Р Е Ш Е Н И Е
№ 381
София, 01.07.2009 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в публично съдебно заседание на първи юни през две хиляди и девета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
при секретаря Теодора Иванова, като изслуша докладваното от съдия Камелия Маринова гр.д. № 765 по описа за 2008 г. на Първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на § 2, ал.3 от ПЗР на ГПК във връзка с чл.218и от ГПК /отм./.
Образувано е по касационна жалба на З. К. Б. против решение от 14.12.2007 г., постановено по гр.д. № 469 по описа за 2007 г. на Окръжен съд К. , гражданска колегия, с което е отменено решение от 8.10.2003 г. по гр.д. № 674 от 2002 г. на Районен съд К. и е постановено друго за уважаване на предявения от Н. Г. С., Д. Г. С. и Р. Г. С. против З. К. Б. ревандикационен иск по отношение на недвижим имот – овощна градина от 0.295 кв.м., находяща се в местността „П”, землището на с. Л., представляваща имот № 0* по картата на землището на селото, който имот представлява северната част от имот пл. № 19, кв.36 по кадастралния план на селото, състоящ се целия от 491 кв.м. и за отмяна на нотариален акт № 91, том І, рег. № 1* дело № 150/2003 г. на нотариус Е. П. за описаната част от имот пл. № 19.
В жалбата са изложени твърдения, които по същество се свеждат до довод за необоснованост на извода на съда, че е налице договор за покупко-продажба от 1923 г., както и за идентичност на местностите „П” и „П” и се иска отмяна на атакуваното решение и отхвърляне на ревандикационния иск.
З. К. Б. е подала жалба и против допълнителното решение, имащо характер на определение, от 10.01.2008 г. по гр.д. № 469/2007 г. на Окръжен съд К. , с което по реда на чл.193 от ГПК /отм./ и на основание чл.64, ал.1 от ГПК /отм./ е осъдена да заплати на Н. Г. С., Д. Г. С. и Р. Г. С. разноски за съдебното производство общо в размер на 252 лв.
Ответниците по касационната жалба Н. Г. С., Д. Г. С. и Р. Г. С. оспорват същата.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, като разгледа жалбата и провери обжалваното решение с оглед посочените касационни основания за отмяна и съобразно изискванията на чл.218а и сл. ГПК /отм./, намира следното:
Съдът е сезиран с ревандикационен иск, основан на твърденията, че ищците са собственици въз основа на писмен договор от 1923 г., давностно владение, внасяне на имота в ТКЗС през 1956 г. и възстановяване на собствеността по реда на ЗСПЗЗ.
Кюстендилският окръжен съд е обсъдил в съвкупност релевантните към спора доказателства и доводи на страните и е приел, че наследодател на ищците е придобил владението на имота въз основа на частен писмен договор от 2.05.1923 г., като до 1956 г. е демонстрирано своене на имота, включително и чрез вписване в емлячния регистър от 1949 г. и внасяне в ТКЗС през 1956 г. и собствеността е възстановена по реда на ЗСПЗЗ. Отчетено е признанието на починалия праводател на ответницата и първоначален ответник по спора К. Б. , направено по реда на чл.114 от ГПК във воденото против него от наследодателя на ищците производство по чл.14, ал.4 от ЗСПЗЗ по гр.д. № 659/2000 г. на К. районен съд, че имота е бил на наследодателя на ищците, но е даден на неговия наследодател от Общината и ТКЗС. Въз основа заключението на вещото лице В. е направен извод за идентичност на процесния имот с имота по частния писмен договор, емлячния регистър от 1949 г., ситуационната скица от 1950 г. и т.8 от опис-декларацията за членство в ТКЗС, като същият е заснет за пръв път през 1962 г. като част от имот пл. № 19, но е останал извън регулацията по плана от 1964 г. Направен е извод, че ищците са доказали собствеността си, като е безспорно, че ответницата ползва имота, поради което следва да бъде осъдена да предаде владението.
Въззивното решение е обосновано и правилно. Тезата на касаторката е за необоснованост на извода на съда, че е налице договор за покупко-продажба от 1923 г. без да е съобразено, че липсва подпис на купувач и доказателства да са изпълнени клаузите на договора. Довода е неотносим към изхода на настоящото производство. От една страна липсва извод на съда за наличие на валиден договор за покупко-продажба от 1923 г. Представеният частен писмен договор от 2.05.1923 г. е обсъден само като установяващ завладяването на имота и е тълкуван в съвкупност с останалите писмени доказателства, свидетелските показания и признанието на наследодателя на касаторката, които категорично установяват наличието на субективния и обективните елементи на давностното владение. По отношение на тези обстоятелства е ирелевантно дали самият писмен договор поражда правни последици, поради което без значение е обстоятелството дали същия е подписан от купувача и дали са изпълнени клаузите му или дали продавача по този договор може да се легитимира като собственик.
Неоснователно е твърдението на касаторката, че не е установена идентичност на имота, описан в договора от 1923 г. в местността „П” и процесния имот в месността „П”. В това отношение е налице експертно заключение на вещото лице инж. В, което е съобразено с описанието на границите на имота в различните документи, приети по делото, не е оспорено от страните, нито експертното мнение противоречи на установеното от други доказателства, поради което в съответствие с процесуалните правила и обосновано е възприето от съда.
По отношение на частната жалба против допълнителното решение, имащо характер на определение, от 10.01.2008 г., с което на ищците са присъдени разноски за въззивното производство и за предходното касационно разглеждане на спора: касаторката счита, че след като е обжалвала въззивното решение, а присъждането на разноски зависи от изхода на делото, то е недопустимо да се допълва решението, не е спазена процедурата за призоваване в отрито съдебно заседание и липсва задължителен реквизит по чл.189, ал.1, б.”е” от ГПК /отм./, тъй като не е посочено пред кой съд подлежи на обжалване съдебния акт. Макар въззивният съд неправилно да е квалифицирал искането по чл.193 от ГПК, по същество е постановил законосъобразен акт. Молбата на ищците е била за присъждане на направените разноски и по същество производството е било по чл.192, ал.4 от ГПК /отм./. Този ред е приложим както, когато съдът неправилно е постановил възстановяване на разноските в приложимата хипотеза на чл.64 от ГПК /отм./, така и когато е пропуснал да се произнесе по искането. Молбата се разглежда в закрито съдебно заседание и съответно неотносим е довода, че не е проведено открито заседание. Неоснователно е и твърдението, че е недопустимо произнасяне по въпроса за разноските, след като въззивното решение е било обжалвано. Съгласно чл.189, б.”д” от ГПК /отм./ произнасянето в чия тежест се възлагат разноските е част от съдържанието на съдебното решение и без значение е дали същото е окончателно или подлежи на обжалване. Въззивният съд е посочил, че постановеният допълнителен съдебен акт подлежи на касационно обжалване, а съответно неоснователно се поддържа, че не е посочено пред кой съд същият може да бъде обжалван.
В обобщение не са налице релевираните основания за касиране на атакуваните съдебни актове и същите следва да бъдат оставени в сила.
По изложените съображения и на основание чл.218ж от ГПК /отм./, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА решение от 14.12.2007 г. и допълнителното решение, имащо характер на определение, от 10.01.2008 г., постановени по гр.д. № 469 по описа за 2007 г. на Окръжен съд- К. , гражданска колегия.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: