О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 485
гр. София, 04.10.2018 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Гражданска колегия, Второ отделение, в закрито съдебно заседание на единадесети юни две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдия Гергана Никова гражданско дело № 340 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 11691 от 30.11.2017 г., подадена от М. И. Т. чрез адвокат К. Л. от АК – Велико Т. против въззивно решение № 408 от 26.10.2017 г., постановено по в.гр.д.№ 600/2017 г. по описа на Окръжен съд – Велико Търново.
Жалбата е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване акт. Отговаря на изискванията по чл. 284 ГПК.
Ответникът по касация Л. Д. С. е подал отговор на касационната жалба чрез адвокат В. К. от АК – Велико Т., като възразява, че не са налице основания за допускане на обжалването, както и че въззивното решение е правилно.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Второ гражданско отделение, намира следното:
С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 29 от 25.05.2017 г., постановено по гр.д.№ 282/2016 г. на Районен съд – Елена, като произнасянето на въззивния съд е ограничено до „обжалваната част” на първоинстанционния акт. Последният е постановен по предявения от М. И. Т. против Л. Д. С. иск по чл. 34 ЗС за делба на недвижим имот, находящ се в [населено място], [улица], подробно описан в решението. С исковата молба е заявено искане делбата да се допусне при равни квоти – по 1/2 ид.част, тъй като имотът е придобит в режим на съпружеска имуществена общност по време на брака на страните, прекратен с развод при действието на отменения СК от 1985 г. В отговора на исковата молба ответникът оспорил твърдението на ищцата, че нейният дял върху собствеността възлиза на 1/2 ид.ч. и противопоставил възражение за частична трансформация на лично имущество при придобиването на жилищната сграда, гаража и стопанската постройка в имота с твърдение, че е вложил свои лични средства при построяването на сградите в размер на 36 000 лв. По тази причина е поддържал, че притежава 36 000 / 60 000 ид.ч. (след съкращение на дробите – 36/60 ид.ч.) от процесните сгради, а останалите 24/60 ид.ч. са придобити в режим на СИО, като всеки един от бившите съпрузи притежава по 12/60 ид.ч. С решението на първата инстанция е прието, че възражението за частична трансформация е доказано, като районният съд постановил в диспозитива, че признава за установено на основание чл. 21, ал. 2 от СК /отм./ по отношение на М. И. Т., че е налице преобразуване на лично имущество на Л. Д. С. в размер на 36 000 лв. в придобиването на процесните триетажна масивна жилищна сграда, гараж, стопанска /второстепенна/ сграда и отстъпено право на строеж върху дворното място (УПИ ІІ в кв. 112 по плана на [населено място]); допусната е съдебна делба между М. И. Т. и Л. Д. С. при квоти 38390/112780 ид.ч. за ищцата и 74390/112780 ид.ч. за ответника.
Последвало е подаването на въззивна жалба от страна на М. И. Т., в която е заявила, че не е доволна от частта на първоинстанционното решение, с която съдът е постановил, че делбата следва да се извърши при квоти 38390/112780 ид.ч. за ищцата и 74390/112780 ид.ч. за ответника. Поискала е решението на районния съд да бъде отменено в обжалваната част и да се постанови ново по съществото на спора, с което делбата следва да се извърши при равни квоти – по 1/2 ид.част за всяка от страните. В обстоятелствената част на въззивната жалба е изложено несъгласието на въззивницата с извършения от районния съд анализ на събраните по делото доказателства и формирания на тази база извод, че е налице частична трансформация на лични за Л. Д. С. в размер на 36 000 лв. с произтеклото от това определяне на квоти 38390/112780 ид.ч. за ищцата и 74390/112780 ид.ч. за ответника.
С въззивното решение е прието, че решението на районния съд не е обжалвано в първата част на диспозитива и е влязло в сила в тази част, с която е признато за установено на основание чл. 21, ал. 2 от СК /отм./ по отношение на М. И. Т., че е налице преобразуване на лично имущество на Л. Д. С. в размер на 36 000 лв. Произтичащите от това изчисления досежно квотите са определени като правилни. Окръжният съд е посочил още, че напълно споделя изложените от РС мотиви и краен резултат „в обжалваната част от решението” и на основание чл. 272 ГПК препратил към тях.
В представеното от касаторката изложение на касационните основания са поставени въпроси с довод, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, както и основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение.
Съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по ал. 1, въззивният акт се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Регламентирането на очевидната неправилност като касационно основание наред с нищожността и недопустимостта (за които по правило съдът следи служебно) обосновава извод, че по съществуването и на това основание ВКС може да се произнесе и служебно, при това – преди да пристъпи към преценка дали са налице наведените от страната основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Като касационно основание очевидната неправилност визира пороци на съдебния акт от кръга на тези по чл. 281, т. 3 ГПК, като чрез термина „очевидна“ се характеризира степента на проявление – квалифициран, особено тежък порок. Терминът обозначава състояние, при което неправилността е проявена по начин, че може да бъде констатирана от касационния съд, без да се налага извършването на анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, на принципите на гражданския процес или необоснованост. Неправилността следва да произтича от допуснати от съда нарушения на приложима за конкретния спор императивна материално-правна норма, довели до несъвместим със закона резултат – поради разрешение, дадено в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл; нарушения на основните начала на гражданския процес и явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика.
Изложеното по-горе мотивира настоящия състав да приеме, че в случая е обоснована предпоставка за допускане на касационното обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 2 ГПК. Извършвайки преценка за обхвата на въззивното обжалване, въззивният съд е застъпил теза, несъвместима с разпоредбата на чл. 298, ал. 4 ГПК. Това налага касационната инстанция да обсъди въпроса дали е упражнен въззивен контрол по отношение на първоинстанционния акт в обема на правомощията на въззивната инстанция по чл. 269 ГПК, отговора на който може да се даде единствено в резултат от разглеждане на касационната жалба по същество.
Наличието на основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК прави ненужно обсъждането дали са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК.
При допускане на касационното обжалване страната-касатор дължи внасяне на държавна такса, която в случая възлиза на сумата 50 лв.
По изложените съображения и на основание чл. 288 ГПК във връзка с чл. 280, ал. 2 ГПК, състав на ВКС, Второ отделение на Гражданската колегия
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 408 от 26.10.2017 г., постановено по в.гр.д.№ 600/2017 г. по описа на Окръжен съд – Велико Търново.
НАСРОЧВА делото за разглеждане в открито съдебно заседание на ……………
……………………………. 2019 година , за която дата страните да се призоват по реда на чл.289 ГПК.
На касаторката М. И. Т. чрез адвокат К. Л. от АК – Велико Т. да се съобщи задължението в едноседмичен срок от съобщението да представи документ за внесена по депозитната сметка на ВКС държавна такса в размер на сумата 50 (петдесет) лева, като в противен случай производството по делото ще бъде прекратено.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: