Р Е Ш Е Н И Е
№ 282
гр. София, 05.07.2010 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, ІІ гражданско отделение, в открито съдебно заседание на седемнадесети май две хиляди и десета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
при участието на секретаря Т. Иванова, като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 755 по описа за 2009 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по параграф 2, ал. 3 ПЗР на ГПК, във връзка с чл. 218а, ал. 1, б. “а” и сл. ГПК /отм./.
Образувано е по подадената от Х. С. М. от гр. Д., чрез пълномощниците му адвокатите М. Е. , К. Б. и Г. Ч. от АК- П. , касационна жалба против въззивното решение от 14.02.2008 год. по гр. д. № 286/2007 год. на Смолянския окръжен съд, с което е оставено в сила първоинстанционното решение от 23.03.2007 год. по гр. д. № 217/2005 год. на Девинския районен съд в частта му, с която е признато за установено по отношение на касатора, че имоти с № 1* и 196011 по КВС на землището на Д. , местността „Х”, при описаните граници, са държавна собственост и касаторът е осъден да предаде владението върху тях на Д. лесничейство – гр. Д..
Касаторът поддържа оплаквания за недопустимост и неправилност на въззивното решение поради нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост на направените изводи – основания за касационно обжалване по чл. 218б, ал. 1, б. б. „б” и „в” ГПК /отм./, по подробно изложените в касационната жалба съображения. Иска то да бъде обезсилено и производството бъде прекратено, или да бъде отменено и вместо това се постанови друго решение, с което искът против него се отхвърли. Претендира и заплащане на направените по делото разноски.
Ответникът по жалбата и ищец в производството – Д. лесничейство, сега Д. г. с. гр. Д., съгласно параграф 68, ал. 2 ПЗР на ЗИДЗГ, Д. в. бр. 54/2008 год./ чрез пълномощника му адвокат Ил. Д. , в представеното писмено възражение оспорва жалбата и моли решението на въззивния съд да се остави в сила и му се присъдят разноските по делото.
Същото становище поддържа и пълномощникът на министъра на з. и храните, като представител на държавата, съгласно чл. 7, ал. 6 ЗГ – юрисконсулт П. П. Претендира и присъждане на юрисконсултско възнаграждение за настоящата инстанция.
Върховният касационен съд на РБ, в настоящият състав на ІІ гражданско отделение, като обсъди заявените в подадената в срока по чл. 218в, ал. 1 ГПК /отм./, /вж. определение от 24.06.2009 год. по ч. гр. д. № 211/2009 год. на ВКС, І г. о./, касационна жалба оплаквания във връзка с данните по делото и доводите на страните и на основание чл. 218ж ГПК /отм./, приема следното:
Спорът между страните е за собствеността върху два имота, представляващи иглолистна гора с площ съответно 24 дка и и 5 дка, в м. „Х” в землището на гр. Д., с № №* и 196011, възстановени на ответника, сега касатор, с решение на Поземлената комисия /ПК/ – гр. Д. № 208 от 10.05.2001 год., постановено на основание протоколно решение от 30.08.2000 год. по чл. 14, ал. 4 ЗВСГЗГФ на Областната комисия по чл. 14, ал. 3 от с. з. За да уважи предявения ревандикационен иск, въззивният съд е приел, че това решение не легитимира ответника, сега касатор, като собственик на спорните два имота, тъй като е постановено в нарушение на закона. Съгласно чл. 3, ал. 1 ЗВСВГЗГФ правото на собственост върху г. и земите от горския фонд се възстановява само на лицата /съответно на правоприемниците им/, от които са отнети по описаните в чл. 2 и пар. 14 ПЗР на ЗИДЗВСГЗГФ /Д. В. бр. 49/99 год./. По делото не е установено наследодателят на ответника да е бил собственик на имотите, които още към 1904 год. /съгласно ЗГ от 1904 год./, както и към 1922 год. са представлявали гора, попадаща в границите на т. н. яйлаци на Доспатското землище, които съгласно чл. 3 от Закона за г. /ЗГ/ от 1922 год., /намиращ приложение с оглед присъединяването на Родопския край, в т. ч. и Доспатското землище към Княжество България през 1912 год./ г. в яйлаците са държавни.
Съгласно чл. 3 ЗГ от 1922 год. г. в яйлаците, които не се владеят от държавата, се завладяват от нея веднага след определянето на яйлашкия им характер, без значение в чие владение се намират и на какво основание ги имат досегашните владетели, като въззивният съд се е позовал и на разпоредбите на чл. 4 и чл. 5 от същия закон. Съдът е кредитирал заключенията на приетите експертизи, установяващи попадането на имотите /представлявали гора, с оглед възрастта й/ в границите на яйлак „Х” в землището на Д. , съгласно съставените протоколи за яйлаците в землището на основание ПМС № 37 от 17.08.22 год. и чл. 3 и чл. 4 ЗГ/1922 год., конкретно по протокол № 28 от 24.09.1922 год., обн. Д. в. бр. 37/23 год., както и констатациите на вещите лица по лесоустройствените проекти, датиращи от 1927 год., в които яйлаците са описани като държавни гори. Липсват данни за съществуването на частни гори на територията на землището на Д. , за което съдът е кредитирал и представените отчети за 1936 год., 1937 год., 1943 год. на ТГПК „Д”, създадена през 1928 год. „с цел създаване поминък на населението чрез есплоатиране на държавните гори”, съгласно представена историческа стравка от 1967 год. Поради това и като е възстановила спорния имот, ПК Д. е нарушила и разпоредбата на чл. 14, ал. 5 ЗВСГЗГФ, предвиждаща възстановяване в границите на частните гори и земи ог горския фонд, определени с постановление на МЗХ по чл. 20 ЗГ /Д. В. бр. 124/25 год./ или други налични документи и/или картен материал, които предпоставки не са били налице. Възстановеният имот е държавна собственост и не подлежи на възстановяване на основание ЗВСВГЗГФ, поради което и в резултат на осъществения косвен съдебен контрол на решението на ПК е направил извод, че ответникът не се легитимира като негов собственик, с оглед поддържаното възражение против предявения ревандикационен иск.
По направеното от ответника възражение, че представител на ищеца е участвувал в административното производство по възстановяване на собствеността, поради което и е могъл да обжалва решението на Областната комисия по чл. 14, ал. 3 ЗВСВГЗГФ, въззивният съд е приел, че решението на последната не подлежи на обжалване, а Държавното лесничейство не е легитимирано да обжалва решението на поземлената комисия поради неучастието си в това производство. Именно в настоящето исково производство ДЛ защитава твърдяното си право, противопоставяйки възраженията си за материалната незаконосъобразност на решението на ПК в полза на ответника.
Въззивният съд е приел още, че не е налице и пререшаване на въпроса за собствеността на имота, тъй като друго исково производство /не и административно/ с предмет принадлежността на правото, не е проведено. Приел е, че са налице и трите кумулативно предвидени предпоставки за уважаване на ревандикационния иск – правото на собственост принадлежи на държавата, налице е владение на имота от ответника, въз основа на протокол за въвод и липсата на основание за това, поради което и уважил предявения от Държавното лесничейство, като легитимирана страна, съгласно чл. 24, ал. 1 ЗГ /в предходна редакция/ иск по чл. 108 ЗС против ответника, сега касатор.
Въззивното решение е допустимо и правилно, а оплакванията на касатора са неоснователни.
Произнасянето на Върховния административен съд, на чието решение се позовава касаторът, обосновавайки оплакването си за недопустимост на решението поради пререшаване на спора, е с предмет последващо решение на ОбСЗГ – Д. , постановено по предложение на окръжния прокурор за отмяна на решението № 208 от 10.05.2001 год. на основание чл. 32, ал. 1 ЗАП. Прието е, че поради изтичане на преклузивния срок за исканата отмяна, такава не може да се постанови, поради което и това последващо решение № 2* от 2.12.2003 год. на ОбСЗГ – гр. Д., с което предложението на прокурора е било уважено, е отменено /решението от 6.10.2004 год. по адм. д. № 162/2004 год. на Смолянския окръжен съд, влязло в сила с решението на ВАС по адм. д. № 10821/2004 год./.
В това административно производство не е решен спор за собствеността върху имота по същество, тъй като има за предмет решение за отмяна на решението, с което административният орган е възстановил собствеността върху имота на касатора. Материалната законосъобразност именно на последното, като реституционен административен акт, е предмет на осъществения в настоящето исково производство косвен съдебен контрол по релевираните от ищеца възражения за неговата незаконосъобразност, довела до липса на легитимация на ответника като собственик на спорните имоти. Друга процесуална възможност за ищеца да защити правата си срещу този засягащ ги административен акт, не е налице, поради което и доводът на касатора, че държавата, чрез други нейни органи е участвувала в развилото се и приключило административно производство, поради което и постановените в него решение са задължителни за нея, в т. ч. и за ищеца Д. лесничейство, е неоснователен. В административното производство не се решава спор относно принадлежността на правото, поради което и постановеният в него акт не обвързва третите лица, в т. ч. и държавата, поради което и възможността същите, респ. държавата да предявят иск за защита на твърдените от тях материални права не е преклудирана, а редът за осъществяване на тази защита е общия исков ред – чл. 14, ал. 8 ЗВСВГЗГФ. Затова и осъществяването в това производство на косвен съдебен контрол за законосъобразността на този административен акт е допустим. В този смисъл са разясненията в ТР № 6/2005 год. ОСГК на ВКС, т. 4, цитиран и от касаторът, но в смисъл, който не се споделя от настоящата инстаниця.
Поради изложените съображения доводът на касатора, че с осъществяването на косвения съдебен контрол е пререшен въпрос, решен с влязлото в сила решение на административния съд, е неоснователен. Да се приеме тази теза означава третите лица да бъдат обвързани от издаден административен акт и при наличие на допуснати нарушения на материалния закон и на процесуалните правила, което противоречи на принципа за правото на защита.частието на представител на ДЛ в състава на комисията по чл. 14, ал. 3 ЗВСВГЗГФ не е равнозначно на участие на този орган в административното производство по възстановяване на правото на собственост като страна, тъй като същото се изчерпва в изразяване на становище, без възможност да доведе до съответното решение на колективния орган – Областната комисия. Страните в административното производство са определени от закона и в него не могат да участвуват заинтересовани такива, които единствено могат да защитят правата си в общото исково производство, каквото е настоящето. Същите нямат процесуална възможност и да обжалват решението на административния орган, както неоснователно поддържа касаторът.
Поради гореизложените съображения настоящият съд счита за неоснователно и оплакването на касатора за нарушение на ЕКЗПЧОС, както и позоваването на цитираната практика на Европейския съд за правата на човека в Страсбург – решението от 12.01.2005 год. по делото „К”, тъй като не намира твърдяното сходство – в същото се обсъждат две съдебни решения – от 20.09.96 год. и от 10.10.2000 год., постановени в две спорни производства, а настоящият случай не е такъв.
Не са налице и поддържаните от касатора процесуални нарушения относно събирането на доказателства и нарушение на принципа на диспозитивното начало с назначаване от съда на тройна лесотехническа експертиза. Същото е обосновано от необходимостта от изясняване напълно на делото, с установяване на границите на яйлаците и местоположението на възстановените имоти, въз основа на представените писмени доказателства, като страните са имали възможност да посочат по едно вещо лице в състава на експертизата. Правата на касатора са реализирани чрез оспорване на заключението, по повод на което е и доказателственото му искане за допускане на допълнителна задача, предмет на допусната и изслушана нова експертиза. Въззивният съд не е отказал да събере исканото писмено доказателство /представено незаверено копие от решение /не резолюция/ от 22.11.51 год. по гр. д. № 104/51 год. на Девинския околийски съд/, напротив, уважил е искането на страната да се снабди със заверено копие от същото, за което е издадено и съдебно удостоверение. В съдебното заседание на 7.01.2008 год. ответникът, чрез пълномощника си, е заявил, че няма да сочи други доказателстав, поради което и оплакването в този смисъл в жалбата е неоснователно.
Неоснователно е и оплакването на касатора за нарушение на чл. 12 ГПК /отм./, тъй като по направеното искане за отвод на членове на съдебния състав, същият се е произнесъл, като е приел, че не са налице основанията на чл. 12, ал. 2 ГПК /отм./, а и изложените в касационната жалба основания за липса на справедлив процес поради предубеденост на съдиите от състава, разглеждали сходни казуси, се приемат за изцяло неоснователни и от настоящата инстанция. Разглеждането и еднаквото решаване на дела със сходен предмет в никакъв случай не означава лишаване на страната от справедлив процес, гарантирано й както в Конституцията ни и в процесуалния закон, така и в ЕКЗПЧОС, в каквато насока са твърденията на касатора.
Неоснователни са и оплакванията за допуснати процесуални нарушения при обсъждане на събраните доказателства във връзка с доводите на касатора. Всяка от страните носи доказателствената тежест да установи твърденията си с всички относими и допустими доказателствени средства, поради което и при наличие на доказателства за принадлежността на правото на собственост върху имотите в полза на държавата с оглед яйлашкия им произход, и при липса на такива за притежаването му от наследодателя на касатора, /каквито твърдения дори и не са поддържани/, правилно и обосновано предявеният ревандикационен иск е уважен.
Решението на въззивния съд е правилно и в частта му относно присъдените разноски, възложени в тежест на ответника съгласно чл. 64, ал. 1 ГПК /отм./ и с оглед изхода на спора.
Тъй като не са налице релевираните касационни основания за отмяна, въззивното решение като правилно и обосновано, следва да се остави в сила. С оглед този изход на делото касаторът следва да заплати на ищеца разноски в размер на 60 лв., съгласно представения договор за правна защита и съдействие, а на държавата, чрез министъра на з. и храните юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лв., съгласно параграф 2 от ДР, във вр. с чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
По изложените съображения и на основание чл. 218ж, ал. 1 ГПК /отм./, Върховният касационен съд в настоящия състав на ІІ гражданско отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение № 19 от 14.02.2008 год. по гр. д. № 286/2007 год. на Смолянския окръжен съд.
Осъжда Х. С. М. от гр. Д. да заплати на държавата, представлявана от министъра на з. и храните разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лв. /триста лева/, а на ДГС – Д. разноски в размер на 60 лв.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: