О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 428
София, 19.07.2012 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на единадесети юни две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 461 по описа на Върховния касационен съд за 2012 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
Р. Д. М., чрез пълномощника му адвокат Н. Г., обжалва в срок въззивното решение от 29.02.2012 год. по гр. д. № 12940/2011 год. на Софийски градски съд, с което е потвърдено първоинстанционното решение от 8.07.2011 год. по гр. д. № 24699/2010 год. на Софийския районен съд в частта му, с която на основание чл. 108 ЗС касаторът е осъден да предаде на М. у.-С. владението на собствения му недвижим имот – апартамент в [населено място], [улица], ет. 1, състоящ се от стая, кухня, сервизни помещения, с площ 35.62 кв. м., заедно с избено помещение от 5.03 кв. м., при описаните в решението граници, заедно с 2/30 ид. ч. от общите части на сградата и заедно с правото на строеж върху държавна земя.
Касаторът поддържа оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушения на съществени процесуални правила относно възраженията му, като ответник в процеса, за нищожност на завещанието на поддържаните основания, необхванати от силата на пресъдено нещо по влазлото в сила съдебно решение по предходното дело, както и по въпроса за преклузията на направените възражения, довели до лишаване на страната от право на защита срещу предявения иск. Евентуално поддържа довод за нарушение на материалния закон относно извода на съда за наличие на дата на завещанието преди подписа на завещателката, с искане за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане на въззивния съд.
В приложеното изложение касаторът се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като формулира следните правни въпроси, по които се е произнесъл въззивният съд: преклудира ли се възражението за нищожност на едно саморъчно завещание в случай на влязло в сила решение между страните по иск за унищожаемост на същото завещание поради неспособност да се завещава – чл. 43, ал. 1, б. „а” ЗН, респ. обхваща ли силата на пресъдено нещо /СПН/ на това решение разгледаните преюдициални въпроси, които не са били въведени като предмет на делото, както и преклудира ли се възражението на ответника, уточнено по своето основание след последващото уточняване на исковата молба и допълнителното представяне на доказателства от ищеца.
Формулиран е, при условията на евентуалност, и материалноправния въпрос за тълкуване на изискването за действителност на завещанието относно означението на датата в него и полагането на подписа след завещателните разпореждания, с оглед обективни критерии при преценката на съда.
По първия процесуалноправен въпрос за обективните предели на СПН касаторът се позовава на противоречие на произнасянето във въззивното решение с ТР № 1/2001 год. на ОСГК на ВКС – т. 18, в която е посочено, че със СПН се ползва само решението по отношение на спорното материално право, въведено с основанието и петитума на иска като предмет на делото. По втория процесуалноправен въпрос касаторът се позовава на представената задължителна съдебна практика /решения по чл. 290 ГПК/, установяваща преклузията за извършване на съдопроизводствени действия от страните и обусловеността им от позоваването на факти в съответните преклузивни срокове и задължението на съда да укаже на страната тежестта за установяването им.
По третия материалноправен въпрос касаторът поддържа значението му за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото с оглед необходимостта от тълкуване на разпоредбата на закона /чл. 25, ал. 1 ЗН/ относно местоположението на датата и подписа в саморъчното завещание и критериите за извършване на преценката по този въпрос в конкретния случай. Поддържа се и противоречие с приетото в съдебната практика по този въпрос, като се цитира и прилага решение № 1097 от 11.12.2008 год. на V г. о. на ВКС, в което изводът по този въпрос, както и по въпроса за релевантността на евентуалните причини, са различни от направените в обжалваното решение.
Касационна жалба против въззивното решение е подадена и от М. А. П., с оплаквания за нарушение на съществени процесуални правила при конституиране на страните във въззивното производство, довело до нарушаване на правото й на участие и защита в производството. Съдът е следвало да я уведоми за подадената от другия ответник въззивна жалба с оглед възможността да се присъедини към нея, съгласно чл. 265 ГПК, с поддържане на довод за наличие на необходимо другарство между ответниците с оглед естеството на спорното правоотношение относно действителността на завещанието в полза на ищеца.
В изложението си касаторката се позовава на съдебна практика – решения по чл. 290 ГПК /№ 138 по гр. д. № 460/2010 год. на І г. о. и № 128 по гр. д. № 538/2010 год. на ІІ г. о. на ВКС/ по поставените процесуалноправни въпроси за процесуалните действия на въззивния съд при подаване на въззивна жалба от един от другарите, с оглед конституирането на страните в производството.
В представените писмени отговори ответникът по касация М. у. – С. поддържа становище за липса на поддържаните от касаторите основания за допускане на касационното обжалване. Евентуално счита жалбите и за неоснователни, като претендира и направените разноски.
Върховният касационен съд, в настоящият състав на ІІ г. о., при проверката за наличие на основания за допускане на касационното обжалване на решението, намира следното:
За да потвърди първоинстанционното решение в частта му, с която Р. М. е осъден да предаде на М. у. – С. владението върху спорния имот, въззивният съд е приел, че ищецът е собственик на същия на основание саморъчното завещание от 1.11.96 год. на В. Р. Д., починала на 4.06.98 год. Със сила на пресъдено нещо по друго дело е признато, че към тази дата завещателката е била способна да завещава, като искът за унищожаемост на завещанието на това основание е бил отхвърлен. Съдът приел, че влязлото в сила решение по този спор установява по задължителен начин и обстоятелството, че завещанието е написано саморъчно от лицето на посочената в него дата, тъй като това е логическа предпоставка на предявения иск за унищожаване на завещанието, доколкото на унищожаване подлежи едно действително завещание. Поради това и приел за процесуално недопустими възраженията на ответника за нищожност на завещанието поради това, че не е написано от завещателката саморъчно и, че няма дата, тъй като въпросът за валидността на завещанието е бил преюдициален при решаване на спора за унищожаването му, предмет на приключилото с влязло в сила решение предходно дело между страните.
Алтернативно, въззивният съд изложил и съображения по същество на поддържаното от ответниците възражение за нищожност на завещанието поради липса на дата като елемент от формата за действителност, съгласно чл. 25, ал. 1 ЗН, като приел, че е налице означение на датата и същата е преди положения подпис на завещателката. Съдът се е позовал на заключението на вещото лице и на собственото си възприятие за полагането на датата и подписа на един ред.
Възражението за унищожаемост на завещанието поради грешка в мотива съдът приел за процесуално недопустимо поради преклузията по чл. 133 ГПК, тъй като не е заявено с отговора на исковата молба.
По касационната жалба на М. П., настоящата инстанция намира следното:
Въззивният съд е приел, че първоинстанционното решение е влязло в сила в частта, с която този ответник е осъден да предаде владението на имота, тъй като то не е обжалвано от него с въззивна жалба в законния срок за това. Видно от данните по делото не е налице и присъединяване към жалбата на другия ответник по реда на чл. 265, ал. 1 ГПК, поради което и въззивният съд не се е произнасял по въпросите, поставени от тази касаторка в изложението й – относно другарството между ответниците по предявения срещу тях ревандикационен иск. Липсата на произнасяне по формулираните въпроси изключва възможността да се обсъжда противоречиво произнасяне по тях с приложената съдебна практика, поради което и поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не е налице.
Независимо от горното, настоящият състав на ГК на ВКС намира, че следва да се допусне касационно разглеждане на делото по жалбата на М. П. с оглед служебното задължение на съда да следи за спазване на съществените процесуални норми, обуславящи допустимостта на съдебното решение, което намира израз и в стадия по селекция на касационните жалби в производството по чл. 288 ГПК, вр. с чл. 280 ГПК. В тази насока са и задължителните разяснения в т. 1 на ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС. В случая се поставя въпроса за конституирането на неподалия въззивна жалба ответник в производството, образувано по въззивната жалба на другия ответник по иска, с оглед и възможността за присъединяване към жалбата, обуславящ и въпроса за допустимостта на постановеното решение при неправилно конституирани страни във въззивното производство в зависимост от качеството им на другари.
По касационната жалба на Р. М.:
Предмет на въззивното производство са били възраженията на този ответник за нищожност на завещанието поради липса на дата в същото и за унищожаемостта му поради грешка в мотивите на завещателката относно качеството на нейния брат, посочено в завещанието.
Първото възражение е прието за неоснователно, с оглед изложените от въззивния съд съображения за спазване на формата на завещанието при наличие на означение на датата в него, преди полагане на подписа на завещателката, като оплакванията против този извод не могат да бъдат обсъждани в настоящето производство. Решаващият извод на съда за основателността на ревандикационния иск е обусловен както от приетото за неоснователно възражение за нарушение на чл. 25, ал. 1 ЗН, така и с изложените съображения за процесуална недопустимост на същото поради преклудирането му с влязлото в сила решение по предходното дело с предмет иск по чл. 43, ал. 1, б. „а” ЗН, поради което и за да е допустимо касационното обжалване е достатъчно да е налице основание за това по един от двата въпроса, представляващи съображенията на решаващия съд за неуважаване на това възражение. Произнасянето на въззивния съд по същество на това възражение не противоречи на представената съдебна практика, тъй като въпросът за преценката къде е поставена датата е конкретен такъв при всеки спор и същата е обусловена не от някакви критерии, а от конкретните факти по делото. По приложението на разпоредбата на чл. 25 ЗН съдебната практика е утвърдена и многобройна, поради което и по този материалноправен въпрос не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т.1,/ нито т. 2/, както и по т. 3 ГПК.
Съображението на въззивния съд за недопустимост на това възражение поради преклудирането му с приключилото дело по иск за унищожаемост на завещанието поставя въпроса за СПН на решението по него – дали обхваща и преюдициалния въпрос за формалната действителност на завещанието. Настоящият състав счита, че същият е решен в противоречие с практиката на ВКС – т. 18 от ТР № 1/2001 год., в която е прието, че мотивите на решението не подлежат на самостоятелно обжалване, изхождайки от разбирането, че по преюдициалните правоотношения не се формира сила на пресъдено нещо, защото не са елемент от спорното право. Тъй като приетата от въззивния съд недопустимост на направеното възражение с оглед наличието на влязло в сила решение по този въпрос, е едно от съображенията му за изхода на спора, то следва да се приеме, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване по него.
Относно възражението за грешка в мотивите, обуславящо довод за унищожаемост на завещанието – въззивният съд приел, че то е преклудирано като заявено с допълнителна молба в първото по делото заседание, след представянето на писмения отговор по чл. 131 ГПК. Приетото не е в противоречие с решението по гр. д. № 1183/2009 год. на ІІІ г. о. на ВКС, в което правният въпрос е относим към процесуалните действия на въззивния съд относно обсъждане на фактите по делото въз основа на изложеното в отговора на исковата молба и в срока по чл. 131 ГПК, и въз основа на поддържани впоследствие фактически и правни доводи на ответника. Въпросът в настоящия казус е друг – дали след представянето на писмения отговор на ответниците е допустимо те да правят възражения, с оглед разпоредбата на чл. 131, ал. 2, т. 5 ГПК и последиците по чл. 133 ГПК, като позоваването на горното решение не е коректно. Такова е и позоваването на решение № 116 по гр. д. № 401/2010 год. на І г. о. на ВКС, в което е прието при какви предпоставки е възможно ответникът да заяви правоизключващо възражение за придобивна давност и в първото заседание по делото, съгласно чл. 143, ал. 3 ГПК. В настоящия случай ищецът е заявил основанието на иска си за собственост в исковата молба, ответниците са подали писмен отговор, в който са поддържали твърдение, че ищецът не е собственик, с искания за представяне на писмени доказателства от негова страна. Представянето им с последваща молба не обосновава приложение на чл. 143 ГПК за възраженията, направени в допълнителната молба от 25.01.2011 год., т. е. същите да са допустими и след изтичането на срока по чл. 131 ГПК.
Неотносимо към релевантния въпрос е и позоваването на останалата съдебна практика, поради което и поддържаното основание за допускане на касационното обжалване по този въпрос не е налице.
С оглед изложените съображения и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение от 29.02.2012 год. по гр. д. № 12940/2011 год. на Софийски градски съд по подадените от Р. Д. М. и М. А. П. касационни жалби против него.
Указва на касаторите в едноседмичен срок от съобщението да внесат държавна такса по сметка на ВКС в размер на по 136.76 лв. всеки от тях и представят в същия срок вносния документ, след което делото се докладва на председателя на ІІ г. о. за насрочване в открито съдебно заседание.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: