О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 607
гр. София, 11.06.2010 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на четиринадесети април две хиляди и десета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 1489 по описа на Върховния касационен съд за 2009 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
С решение от 12.10.2009 год. по гр. д. № 181/2009 год. Разградският окръжен съд, като въззивна инстанция, е отменил първоинстанционното решение от 16.04.2009 год. по гр. д. № 501/2007 год. на Разградския районен съд в отхвърлителната му част и вместо това е постановил друго, с което приел за установено по отношение на ОбС “Земеделие” Л. и О. Л., че наследниците на Д. /Дучина/ Д. Т. имат право на възстановяване на собствеността върху 168.7 дка земеделски земи в землището на с. Т., 14.8 дка земеделски земи в землището на с. Т., 22.4 дка в землището на с. С. и 39.3 дка в землището на с. Ч., община Л., с план за земеразделяне.
Въззивното решение се обжалва с касационна жалба в срок от Общинската с. по з. гр. Л., чрез ст. юрисконсулт М. Й. , с оплаквания за неговата неправилност поради нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Касаторът моли за неговата отмяна и вместо това се постанови друго решение, с което предявеният иск бъде отхвърлен в частта относно размера на имотите над тези, внесени от наследодателката в ТКЗС, с присъждане на направените по делото разноски.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. Счита, че по релевантният за извода на съда материалноправен въпрос кой е меродавният момент, към който правоимащите следва да са собственици на имота, за да им бъде възстановена собствеността по чл. 10, ал. 1 ЗСПЗЗ, въззивният съд се е произнесъл в противоречие на съдебната практика – представените две решения на ВКС и определения по чл. 288 ГПК, както и че този въпрос има значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, с оглед тълкуването на разпоредбата на чл. 10, ал. 1 ЗСПЗЗ.
Ищците в представения писмен отговор оспорват жалбата по същество, като неоснователна.
Върховният касационен съд, в настоящият си състав, при проверката за наличие на основания за допускане на касационното обжалване на решението, въз основа на данните по делото, намира следното:
За да отмени в обжалваната му част първоинстанционното решение, въззивният съд приел, че искът по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ е допустим, тъй като спорните имоти не са заявени за възстановяване, а по същество и основателен, тъй като е установено, че наследодателката Д/Дучина/ Д. е притежавала процесните земеделски земи преди образуване на ТКЗС. Изводът е обоснован с представените декларация пред Държавна планова комисия от 1949 год. и удостоверение от кметството в с. Т. за записванията на нейно име в регистъра на притежаваните имоти, които представляват доказателства по смисъла на чл. 12, ал. 2 ЗСПЗЗ, установяващи правото на собственост на наследодателката върху спорните имоти в различните землища. Съдът приел, че обстоятелството за внесени в ТКЗС само на 30 дка земеделски имот, установено с представената декларация от 1950 год., е ирелевантен факт за признаване на правото на възстановяване на собствеността върху притежаваните от наследодателката имоти, с оглед разпоредбата на чл. 10, ал. 1 ЗСПЗЗ, поради което и признал това право на наследниците й върху целия претендиран размер.
Следователно, направеният извод от въззивния съд е обусловен от установяване на релевантното за спора обстоятелство за притежаваните от наследодателката преди образуване на ТКЗС земеделски имоти, върху които наследниците имат право на възстановяване на собствеността, съгласно чл. 10, ал. 1 ЗСПЗЗ. Съдът не се е произнесъл по въпроса кой именно е релевантния момент, към който конкретно следва да се установи притежаването им – дали към 1949 год., когато са декларирани имотите пред ДПК и в емлячния регистър на селото, или към момента на внасянето им в ТКЗС /през 1950 год./, тъй като законът не поставя такова изискване, напротив посочва, че правата се възстановяват върху притежавани преди образуването на стопанството земи, независимо, от това дали са били включени в тях или в други, образувани въз основа на тях селскостопански организации. Съдът е зачел доказателствената сила на документите, свидетелствуващи за деклариране на имотите в емлячния регистър от 1949 год., съгласно чл. 12, ал. 2 ЗСПЗЗ и при липсата на други доказателства, опровергаващи установената с тях принадлежност на правото на собственост, е направил извод за основателност на иска по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ. Разпоредбата на чл. 10, ал. 1 ЗСПЗЗ не е неясна или непълна, за да е необходимо тълкуването й, което да обоснове основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване, както неоснователно поддържа касаторът, нито представената съдебна практика сочи на противоречиво произнасяне, и то по формулирания в изложението въпрос. Приетото в решение № 355 от 22.05.2009 год. по гр. д. № 759/2008 год. на ВКС относно това, че съгласно чл. 10, ал. 1 ЗСПЗЗ меродавният момент, към който правоимащите следва да са собственици, за да им се възстанови имота, е моментът на образуване на ТКЗС /или одържавяването му/ е в контекста на разгледания по това дело спор по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, имащ за предмет определяне кой е бил собственик с оглед определяне на кой следва да се възстанови собствеността – на всички наследници на общата наследодателка или на неин низходящ. Настоящият спор не е такъв, поради което и освен липса на произнасяне по така поставения от касатора въпрос от въззивния съд, който да е и обусловил извода за основателност на иска, то представеното решение е неотносимо към него. Такова е и решение № 435 от 15.07.2005 год. по гр. д. № 2617/2003 год. на ВКС, а представените определения по чл. 288 ГПК не формират съдебна практика, тъй като с тях не се решава спор по същество.
Неоснователно е позоваването на касатора и на т. 5 от ТР № 1/98 год на ОСГК на ВКС, тъй като съзряното противоречие не е налице, напротив, прието е, че на възстановяване подлежат и имоти, които не са били отчуждени по законовия ред, т. е. такива, които не са били внесени в стопанството. Приетото разбиране подчертава ирелевантността на факта за внасянето на имотите в ТКЗС, респ. размера на внесените имоти.
В заключение следва извода, че не са налице поддържаните основания за допускане на касационното обжалване на въззивното решение, поради което и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 106 от 12.10.2009 год. по гр. д. № 181/2009 год. по описа на Разградския окръжен съд по подадената от О. с. по з. , гр. Л., чрез ст. юрисконсулт М. Й. , касационна жалба против него.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: