О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 151
гр. София, 16.02.2010 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на петнадесети февруари две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Емануела Балевска
ЧЛЕНОВЕ: 1. Снежанка Николова
2. Велислав Павков
при секретаря в присъствието на прокурора като разгледа докладваното от съдията Павков гр.д.№ 163 по описа за 2010 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Р”А. против решение на Окръжен съд – Пловдив, постановено на 05.10.2009 година, по гр.д. № 1064/2009 година. С обжалваното решение, въззивния съд е оставил в сила решението на Районен съд – Пловдив в частта, с която жалбоподателя е осъден да заплати на ищците по делото обезщетение за ползване на недвижим имот на основание чл.59 от ЗЗД, като е отменил решението на районния съд в частта, с която е жалбоподателя е осъден на основание чл.109 от ЗС да преустанови действия, с които препятства упражняването на правото на собственост на ищците върху недвижим имот, като вместо него е постановил друго, с което на основание чл.108 от ЗС е осъдил жалбоподателя-ответник да отстъпи собствеността и предаде владението върху същия имот, на ищците по делото.
Към касационната жалба е приложено изложение на касационните основания, които според жалбоподателя обуславят допускането до касационно обжалване на решението на Окръжен съд – Пловдив.
В срока по чл.287, ал.1 от ГПК, е постъпил отговор на касационната жалба от ответниците по нея, с който я оспорват. Оспорва се наличието на касационните основания по чл.280, ал.1 от ГПК, както и основателността на жалбата по съществото на спора.
Касационната жалба е подадена в срок, допустима е доколкото е подадена против акт на въззивен съд, подлежащ на касационно обжалване, както и с оглед обжалваемия интерес /над 1000 лева/, по критериите на чл.280, ал.2 от ГПК.
За да приеме, че предявените обективно съединени искове с правно основание чл.59 от ЗЗД и чл.108 от ЗС са основателни, въззивния съд приел за установено по делото, че ищците са собственици на спорния имот, същия се държи и ползва без правно основание от ответника, противопоставимо на собственика. Въз основа на горното, съдът е приел за основателни ревандикационния иск и иска за присъждане на обезщетение за ползуването на имота за исковия период. Съдът е формирал изводи относно идентичността на процесния имот, държан от ответника, с този, собствеността върху който е възстановена с решение на ОСЗГ, предвид направеното в тази насока възражение от ответника в хода на производството по делото пред двете инстанции, в т.ч. и при връщането на делото за ново разглеждане от ВКС, с решението за отмяна на решението на Пловдивски окръжен съд, постановено на 11.10.2007 г. по гр.д. № 3058/2006 г.
Процесуалноправния въпрос, посочен в изложението на касационните основания към касационната жалба е, следва ли съдът да упражни косвен съдебен контрол на решението на поземлена комисия за възстановяване на собствеността върху земеделска земя, в производството по предявен иск с правно основание чл.108 от ЗС. Представени са решения на ВКС /три броя/, като твърди, че постановеното решение на въззивния съд е в противоречие с приетото от тях по отношение на косвения съдебен контрол на решението на поземлената комисия. Представените решения са на състави на ВКС, постановени при действието на ГПК /отм./, поради което и с оглед изложеното в касационната жалба и изложението на касационните основания, състава на ВКС приема, че основанията за допускане до касационно обжалване, сочени от жалбоподателя са по чл.280, ал.1, т.2 от ГПК – противоречиво разрешаване от съдилищата по повдигнатия въпрос.
Съдебната практика е категорична и константна по повдигнатия от ищеца процесуалноправен въпрос. При спор за собственост, следва съдът да изследва материалноправните предпоставки за възстановяването на собствеността върху земеделска земя, като по този начин упражни косвен съдебен контрол върху решението на поземлената комисия, издала позитивното решение за възстановяване на собствеността в реални граници. Този контрол обаче, следва да бъде подчинен и на принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, като съдът се ограничи до възраженията на страните по делото. Пред двете инстанции, ответникът по предявените обективно съединени искове е оспорвал идентичността на имота, възстановен в полза на ищците по делото с решението на поземлена комисия, с този, държан от него. В тази насока съдът е изложил мотиви и е направил, при установената фактическа обстановка, извод относно идентичността на имотите. По делото ответникът не е правил възражение за липсата на материалноправните предпоставки за възстановяване на правото на собственост в полза на ищците по делото на спорния имот, като съдът е формирал крайния си извод относно основателността на предявените искове при зачитане на реституционната процедура, осъществена пред поземлената комисия, както и във връзка с решението на Районен съд – Пловдив, с което се признава правото на ищците, като наследници на С. И. Д. да им бъде възстановена собствеността, постановено във връзка с предявения иск с правно основание чл.11, ал.2 от ЗСПЗЗ. Така постановеното от въззивния съд по въпроса за косвения съдебен контрол на реституционната процедура пред поземлената комисия не противоречи на представените по делото решения на ВКС, доколкото правния спор по тях е различен. Р. №1956/2002 г. по гр.д. №544/2001 г., V г.о. касае производство п иск с правно основание чл.14, ал.4 от ЗСПЗЗ, където въпросът за материалноправните предпоставки за възстановяването на правото на собственост е спорен по делото, като в тази насока съдът е длъжен да изследва наличието на предпоставките по ЗСПЗЗ за възстановяването на собствеността. Р. №1200/2004 г. по гр.д. № 585/2003 година, ІV г.о. на ВКС касае хипотеза, при която съдът е приел, че липсват материалноправните предпоставки за възстановяването на правото на собственост, доколкото по делото е установено наличието на реализирани мероприятия в одържавения имот, като и в двете хипотези на цитираните съдебни решения е налице възражение от страна на ответниците по конкретните дела за липса на материалноправните предпоставки за възстановяване на собствеността, което възражение е и с оглед естеството на предявените по тези дела искове. В решение от 22.10.2004 година по гр.д. №1682/2003 година, ІV г.о., е прието действително, че при спор за собственост, страната, която не е участвувала в административното производство по възстановяването на собствеността от поземлената комисия, може да прави възражение за липса на предпоставките по чл.14, ал.1-3 от ЗСПЗЗ за възстановяването. И в трите цитирани от жалбоподателя решения, във връзка с наличието на касационното основание по чл.280, ал.1, т.2 от ГПК, е налице възражение за липса на предпоставките за възстановяването на собствеността. В тази връзка е и константната практика на ВКС, че при наличието на възражение от ответника по спор за собственост в горния смисъл, съдът е длъжен да се произнесе и по наличието на предпоставките за възстановяване на земеделската земя, като по този начин упражни косвен съдебен контрол върху административния акт на поземлената комисия. В настоящия случай, подобно възражение от страна на ответника не е правено в хода на производството пред двете инстанции – единственото възражение, направено по отношение на собствеността на ищците е, че липсва идентичност на имота, върху който е възстановена собствеността в полза на ищците по делото, с този, ползуван от ответника. С оглед диспозитивното начало в процеса, съдът се е произнесъл по така направеното възражение, без да се произнася по повдигнатия въпрос от жалбоподателя, относно косвения съдебен контрол на решението на поземлената комисия, без обаче и да е бил задължен от процесуалните правила да го прави. В тази връзка, представените като съдебна практика относно наличието на противоречиво разрешаване по повдигнатия въпрос решения на ВКС са неотносими към настоящия спор, доколкото процесуалното задължение, описано в тях не може да бъде въведено в тежест на решаващия съд по обжалваното решение, предвид липсата на довод в тази насока от страна на ответника по спора, жалбоподател в настоящото производство по чл.288 от ГПК.
Като е приел за установено правото на собственост на ищците по делото във връзка с представените от тях доказателства, съдът не е обърнал законово определената тежест от доказването на правото на собственост по иск с правно основание чл.108 от ЗС, каквито твърдения има в изложението на касационните основания. В тази връзка, наличието на произнасяне по процесуалноправен въпрос от страна на въззивния съд, като касационно основание липсва.
Предвид гореизложеното, състава на ВКС счита, че не са налице сочените от страна на жалбоподателя основания за допускане до касационно обжалване на обжалваното решение на Окръжен съд -. Пловдив.
Водим от горното, състав на ВКС, Второ отделение на гражданската колегия
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №1569/05.10.2009 година, постановено от Окръжен съд – Пловдив по гр.д. №1064/2009 година.
Председател: Членове: 1. 2.