О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 957
София, 23.10.2009 г.
В И М Е Т О НА Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на пети октомври, две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛАНА КАЛИНОВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
при секретаря
изслуша докладваното от съдията Здравка Първанова гр. дело № 760/2009г.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Е. Д. С., гр. М., срещу въззивно решение от 13.01.2009г. по гр. дело №198/2008 г. на Окръжен съд-Монтана. Изложени са твърдения за произнасяне в решението по процесуалноправни и материалноправни въпроси – за задължението на въззивния съд да обсъди всички относими доказателства, за упражняването на фактическа власт върху конкретно посочен недвижим имот и установяване на определения от закона срок за придобиване правото на собственост по давност като оригинерно придобивно основание. Сочи се, че са налице основанията за допускане касационно обжалване по чл.280, ал.1 т.1 и т.2 ГПК и същевременно по т.3, тъй като подобни случаи се решават противоречиво и съдебната практика следва да бъде уеднаквена.
Ответниците по касация В. Р. А. и Е. Т. А. оспорват жалбата в писмено становище.
Касационната жалба е депозирана в срока по чл.283 ГПК, отговаря на изискванията на чл.284 ГПК и е процесуално допустима.
При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г.о. констатира следното:
С обжалваното решение е оставено в сила решение на Районен съд-Монтана от 11.08.2003г. по гр.д. № 577/2002г. в частта, с която е отхвърлен като неоснователен искът на Е. Д. С. с правно основание чл.97, ал.1 ГПК за установяване по отношение на ответниците, че е собственик на основание давност и наследство на процесното жилище, заемащо целия първи етаж от двуетажна жилищна сграда, находяща се в УПИ ХХV-1647, кв.80, по плана на гр. М., както и в частта, с която е прекратено производството по предявения от С. иск с правно основание чл.97,ал.1 ГПК /отм./ по отношение на ? ид.ч. от дворното място. В частта, с която е отхвърлен искът с правно основание чл.108 ЗС, предявен от Е. и В. А. срещу Е. С. , първоинстанционното решение е отменено и е постановено друго, с което Е. С. е осъден на основание чл.108 ЗС да предаде на Ефросина А. и В. А. владението на целия първи етаж на двуетажна жилищна сграда, построена в УПИ ХХV-1647, кв.80, по плана на гр. М..
За да постанови решението си въззивният съд е приел от фактическа и правна страна, че Е. С. е единствен наследник на родителите си П. Ц. , поч.1997г. и Д. Ц. , поч.2002г. Дворното място, върху което е построена жилищната сграда е закупено през 1959г. от Д. Ц. и Р. П. , поч.1995г. – наследодател на първоначалните ответници В. П. –негова съпруга и В. А. – негов син. Изградената през 1963г. от съсобствениците в дворното място сграда на два етажа върху 72 кв.м. не е отговаряла на одобрения архитектурен проект за изграждане на две жилища на калкан. След построяване на жилищната сграда семейството на Р. и В. П. се установило да живее на втория етаж, а семейството на Д. Ц. – на първия етаж. През 1964г. Цекови напуснали имота и се установили да живеят в друго селище. Първият етаж бил отдаван под наем до 1998г. като наемодатели били семейство П. Те се съгласили през 1998г. в жилището на първия етаж да заживее Е. С. Преди това обаче В. П. и В. А. са се снабдили с констативен нотариален акт №10/1998г. за собственост по наследство и давност на ? ид.ч. от парцела всеки от тях съответно на първия и втори етаж от жилищната сграда. През 2001г. Виктория П. /заместена по реда на чл.120 ГПК в процеса от В. А. / прехвърлила на Ефросина А. /съпруга на В. А. / ? ид.ч. от парцела и целия първи жилищен етаж. Въззивният съд е приел, че е оборена презумпцията на чл.92 ЗС от събраните в процеса писмени и гласни доказателства и ответниците по първоначалният иск и ищци по насрещния с правно основание чл.108 ЗС, са собственици на процесния етаж от къщата, а не Е. С. Последният не е установил, че е собственик по наследство от родителите си и давностно владение, тъй като имотът е напуснат от тях още през 1964г. и се е владял явно и необезпокоявано от семейство П. Те са го отдавали и под наем до 1998г. без противопоставяне от страна на наследодателите на Е. С. Твърденията на последния, че наемите само са получавани от В. и после са предавани на неговите родители не са доказани. Изводите са изградени въз основа на събраните гласни и писмени доказателства, вкл. записвания в домовата книга, данъчна декларация за 1998г. на Д. С. , в която той е декларирал само земята, но не и сградата. Съдът е отчел близките родствени отношения между страните и е обсъдели подробно свидетелските показания по реда на чл.136 ГПК /отм./. Съпоставяйки всички доказателства е изградил извод, че за ищците по иска с правно основание чл.108 ЗС е реализиран фактическият състав на давностното владение като оригинерен правен способ за придобиване право на собственост, но не и за ответника по същия иск.
Поставените от касатора въпроси в изложението по чл.284,ал.3 ГПК относно приложението на чл.188 ГПК /отм./ не са решени в противоречие с трайната практика на ВКС, съгласно която съдът е длъжен да обсъди всички относими към спора доказателства и не обуславят допускане касационно обжалване на решението в хипотезата на чл.280, ал.1,т.1 или т.3 ГПК. Даденото разрешение в обжалваното решение на повдигнатите в касационните жалби процесуалноправни и материалноправни въпроси е в съответствие с трайната практика на ВКС. Въззивният съд е направил анализ на свидетелските показания и в съответствие с трайната съдебна практика по приложение на процесуалните правила, визирани в разпоредбата на чл.188,ал.1, чл.136 ГПК /отм./ е направил изводи за фактите, които са установени от тези доказателства. Неоснователно е позоваването на постановените по настоящия спор съдебни решения при инстанционното му разглеждане в хипотезата на чл.280, ал.1,т.2 ГПК, тъй като не се касае за противоречиво решаван правен въпрос, а за постановени по едно и също дело решения на първоинстанционния и въззивния съд. Изложението по чл.284, ал.3 ГПК не обосновава и приложимост на хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Не са развити релевантни доводи, които да обосноват допустимост на касационното обжалване на това основание. Налице е трайна съдебна практика по обсъдените по-горе въпроси и не се налага такова тълкуване, при което ще се стигне до отстраняване на противоречива съдебна практика или непълноти на правните разпоредби и в крайна сметка до усъвършенстване на правоприлагането.
Поставените въпроси по изводите на въззивния съд относно установените по делото обстоятелства от събраните доказателства, не следва да се обсъждат в хипотезата на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като изложените доводи се отнасят до фактически въпроси и обосноваността на съдебния акт, които не са предмет на производството по предварителна селекция на жалбите по реда на чл.288 ГПК. В тази връзка и приложените съдебни решения са неотносими, тъй като касаят конкретна фактическа обстановка по конкретен правен спор относно установяване давностно владение.
С оглед изложеното не са налице предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК за допускане касационно обжалване на решението. Въпреки изхода на производството по чл.288 ГПК на ответниците по касация не следва да се присъждат разноски, тъй като няма данни да са направени такива.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение от 13.01.2009г. по гр. дело №198/2008 г. на Окръжен съд-Монтана.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.