О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 406
гр. София, 06.07.2012 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на осемнадесети юни две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ:СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 483 по описа на Върховния касационен съд за 2012 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
Ищцата Н. Р. Г., чрез пълномощника й адвокат Л. А., обжалва въззивното решение от 19.03.2012 год. по гр. д. № 38/2012 год. на Сливенския окръжен съд, с което е отменено първоинстанционното решение от 23.11.2011 год. по гр. д. № 451/2010 год. на Новозагорския районен съд и вместо това е отхвърлен предявения от касаторката против [община] иск за признаване правото й на собственост върху имот с площ 11 200 кв. м., част от терена на УПИ * по ПУП на [населено място], целият с площ 82 604 кв. м. и за предаване от общината на владението върху този имот.
Касаторката поддържа оплаквания за неправилност на въззивното решение поради наличието на касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК с молба за отмяната му и вместо това ревандикационният иск бъде уважен. Претендира присъждане на направените в съдебното производство пред всички инстанции деловодни разноски.
В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторката поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. т. 1, 2 и 3 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. Счита, че произнасянето на въззивния съд по материалноправните въпроси за приложението на чл. 2, ал. 2 ЗОбС, чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ и ЗПИНМ, ППЗПИНМ във връзка с легитимацията на касаторката за собственик на спорния имот на основание съдебно решение за възстановяване на правото на собственост на земеделска земя и изработена карта и регистър на имотите на собствениците в стари реални граници, настъпване на отчуждително действие на регулацията по ЗПИНМ, ако имотът не е засегнат от одобрения уличнорегулационен план, не е и зает по законния ред, не е извършено строителство и не е платено обезщетение, а включването му в УПИ на общината е през 1991 год. Поставя и процесуалноправен въпрос за задължението на въззивния съд да обсъди всички събрани доказателства и доводите на страните и да направи констатация на фактите при отмяна на първоинстанционното решение, както и произнасяне по предявен евентуален иск с оглед висящността му.
Представена е и съдебна практика, вкл. и задължителна такава – постановени по реда на чл. 290 и сл. ГПК решения, в която, според касаторката, формулираните правни въпроси били решени противоречиво.
Ответникът [община] не е взела становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, в настоящият си състав, при проверката за допустимост на касационното обжалване, въз основа на данните по делото, намира следното:
За да отмени първоинстанционното решение, с което искът на касаторката е бил уважен, въззивният съд е приел, че не са налице кумулативно предвидените в чл. 108 ЗС предпоставки – ищцата не се легитимира като собственик на имота към настоящия момент на поддържаното от нея основание – възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, ответната община не се намира в имота, с оглед включването му в капитала на МБАЛ [фирма], [населено място], както и наличие на отчуждаване на имота по ЗПИНМ.
За да направи извод, че ищцата, сега касатор, не се легитимира като собственик на спорния имот към настоящия момент, съдът приел, с оглед статута му на земеделска земя към момента на образуване на стопанството, същият подлежи на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, но представеното съдебно решение по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ /Р № 366 от 22.07.96 год. по гр. д. № 630/95 год. на Новозагорския районен съд/ не представлява титул за собственост – с него се установява правото на възстановяване на собствеността върху земеделската земя, като възстановяването е в правомощията на поземлената комисия /О./. С постановеното от нея решение от 2002 год. е постановен отказ да се възстанови имота в стари съществуващи или възстановими реални граници, с оглед хипотезата на чл. 10, ал. 6, респ. 7 ЗСПЗЗ, чл. 10б ЗСПЗЗ, което решение не е обжалвано и е влязло в сила, като съдът е приел наличието на хипотезата на чл. 10б, ал. 5 ЗСПЗЗ с оглед провеждане на мероприятието – изграждане на болницата.
Поддържаното от касаторката основание на предявения от нея ревандикационен иск е възстановяване на имота по земеделската реституция, което изключва възможността за основание за възстановяване на собствеността по чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ, което впрочем не е и поддържано от ищцата. Произнасянето на въззивния съд по въпроса за наличие на отчуждаване по реда на ЗПИНМ през 1955 год. е във връзка с поддържаното от ответната община възражение срещу предявения иск за собственост, което съдът намерил за основателно, приемайки, че наследодателят на ищцата е загубил правото си на собственост върху спорния имот на основание проведено отчуждаване с одобряването на регулационния план с отреждане на терен, включващ и спорните две ниви /представляващи имот № 14 по плана от 1954 год.,/ за изграждането на болница. Приел наличието на непосредственото отчуждително действие на уличнорегулационния план, при приложението на чл. 39, ал. 1 ЗПИНМ /отм./ в редакцията му до изменението през 1956 год., с оглед датата на заповедта за одобрение на регулацията за предвиденото мероприятие, както и данните по делото за наличие на обезщетяване на наследодателя на ищцата.
Като съобрази изложените от въззивния съд съображения за неоснователност на ревандикационния иск, настоящият състав намира, че формулираните от касаторката въпроси за приложението на чл. 2, ал. 2 ЗОбС и разпоредбите на ЗПИНМ с оглед настъпване на отчуждително действие на регулационния план, предвиждащ изграждане на болница върху терен, включващ и спорния имот, въпросите за заемане на имота и наличието на обезщетяване на бившия собственик, наследодател на ищцата, са неотносими към изхода на спора, тъй като произнасянето на въззивния съд е във връзка с направеното от ответника възражение против предявения ревандикационен иск. В предмета на делото, очертан от поддържаното от ищцата основание за предявяване на иска за защита на вещното право на собственост, не е включен въпросът за приложение на реституционно основание по ЗВСОНИ, поради което и произнасянето по горните въпроси не обуславя решаващия извод на въззивния съд за неоснователност на ревандикационния иск поради липса на материалноправна легитимация на ищцата като собственик на поддържаното основание за притежаване правото на собственост върху имота – възстановяване по реда на ЗСПЗЗ на наследниците на бившия собственик, какъвто се явява ищцата. Това е релевантният правен въпрос, обуславящ изхода на спора, при поддържаното от ищцата основание за предявяване на ревандикационния й иск, поради което и по него следва да се прецени дали произнасянето на въззивния съд е в противоречие с цитираната и представена от касаторката съдебна практика. Въззивният съд е приел, че същата не се легитимира за собственик със съдебното решение по чл. 14, ал. 3 ГПК, както и с последващото решение на поземлената комисия от 2002 год., с което е отказано възстановяване на собствеността в съществуващи /възстановими/ стари реални граници, като произнасянето не е в противоречие с приетото в представената съдебна практика. В нея е прието същото разрешение – легитимиран собственик на земеделска земя по искове за собственост е този, който има позитивно решение от поземлената комисия, придружено със скица – решение № 1078 от 1.10.2007 год. по гр. д. № 1107/2006 год. V г. о. на ВКС, решение № 381 от 8.06.2007 год. по гр. д. № 212/2006 год. на ІV г. о. и другите, представени към изложението по този правен въпрос. Поради това и не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване, а относно липсата на легитимация на основание съдебно решение по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ произнасянето на въззивния съд кореспондира и със задължителната съдебна практика /ТР № 1/97, т. 1 ОСГК на ВКС, решение № 483 от 20.01.2011 год. по гр. д. № 39/2010 год. ІІ г. о. на ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК/.
Поставеният в изложението процесуалноправен въпрос за задължението на съда да обсъди всички събрани доказателства и доводите на страните, да изложи констатации за фактите и запазване висящността на евентуалния иск при отмяна на първоинстанционното решение не може да обоснове наличие на правен въпрос, по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, като тези поддържани доводи представляват касационни основания за неправилност на направените от въззивния съд изводи, които не могат да бъдат обсъждани в настоящето производство, тъй като така поставен въпросът има отношение именно към правилността на решението, въз основа на обсъжданите от съда доказателства и приетите въз основа на тях факти. Относно довода за липса на произнасяне по евентуално предявен иск законът предвижда друг ред за защита, което не може да обоснове наличие на правен въпрос, по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК.
Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като касаторката, позовавайки се на същото, не излага съображения за приложното му поле, обуславящо необходимост от тълкуване на неясни или непълни правни норми, липса на съдебна практика по даден релевантен правен въпрос или необходимост от възприемане на друго тълкуване с оглед промяна на утвърдена съдебна практика.
В заключение се налага извод за липса на основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, водим от което и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на ВКС, ІІ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 47 от 19.03.2012 год. по гр. д. № 38/2012 год. по описа на Сливенския окръжен съд по подадената от Н. Р. Г. от [населено място], чрез адвокат Л. А., касационна жалба против него.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: