О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 531
гр. София, 19.12.2017 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на девети октомври две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 1681 по описа на Върховния касационен съд за 2017 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
С решението от 5.01.2017 год. по гр. д. № 754/2016 год. Благоевградският окръжен съд, като въззивна инстанция, е потвърдил първоинстанционното решение от 5.07.2016 год. по гр. д. № 1968/2014 год. на Благоевградския районен съд в обжалваната му част, с която е отхвърлен предявения от А. С. Н. срещу С. С. Т., В. С. И. и С. С. Т. иск за собственост над признатите й 31/90 ид. ч. от дворното място, представляващо поземлен имот с идентификатор 04279.614.229, с площ 229 кв. м., подробно описан, до претендирания размер от 220/229 ид. ч. и на основание придобивна давност за тази разлика в периода от 1996 год. до 2013 год., както и за ревандикация на спорния имот.
Въззивното решение се обжалва с касационна жалба в срок от ищцата А. С. Н., чрез пълномощника й адвокат Г. Ю., с оплаквания за неговата неправилност поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на процесуалните правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторката поддържа наличието на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. Счита, че по формулираните в т. т. 1-7 въпроси произнасянето на въззивния съд е в противоречие със задължителна съдебна практика, като излага и съображения относно неправилността на обжалвания съдебен акт в контекста на твърдяното противоречие с цитираните съдебни решения на ВКС по въпроса относно правомощията на въззивния съд при обжалване на първоинстанционното решение да поправя грешки. Излага доводи за обосноваване на изводите на съда при липса на твърдения на страните за съвладение, с оплакване за недопустимост на въззивното решение и искане за обезсилването му. Изложението на касаторката съдържа и оплаквания за неправилност на въззивното решение поради съществени процесуални нарушения при обосноваване на извода за липса на релевираното придобивно основание давностно владение с подробен анализ на свидетелските показания и преповтаряне съображенията на касационната жалба. Обобщено, поставените процесуалноправни въпроси са свързани със задължението на съда да обсъди събраните писмени и гласни доказателства, с позоваване на допуснати процесуални нарушения с оглед необсъждането на същите от въззивния съд и необоснованост на изводите. Поставен е и въпрос относно придобиване на правото на собственост по давностно владение по отношение на неползващ съсобственик.
Ответниците по касационната жалба, чрез пълномощника им адв. Р. И., оспорват наличието на основания за допускане на касационното обжалване на въззивното решение, поради липса на правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК – формулираните такива в изложението нямат ясна и точна формулировка, както и не отговарят на изискването да са от значение за изхода по конкретното дело и да е налице произнасяне по тях. Считат, че представеното изложение съдържа касационни основания за отмяна на обжалваното въззивно решение, които не обосновават допускане на касационно обжалване, поради което и молят делото да не бъде допускано до касационно разглеждане, а на тях им се присъдят направените разноски, съгласно представения списък по чл. 80 ГПК.
Върховният касационен съд, в настоящият си състав, при проверката за наличие на основания за допускане на касационното обжалване на решението, въз основа на данните по делото, намира следното:
Въззивният съд приел, че ищцата се легитимира за собственик на идеални части от поземления имот, придобити на основание: 1/. прехвърлителната сделка по нот. акт № 84/96 год., с която баща й С. Н. й е прехвърлил срещу задължение за издръжка и гледане част от притежаваните от него идеални части от имота /размерът им е 4/18=20/90 ид. ч./ и 2/. на основание наследствено правоприемство след неговата смърт през 2000 год. – половината от останалата негова част и от придобитите от него по наследство от баща му идеални части, като общият размер на придобитите на тези основания части въззивният съд определил на 64/229 ид. ч. за разлика от определения от първоинстанционния съд по-голям такъв. Тази притежавана от ищцата част не се накърнява от признатата с нотариалния акт от 2010 год. на първите двама ответници 1/2 ид. ч. от имота, като спорът е за разликата от 64/229 ид. ч. до претендираните от ищцата 220/229 ид. ч., за която е поддържала да я е придобила по давностно владение в периода от 1996 год. до 2013 год. и която част включва и наследствените квоти на наследниците на дядото на ищцата С. Т.. Въззивният съд приел с оглед твърденията в исковата молба, че ищцата се е позовала на съвладение, което предполага упражняване на фактическата власт общо от съвладелците. При това основание за установяване на фактическата власт презумпцията на чл. 69 ЗС се счита оборена, съгласно приетото в ТР № 1/2012 год. на ОСГК на ВКС, поради което и съсобственикът, който е в имота, владее собствената си идеална част и държи чуждата такава. Съдът приел, че установеното от свидетелските показания владение на реалната част от имота от страна на ищцата не обосновава извод за настъпване на последиците на придобивната давност върху чуждите идеални части от имота, принадлежащи на останалите наследници на общия наследодател, извън притежаваната от нея идеална част, поради което и за спорният размер същата не се легитимира за собственик.
С оглед на горното, налице е позоваване на задължителната съдебна практика по въпроса за упражняване на фактическа власт върху съсобствен/наследствен имот от един от съсобствениците/наследниците и необходимите предпоставки за придобиване по давност на чуждите идеални части, което в случая не е установено със събраните по делото доказателства. Изводът за съвладение е обоснован от установените по делото факти – към 1996 год., когато ищцата придобива от баща си идеални части от имота, такива принадлежат както на баща й, така и на другите наследници на С. Т., т. е. изводите на съда са обосновани въз основа на установения по делото факт на съвладение. Поради това и поставените от касаторката въпроси относно твърденията й и обоснованите от тях изводи на съда /т. т. 1-3, 5/ не са обуславящи изхода на спора въпроси, а изразяват недоволството на страната от направения от съда извод. Същите съображения са относими и към останалите въпроси относно релевираните процесуални нарушения /т. т. 4, 6 и 7/. Релевантен е въпросът за липсата на предпоставките на придобивната давност, като придобивен способ, с оглед необходимостта от установяване при спора за собственост превръщането с едностранни действия държането на чуждите идеални части във владение. Произнасянето на съда по този въпрос кореспондира с цитираното тълкувателно решение, според което този, който се позовава на придобивната давност за чуждата идеална част следва да докаже, че е извършил действия, с които е обективирал спрямо останалите съсобственици намерението да владее техните идеални части за себе си. При липсата на установяване на такива действия искът се явява неоснователен, както е приел съдът относно спорната идеална част, претендирана да е придобита от ищцата по давностно владение. Приетото в обжалваното решение е обосновано въз основа на преценката на съда на събраните доказателства. Доводът на касаторката за задължението на съда да обсъди събраните гласни доказателства, подробно представени и в изложението, в контекста на позоваване на допуснати процесуални нарушения с оглед необсъждането на същите от въззивния съд, също не представлява по своята същност правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като нито е включен в предмета на делото, нито е обусловил решаващия извод на съда. Както се посочи, той представлява оплакване за допуснато процесуално нарушение, което не може да се обсъжда в настоящето производство и не може да обоснове наличие на основание за допускане на касацията.
По изложените съображения следва извод, че не са налице поддържаните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение, а с оглед този изход на делото касаторката следва да заплати направените от ответниците разноски в размер на заплатеното адвокатско възнаграждение от 900 лв., съгласно представения договор за правна защита и съдействие.
Водим от горното, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 61 от 5.01.2017 год. по гр. д. № 754/2016 год. по описа на Благоевградския окръжен съд по подадената от А. С. Н., чрез пълномощника й адвокат Г. Ю., касационна жалба против него.
Осъжда А. С. Н., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], ет. 1 да заплати общо на С. С. Т., В. С. И. и С. С. Т., всички от [населено място], [улица], ет. 2 разноски в размер на сумата 900 лв. /деветстотин лева/.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: