О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 57
гр. София, 10.02.2020 г.
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на осемнадесети ноември през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като изслуша докладваното от съдията Николова гр. д. № 1770/2019 по описа на ВКС, II г.о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство е по реда на чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Селскостопанска академия София (към момента на подаване на исковата молба с наименование „Национален център за аграрни науки“), със седалище и адрес на управление в гр. София, представлявана от проф. д-р В. Н. – в качеството на председател, чрез адв. В. К. от АК – С., срещу въззивно решение № 5257 от 01.08.2018 год. по в. гр. д. № 4619/2015 год. на Софийски градски съд. С последното, решението от 10.01.2013 год., поправено с решение от 17.12.2014 год., двете по гр. д. № 8719/2007 по описа на Софийски районен съд, е:
– потвърдено в частта, в която е отхвърлен предявеният от Селскостопанска академия София положителен установителен иск срещу Столична община за признаване за установено, че държавата е собственик на основание ПМС № 887 от 30.07.1951 год. и АДС № 2018/2654 от 22.11.1952 год. на имот, представляващ реална част от стар поземлен имот № 355, кв. 11, попадащ в кадастрален лист № 685, 686, 703, 704 по кадастрален план 1950 год., находящ се в гр. София, бул. „Св. Кл. Охридски” № 132, с площ от 36 925 кв. м., находящ се в район „Студентски“, кв. „Малинова долина“, с посочени идентификатори по кадастралната карта, ведно със сградите в същия;
– отменено в частта, в която по отношение на „ДЗИ-Животозастраховане“ ЕАД е признато за установено, че държавата чрез Селскостопанска академия София е собственик на недвижим имот, представляващ реална част от стар поземлен имот № 355, кв. 11, попадащ в кадастрален лист № 685, 686, 703, 704 по кадастрален план 1950 год., находящ се в гр. София, бул. „Св. Кл. Охридски” № 132, с площ от 36 925 кв. м., находящ се в район „Студентски“, кв. „Малинова долина“, с посочени идентификатори по кадастралната карта, ведно със сградите в същия, като вместо това е отхвърлен предявеният установителен иск;
– обезсилено в частта, в която първоинстанционният съд се е произнесъл по исковете за разликата от 36 925 кв. м. (площ на имота съгласно уточнението на исковата молба) до 45 569 кв. м. (площта, за която искът първоначално е предявен), както и за две от сградите, като е прекратено производството в тези части;
– обезсилено в частта, в която първоинстанционният съд се е произнесъл по претенцията за предаване на владението върху процесните имоти и съответно прекратено в тази му част.
Касаторът поддържа оплаквания за неправилност на въззивното решение поради наличие на касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК и моли за отмяната му в цялост. Претендират се и направените по делото разноски.
В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа, че постановеното от въззивната инстанция съдебно решение е очевидно неправилно – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Счита, че решението е постановено при неприлагане на относимата материалноправна норма, като съдът бил приел за приложим Закона за държавните имоти /ЗДИ от 1948 год. и отм. 17.12.1951 год./ вместо Закона за трудовата поземлена собственост /ЗТПС – обн. 1946 год. и отм. 31.10.1997 г./.
Касаторът сочи и наличие на основание за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото въззивният съд не бил обсъдил възможността на държавата за придобиване на процесните имоти по давност. Счита, че произнасянето по въпроса: „При установителен иск за собственост следва ли съдът да обсъди всички основания за придобиване на имота, изложени в исковата молба и да обсъди приложените по делото доказателства при определяне на правното основание на предявения иск“, е от значение за изхода на спора и е разрешен в противоречие с решение на ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК /№ 81 от 8.03.2011 год. по гр. д. № 437/2010 год. ВКС/.
В приложеното изложение са формулирани още три правни въпроса, за които е посочено, че са основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 3 ГПК – разпоредба, уреждаща случаите, в които въззивните решения не подлежат на касационно обжалване. От наведените аргументи в изложението обаче, може да се направи извод, че касаторът твърди така формулираните въпроси да са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Ответникът „ДЗИ-Животозастраховане“ ЕАД е подал отговор чрез процесуалния си представител адв. Г. И. от АК – С.. Отговор на касационната жалба е постъпил и от ответника Столична община. Наличието на посочените от касатора основания за допускане на касационното обжалване се оспорва и от двамата ответници. Поддържат се доводи за неоснователност на касационната жалба с искане да не се допуска касационно обжалване на въззивното решение, съответно същото да бъде потвърдено, с присъждане на направените по делото разноски.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Второ отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е допустима и редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че първоинстанционният съд е сезиран от Селскостопанска академия /с предишно наименование Национален център за аграрни науки/, която в качеството си на юридическо лице на бюджетна издръжка претендира, че процесните имоти били собственост на държавата и са й предоставени за стопанисване и управление. В исковата молба вх. № 16501 от 18.04.2007 год., на основание чл. 19, вр. с чл. 97 ГПК /отм./ и чл. 108, вр. с чл. 77 ЗС, ищецът е поискал от съда да се признае за установено по отношение на ответниците, че Държавата е собственик на имотите, а ответникът „ДЗИ-Животозастраховане“ ЕАД да бъде осъден и да предаде владението върху същите. Исковата молба е изменена, съгласно молба от 17.01.2011 год., по отношение на ответника по иска по чл. 108 ЗС и допълнително уточнена пред въззивния съд с молба от 11.02.2016 год. и в откритото заседание от 21.04.2016 г. В последното, с определение на съда, е допуснато изменение на иска срещу „ДЗИ-Животозастраховане“ ЕАД от осъдителен в положителен установителен иск за собственост, на осн. чл. 116 ГПК /отм./. В тази връзка въззивният съд е приел, че решението на първоинстанционния съд е недопустимо в осъдителната част на иска по чл. 108 ЗС, обезсилил го е и е прекратил производството в тази му част. За недопустимо е намерил решението на Софийски районен съд и в частта му за имоти, различни от посочените в уточнителната молба от 11.02.2016 г. Въз основа на приетото по делото заключение по допуснатата техническа експертиза и след анализ на останалите доказателства, въззивният съд е прекратил производството и по отношение на две от процесните сгради, за които се установява, че са били разрушени преди подаване на исковата молба и следователно не биха могли да бъдат защитавани със собственически иск.
По правилността на решението в останалата обжалвана част, въззивният съд е приел, че ищецът е правен субект, попадащ в приложното поле на чл. 19 ГПК /отм./ и разполага с процесуална легитимация да води искове за установяване правата на собственост на Държавата върху процесните недвижими имоти, които са му предоставени за стопанисване и управление. По делото е представен Акт за държавна собственост от 1952 г., от който е видно, че процесните имоти са били предоставени за ползване на Пчеларо-опитна станция София-Симеоново към Министерство на земеделието, която преминала към създадената с Указ № 1008/1982 год. Селскостопанска академия, който извод въззивният съд прави въз основа на Указа и приетите по делото Заповед от 31.01.1989 г., писма на Министерство на земеделието и горите и Министерство на регионалното развитие и благоустройството от 2006 год., както и решение на Министерски съвет /МС/ от 26.03.2010 год. /обн. ДВ бр. 28 от 13.04.2010 год./. Съдът е установил, че „ДЗИ-Животозастраховане“ ЕАД се е снабдило с констативен нотариален акт № 105 от 12.05.2005 г., а Столична община – с акт за частна общинска собственост от 06.10.2014 г. Доколкото всяка страна се легитимира с документи за собственост върху имотите, въззивният съд приема, че всяка следва да докаже своето право, т. е. фактическият състав на удостовереното в съответния акт придобивно основание. Ищецът е навел твърдения, че имотът е държавен на основание Постановление на Министерски съвет № 887 от 30.07.1951 год. /ПМС/, с което МС е постановил прехвърляне на земеделското стопанство от 160 дка, заедно с пчелина, сградите и останалия инвентар край с. Симеоново, Софийско, собственост на Държавния застрахователен институт /ДЗИ/, на Министерство на земеделието срещу заплащане по балансова и инвентарна стойност, в размер на сумата 14 312 400 лв. За да се произнесе, Софийски градски съд е отчел обстоятелството, че, за да премине собствеността на ДЗИ към държавата, е следвало да се осъществи придобивен способ, уреден в закон. Такъв не е посочен в представеното ПМС, както и никъде в него не се съдържа легалният термин „отчуждава“. Въпреки това, с оглед засегнатите страни и участниците в процедурата по издаването му, правата и задълженията на същите дават възможност съдът да направи вероятен извод за проведена процедура по чл. 26 от Закона за държавните имоти /ЗДИ – отм./, тъй като се касае до възмездно отчуждаване на имотите и доколкото постановлението е издадено по доклад на Министъра на земеделието – ръководителя на ведомството, на което се предоставят същите. Съдът констатира обаче, че не е установено по делото соченото ПМС да е обнародвано в Държавен вестник, което обнародване представлява конститутивен елемент от отчуждаването, съгласно чл. 27 ЗДИ /отм./. Поради тези съображения въззивният съд приел, че дори да се приеме наличие на отчуждаване на имотите на основание представеното ПМС, с оглед липсата на данни по делото за завършване на фактическия му състав, заключил, че от страна на ищеца не е установено при условията на пълно и главно доказване, че държавата е придобила имотите на посоченото правно основание. Освен това, съдът посочва за неустановено по категоричен начин наличието на идентичност между имотите по акта за държавна собственост /АДС/ от 1952 г. и представеното ПМС № 887 от 1951 год. За пълнота на изложението е посочено, че и ответниците не са установили правото си на собственост върху имотите, но доколкото предмет на делото са правата на ищеца и същите се явяват недоказани, исковете следва да бъдат отхвърлени.
Върховният касационен съд, в настоящия си състав, при проверката за наличие на основанията за допускане на касационното обжалване на решението, намира, че поддържаните такива не са налице. Съображенията за този извод са следните:
Касаторът обосновава очевидната неправилност на обжалваното решение с твърдение, че въззивният съд не е приложил приложимата разпоредба на материалния закон. Последователно утвърдено в практиката на ВКС е разбирането, че „очевидна неправилност“ като основание за допускане до касационно обжалване е налице при наличие на особено тежко нарушение на закона или явна необоснованост, породена от грубо нарушение на правилата на формалната логика. Очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, който е установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без да е необходимо да се обсъждат осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните, събраните доказателства, направените искания и тяхното съдържание. Доводите на касатора, че ПМС № 887/1951 год. не е издадено въз основа на Закона за държавните имоти, отм., а въз основа на чл. 22 от Закона за трудовата поземлена собственост, отм. /ЗТПС/ не се оправдават нито от фактическа, нито от правна страна. На първо място, такова твърдение е наведено едва с касационната жалба. От друга страна, разгледано по същество, същото се явява неоснователно, доколкото ЗТПС /отм./ урежда включването в Държавен поземлен фонд на държавни и общински земи и дворни места, които държавата и общините няма да ползват пряко за своите цели, каквито данни не се установяват от представените доказателства. Точно обратното, тази процедура няма как да бъде осъществена надлежно посредством ПМС № 887/1951 год., тъй като компетентни да упражняват правомощията, заложени в ЗТПС, съгласно чл. 2 от същия, са общинските комисии за трудова поземлена собственост и поземленият съвет при Дирекцията за земята, а не Министерски съвет. Поради това, настоящият състав на ВКС намира, че доводът за релевираното нарушение на материалния закон не може да обоснове извод за наличието на очевидна неправилност на въззивното решение, като основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационното му обжалване.
Формулираният от касатора правен въпрос: „При установителен иск за собственост следва ли съдът да обсъди всички основания за придобиване на имота, изложени в исковата молба и да обсъди приложените по делото доказателства при определяне на правното основание на предявения иск“, макар и обуславящ изхода на правния спор, не предпоставя допускане до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въпросът намира еднозначно разрешение в съдебната практика. Върховният съд и Върховният касационен съд последователно са се придържали към становището, че определянето на правната квалификация на предявения иск е задължение на сезирания съд. Такова задължение обаче съдът има по отношение правната квалификация на предявения иск, а не на правното основание, на което ищецът претендира да е станал собственик. Въззивният съд правилно е изходил от изложените от ищеца както в исковата молба, така и в допълнителните уточнения, фактически твърдения, които формират основанието на исковата претенция, както и от заявеното в петитума искане за защита. Изтичането на придобивна давност в полза на държавата по отношение на процесните имоти се въвежда от ищеца като придобивно основание едва пред касационната инстанция, въпреки че в хода на производството многократно е указвано и на същия е давана възможност да уточни правните основания и естеството на исканията си. При предявен иск за собственост съдът разполага с правомощието да се произнесе само по наведеното в исковата молба основание за придобиване на това право. Ищецът разполага с възможността да измени по предвидения в ГПК ред предявения иск, но ако не стори това, позоваването на друг придобивен способ като защита срещу направените от ответника оспорвания не би могло да доведе до промяна на основанието, на което се претендира да е била придобита собствеността по конкретното дело, дори доводите за осъществяването на този нов придобивен способ да са въведени в срока по чл. 143, ал. 2 ГПК. Позоваването на друг придобивен способ, различен от посочения в исковата молба, представлява и при приложението на отменения ГПК предявяване на нов иск, което е допустимо само по предвидения в ГПК ред чрез подаване на нова искова молба, доколкото по реда на чл. 214 ГПК /чл. 116 от ГПК, отм./ не е било извършено изменение на иска – в този смисъл са: решение № 476 от 26.10.2010 г. на ВКС по гр. д. № 907/2009 г., II г. о., ГК; решение № 439 от 23.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 476/2009 г., IV г. о., ГК; решение № 2 от 4.03.2014 г. на ВКС по гр. д. № 2968/2013 г., III г. о., ГК и др. Цитираните в изложението на касатора решения на ВКС са постановени по съвсем различни правни въпроси и във връзка с друга фактическа обстановка. Произнасянето на въззивния съд при постановяване на обжалваното решение по поставения правен въпрос кореспондира с трайно установената съдебна практика, което изключва възможността за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Липсва и соченото от касатора специално основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. За да е налице това основание, следва да е обоснована необходимостта от произнасянето на касационния съд по такъв правен въпрос, разглеждането на който ще допринесе за промяна на създадена поради неточно тълкуване на закона съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, респ. при непълни, неясни или противоречиви закони, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена, както е посочено в т. 4 от ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Такива съображения в случая не са налице, а формулираните от касатора в тази връзка въпроси са неотносими, тъй като не са били предмет на обсъждане и не са обусловили решаващите изводи на съда относно това дали държавата е собственик на процесните имоти.
По разноските, съдът се произнася с оглед представените по делото доказателства за заплащане на договорените суми, както и съобразно начина на договаряне на адвокатското възнаграждение. Съгласно Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013 год. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК, от граматическото тълкуване на хипотезите, очертани в чл. 78 ГПК се извежда, че само заплатените от страната разноски подлежат на възмездяване. В случая, „ДЗИ-Животозастраховане“ ЕАД не е представило доказателства за заплащане по банков път на договореното в представения договор за правна защита и съдействие възнаграждение в размер на 22 500 лв. От страна на Столична община е направено единствено искане за присъждане на разноски, без да се представят каквито и да било доказателства за размера или извършването им. С оглед на това не следва да бъдат присъждани разноски във връзка с настоящото производство.
Водим от изложеното, на основание чл. 288 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение:
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 5257 от 01.08.2018 год. по в. гр. д. № 4619/2015 год. на Софийски градски съд, по подадената от Селскостопанска академия, гр. София, представлявана от председателя проф. д-р В. Н., чрез адв. В. К., касационна жалба против него.
Определението е окончателно.
Председател:
Членове: