О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 97
гр. София, 07.03.2017 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и трети януари две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ:СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 3578 по описа на Върховния касационен съд за 2016 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
[фирма], със седалище и адрес на управление [населено място], и [фирма], в качеството му на трето лице, негов помагач, чрез процесуалните им представители адвокатите Вл. З. и Д. П., обжалват с две отделни касационни жалби въззивното решение от 3.05.2016 год. по гр. д. № 5138/2015 год. на Софийския апелативен съд. С него е отменено първоинстанционното решение от 23.07.2015 год. по гр. д. № 219/2013 год. на Благоевградския окръжен съд и вместо това, при участието на трето лице, помагач на ищеца – [фирма], е постановено друго, с което е отхвърлен предявения от [фирма] срещу Област с административен център, [населено място] иск за предаване владението върху недвижим имот: самостоятелен обект с идентификатор 04279.612.93.1.4, представляващ кафе-бар „А.”, находящ се в [населено място], пл. „Г. И.-М.” № 9, сграда № 1, разположена в ПИ с идентификатор 04279.612.93, при описаните в решението граници.
Касаторите поддържат оплаквания за неправилност на въззивното решение поради наличието на касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК с молба за отмяната му. Претендират присъждане на направените по делото разноски.
Приложени са отделни изложения на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Ответникът по подадените касационни жалби – Областен управител на област с административен център [населено място] Н. М. в представен в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК писмен отговор оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, респ. оспорва жалбите като неоснователни.
Касационните жалби срещу въззивното решение са подадени в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани страни, срещу акт, подлежащ на касационно обжалване и отговарят на изискванията по чл. 284 ГПК. Поради това производството по тях е процесуално допустимо.
С обжалваното решение Софийският апелативен съд в правомощията си на въззивна инстанция в производството по чл. 258 и сл. ГПК е отменил първоинстанционното решение от 23.07.2015 год. по гр. д. № 219/13 год. на Благоевградския окръжен съд в частта, с която е прието за установено по отношение на Областната администрация в [населено място], че [фирма] е собственик на самостоятелен обект с идентификатор 04279.612.93.1.4, представляващ кафе-бар „А.”, находящ се в сграда № 1 в поземлен имот с идентификатор 04279.612.93, като осъдил ответника да му предаде владението, и вместо това постановил друго решение, с което отхвърлил предявения иск за собственост по отношение спорния имот.
За да постанови този резултат въззивният съд приел, че не е настъпил вещноправния ефект на преминаване правото на собственост от държавата към търговското дружество [фирма], [населено място] въз основа на представената заповед № РД-02-14-1320 от 5.07.1999 год. на министъра на регионалното развитие и благоустройството. С нея е разпоредено [фирма], в ликвидация да предостави безвъзмездно на [фирма] недвижимия имот, описан като триетажно ниско тяло към административната сграда в [населено място], пл. „Г. И.-М.” № 3, включващ кинозала и обслужващи помещения. Към този момент и двете търговски дружества са били персонифицирани, поради което и осъщественото предаване на имота на [фирма] не е основание за заприходяването му като собствени актив, респ. за придобиване на правото на собственост на основание чл. 17а ЗППДОбП /отм./, тъй като предпоставките за осъществяване на сложния фактически състав на този придобивен способ не са били налице. Прието е за недоказано обстоятелството, че към момента на предоставяне на имуществото КЗУ е имало статут на държавно предприятие, за да се приеме, че при преобразуването му в еднолично търговско дружество с държавно участие собствеността е преминала в новообразуваното дружество. Поради това и последващата разпоредителна сделка и извършените апортни вноски не са произвели прехвърлителен ефект по отношение собствеността на имота.
Освен това, въззивният съд приел, че дори и да са налице предпоставките на чл. 17а ЗППДОбП /отм./ за придобиване на собствеността на предоставеното на [фирма] имущество на [фирма], в ликвидация, искът за собственост отново е неоснователен, тъй като ищцовото дружество не е установило материалноправната си легитимация по иска. Към момента на издаване на заповедта от 5.07.1999 год. на министъра на регионалното развитие и благоустройството, както и към момента на съставяне на приемо-предавателния протокол от 14.07.1999 год. на предоставеното имущество, спорният имот е съществувал като самостоятелен обект на правото на собственост, въз основа на извършено преустройство на част от фоайетата на партера към кинозалата. Това обстоятелство е установено от приетото заключение на техническата експертиза, установяващо разрешено на КНСБ и осъществено преустройство на част от партерното помещение –фоайе в бизнес клуб „Кафе К.” /”С. клуб К.”/, сега кафе-бар „А.”, спорният имот. Същият не е предмет на издадената заповед от 5.07.1999 год. на министъра на регионалното развитие и благоустройството, като принципал на държавата в капитала на [фирма], а видно от издадените от същия предходни негови заповеди / РД -02-14-384 от 24.02.1999 год. и РД -02-14-372 от 28.02.1999 год./ този имот е предоставен на КНСБ по чл. 46 КТ. Следователно, въззивният съд всъщност се е позовал на установения в действащия към този момент Правилник за реда за упражняване на правото на собственост на държавата в предприятията / обн. ДВ бр. 10 от 1.02.1994 год., отм. с ДВ бр. 51 от 3.06.2003 год./ ред за упражняване правата на държавата в ЕАД с държавно имущество, включващ наличие на взето от упражняващия правата на държавата като едноличен собственик на капитала на държавно предприятие – ЕАД решение за увеличаване на капитала на същото чрез апортиране на непарична вноска, ведно с извършено вписване на увеличението на капитала, като достатъчно условие за да настъпи вещноправния ефект на преминаване на правото на собственост от държавата към търговското дружество с държавно имущество. Такива факти не са установени в настоящето производство, поради което и вещноправни последици от заповедта от 5.07.1999 год. на министъра на регионалното развитие и благоустройството не са настъпили в полза на [фирма], а оттук такива липсват и при последващите разпоредителни действия, последното в полза на ищцовото дружество. С оглед на това същото не може да се легитимира като собственик на спорния имот.
В приложените изложения по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите поддържат наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение, като са формулирани следните въпроси:
1. Има ли въззивната инстанция правомощие да приеме за недоказани факти, които не са били спорни между страните нито пред първата, нито пред въззивната инстанция?
2. Ако въззивният съд счита, че факт, твърдян пред първата инстанция е недоказан, но по отношение на този факт не е извършено разпределение на доказателствената тежест и не са били дадени указания по чл. 146, ал. 2 ГПК, следва ли въззивният съд да повтори опороченото действие, като укаже на страните фактите, които се нуждаят от доказване и как се разпределя доказателствената тежест за тези факти?
3. Фактическият състав на придобивния способ, уреден в чл. 17а ЗППДОбП /отм./ за прехвърляне на вещни права върху недвижими имоти при образуването, преобразуването и приватизирането на държавни предприятия, включва ли изискването имотът да е бил включен в баланса на държавното предприятие към момента на преобразуването му?
4. Може ли въззивният съд да постанови решението си въз основа на писмени доказателства, които с изрично определение е изключил като недопустими?
5. Поражда ли вещноправен ефект заповед на определения в закона министър, с който недвижим имот е иззет от капитала на ТД и е внесен в капитала на друго ТД, чийто собственик на капитала и на двете ТД е държавата, при положение, че със стойността на имота е увеличен капитала на дружеството, на което е предоставен имота?
6. След като държавата е взела решение за сключване на приватизационна сделка и в сключения приватизационен договор недвижим имот е бил включен в активите на приватизираното дружество, може ли държавата да предявява съдебни претенции по отношение на този недвижим имот?
Касаторите поддържат произнасянето на въззивния съд да е в противоречие с цитираната, но неприложена съдебна практика, обосновавайки доводи за наличие на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване. По отношение на последния поставен въпрос се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по съображение за липса на съдебна практика по него.
Върховният касационен съд, в настоящият си състав, при проверката за допустимост на касационното обжалване, въз основа на данните по делото, намира, че не са налице релевираните основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради следните съображения:
Първите два процесуалноправни въпроси от изложенията на касаторите не са обусловили извода на въззивния съд за неоснователност на предявения ревандикационен иск. Съображението на въззивният съд, за да отрече наличието на предпоставките по чл. 17а ЗППДОбП /отм./, относно неустановяване на статут на КЗУ на държавно предприятие към момента на предоставяне на имуществото със заповедта на министъра на регионалното развитие и благоустройството от 5.07.1999 год., е обусловено от извода му, че към тази дата и двете дружества са били вече преобразувани като търговски дружества с държавно участие. Поради това и предаването на имота от търговското дружество в ликвидация „С.” на [фирма], основано на чл. 18, ал. 2 ЗДС, представлява акт по управление на държавния имот, но не е елемент от фактическия състав на придобивния способ по чл. 17а ЗППДОбП/отм./, касаещ имуществото, предоставено за стопанисване или управление на държавното предприятие при неговото преобразуване в ЕТД с държавно имущество. Твърденията на ищеца за собствеността на имота се основават именно на заповедта за предоставянето на имота със заповедта на министъра на регионалното развитие и благоустройството от 5.07.1999 год., а не на акт на преобразуване на държавното предприятие, с който е предоставен имота за стопанисване и управление. Поради това и изводът на въззивния съд не е обусловен от поставените въпроси, а от преценката за действието на тази заповед, изключващо настъпване на вещноправни последици относно спорния имот с оглед специалния ред съгласно ПРУПСДП /отм./ за извършване на разпореждане с имот, държавна собственост, предоставен за управление на ведомствата,съгласно чл. 18, ал. 2 ЗДС.
С оглед на това и формулираният като т. 3 въпрос не е относим към направения от въззивния съд извод, а същият не е и обсъждан в мотивите на обжалваното решение като съображение за неоснователност на твърдението за осъществяване на придобивния способ по чл. 17а ЗППДОбП /отм./.
Извън горното съображение, другото такова за неоснователност на иска е обстоятелството, че процесния имот е бил обособен като самостоятелен такъв от 1994 год., поради което и не е включен в предмета на заповедта от 5.07.1999 год. като част от обслужващите помещения. Изводът на въззивния съд е обоснован със заключението на техническата експертиза за идентичността на спорния имот с обособения такъв при преустройството през 1994 год., както и въз основа събраните писмени доказателства – заповедта от 5.07.1999 год., приемо-предавателния протокол от 14.07.1999 год., както и предходните заповеди на министъра на регионалното развитие и благоустройството, с които този обект е предоставен на КНСБ. С оглед на горното поставеният от касаторите въпрос /№ 4 по номерацията в изложенията/, касаещ обосноваване на изводите на съда с неприети по делото писмени доказателства /приложените такива към въззивната жалба/ е некоректен и не съответства на данните по делото. Поради това и не представлява правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Неотносим е и петият въпрос, тъй като въззивният съд е отрекъл вещноправния ефект на заповедта на министъра на регионалното развитие и благоустройството поради липсата на предпоставките за осъществяване на поддържания от ищеца придобивен способ по чл. 17а ЗППДОбП /отм./, при липса на данни /а и твърдения в тази насока/ за спазване на реда, установен в ПРУПСДП /отм./ за преминаване правото на собственост от държавата към търговско дружество с държавно имущество, в чийто капитал е извършен апорт. Този специален ред включва решение на упражняващия правата на държавата като едноличен собственик за увеличаване на капитала на ТД с държавно имущество чрез апортиране на непарична вноска и вписване на това увеличение на капитала, за да настъпи вещноправния ефект на прехвърлянето на собствеността от държавата към търговското дружество. Такива доказателства не са представени, поради което и изводът на въззивния съд не е обоснован от произнасянето по поставения от касаторите въпрос, а и цитираната от тях съдебна практика не е относима към решаващите за изхода на спора съображения.
Горните съображения са относими и към последния въпрос, поради което и същият не може да обоснове поддържаното основание за допускане на касационно обжалване. В случая искът за собственост е предявен от търговското дружество и съобразно доказателствената тежест то следва да установи релевантните за претендираното право на собственост факти, в т. ч. придобивния способ относно спорния имот. Осъществената процедура по приватизацията не е относима към предмета на делото, поради което и не представлява правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, за да се обсъжда неговото значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, съгласно чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
В обобщение, произнасянето на въззивния съд не се свежда до поставените в изложенията въпроси, които по своята същност представляват оплаквания за неправилност на изводите на въззивния съд за неоснователност на иска за собственост. Същите имат отношение към изводите, обосновани въз основа преценката на обсъжданите доказателства и приетите въз основа на тях факти, поради което не е налице общата предпоставка за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК.
С оглед изхода на делото касаторите следва да понесат направените от ответника по касационната жалба разноски, но поради липса на доказателства от последния за направените такива в настоящето производство, искането му за присъждане на „сторените разноски пред касационната инстанция” не може да се уважи.
Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на ВКС, ІІ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 886 от 3.05.2016 год. по гр. д. № 5138/2015 год. на Софийския апелативен съд по подадените от [фирма], чрез адвокатите Вл. З. и Д. П., и [фирма], чрез същите процесуални представители, касационни жалби против него.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: