не се и спори по делото. Спорът касае основанието, на което ответното дружество поддържа да ползва процесната част от имота, в която е изграден бетоновия възел, като въззивният съд приел, че постановлението на ЧСИ за възлагане на движима вещ –бетонов център не представлява правно основание за владение на имота, представляващ общинска земя. Въззивният съд приел довода на ответното дружество за учредено право на строеж през 1990 год. в полза на поделение ГУСВ по договора между него и ОбНС от 1990 год., преминало впоследствие в праводателя му ДП „Строителство и възстановяване” за неоснователен, а въз основа заключението на техническата експертиза приел, че бетоновият център, като съоръжение представлява движима вещ, която подлежи на преместване. Установено е от вещото лице, че монтирането и демонтирането на съоръжението не води до разрушаването му, и макар за функционирането му да е необходима транспортна и опорна инфраструктура, то същото не е трайно прикрепено към земната повърхност посредством бетонните фундаменти, на които е поставено. Поради този му статут на преместваем обект собствеността му не предполага учредяване право на строеж и с оглед липсата на основание за ответното дружество да владее имота, собственост на общината, същото е осъдено да предаде владението на заетата от бетоновия възел част от имота, както и да премахне това съоръжение от имота на общината. Присъдено е и обезщетение за ползите, от които общината е била лишена за периода от датата на поканата до предявяването на иска, като при определяне на размера му е съобразено заключението на приетата експертиза за размера на пазарната наемна цена, както и предявеният размер на претенцията за сумата 1 676 лв., ведно със законната лихва до изплащане на сумата.
Следователно, релевантен за изхода на спора за собствеността на спорния имот е въпросът за принадлежността на правото на собственост в лицето на общината, като съдът приел, че същата се легитимира за собственик на основание представения акт за общинска собственост от 2001 год., както и владението му от ответното дружество без правно основание, т. е. наличието на предпоставките по чл. 108 ЗС. Поставените в изложението на касатора въпроси за придобиване на имота от предишен собственик с изградения бетонов възел, както и дали това представлява пречка за упражняване правото на собственост, при отреждането на имота по регулационния план за бетонов възел /въпроси № № 3, 4 и 5 / не са обсъждани в решението, нито са обусловили решаващия извод за основателност на ревандикационния иск, поради което и не представляват правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Противопоставеното от ответното дружество срещу иска за собственост на имота право на собственост върху бетоновия център, като движима вещ, съгласно постановлението за възлагане на ЧСИ, не поставя въпроса за наличието на суперфиция в полза на праводателя му, нито въвежда като предмет на спора релевантно възражение срещу активната легитимация на общината като собственик на имота, въз основа на представения акт за общинска собственост. По своята същност горните материалноправни въпроси представляват доводи за неправилност на извода на съда, които не могат да бъдат обсъждани в настоящето производство. Както е разяснено в т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 год. по т. д. № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. При липсата на формулиран от касатора правен въпрос като общо основание за допускане на касационно обжалване и невъзможността касационният съд да извежда такъв въпрос от твърденията на касатора с оглед диспозитивното начало в гражданския процес, касационно обжалване не може да се допусне. С оглед на горното съображение неотносимо е позоваването на цитираната в изложението и представена съдебна практика по въпроси, които са извън произнасянето в обжалваното решение – в случая е прието, че се касае за право на собственост върху движима вещ, която може да се демонтира от имота, при липса на противопоставимо вещно право на собственика й срещу собственика на имота. Изводът е обоснован с приетото заключение и данните по делото за възлагане на движима вещ, което изключва наличието на основание за извършване от ответника на действия по ползването на имота, в който е поставена тази движима вещ. С оглед на това е прието и, че с тези действия дружеството препятства упражняване правото на собственост на общината върху имота, обосновавайки уважаване на иска по чл. 109 ЗС. В контекста на поставените в изложението въпроси по приложението на чл. 109 ЗС произнасянето на въззивния съд не противоречи на представената съдебна практика, при липса на релевиране на конкретно такова противоречие с някое от представените съдебни решения. Това мотивира настоящият състав да приеме доводите за израз на оплакване срещу правилността на извода за основателност на иска по чл. 109 ЗС, което не е основание за допускане на касационно обжалване. Освен това, по приложението на чл. 109 ЗС съдебната практика е уеднаквена с постановяване на ТР № 4 от 6.11.2017 год. по т. д. № 4/2015 год. на ОСГК на ВКС, като произнасянето в случая кореспондира с мотивите по т. 3 от същото по въпроса за действията и състоянията в имота вследствие на такива, представляващи пречка за собственика да упражнява правото си на собственост, като такива без облигационно, пълно или ограничено вещно право или сервитут.
Въпросът за статута на съоръжението бетонов възел представлява фактически въпрос, поради което и поставените в тази връзка от касатора въпроси не могат да обосноват наличие на основание за допускане на касационно обжалване нито по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, редакция преди изм. с ДВ бр. 86/2017 год. /въпрос 2/, нито по т. 3 /отново въпрос 2, но на стр. 2 от изложението/.
С оглед извода за липса на основания за допускане на касационното обжалване касаторът следва да заплати на ответника по касация направените разноски в размер на 2 394 лв., представляващи заплатено адвокатско възнаграждение.
Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 108 от 16.06.2017 год. по гр. д. № 136/2017 год. на Великотърновския апелативен съд по подадената от [фирма], чрез адвокат Ир. И. касационна жалба.
Осъжда [фирма], [населено място], представлявано от изпълнителния директор Р. Й., да заплати на [община] направените в настоящето производство разноски в размер на 2 394 лв. /две хиляди триста деветдесет и четири лева/.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: