О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 89
гр. София, 22.02.2016 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на осемнадесети януари две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 6267 по описа на Върховния касационен съд за 2015 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
В. Л. Н., чрез пълномощника му адв. М. Т., обжалва в срок въззивното решение от 16.10.2015 год. по гр. д. № 240/2015 год. на Пернишкия окръжен съд, с което е потвърдено първоинстанционното решение от 26.02.2015 год. по гр. д. № 383/2014 год. на Радомирския районен съд. С него е определена на основание чл. 109а ЗС границата между собствения на касатора неурегулиран поземлен имот в [населено място], махала „П.”, [община], с площ от 660 кв. м., при съседи: от запад имот на Г. М., от изток имот на И. С. и земеделска земя, от север път и имот на наследници на С. И. и от юг-земеделска земя, представляващ по скицата на вещото лице Д.Н. пространството между северозападния ъгъл на сградата, означена с „МЖ” в оцветеното в жълто пространсто по цялата и външна северна стена, последователно по буквите ТЖЕЦЗИЙ и до същия северозападен ъгъл, и поземления имот на ответника Д. Г. Е., с площ от 640 кв. м., при граници-път, И. С., Г. М. и ТКЗС, представляващ на същата скица пространството, заключено между северозападния ъгъл на сградата, означена с „МЖ” в оцветеното в жълто пространство, по цялата й северна стена последователно по буквите ТЖЕДГПНМЛК и до същия северозападен ъгъл, както следва: от северозападния ъгъл на сградата, означена с „МЖ” в оцветеното в жълто пространство на скицата, представляваща неразделна част от решението /л. 87 от първоинстанционното производство/, по цялата й външна северна страна, последователно по буквите ТЖЕД.
Със същото решение е отхвърлен предявеният от касатора против ответника иск по чл. 45 ЗЗД за заплащане на сумата от по 300 лв. месечно, считано от 1.04.2012 год. до преустановяване на незаконното преминаване през собствения му имот, представляваща обезщетение за причинените му от това имуществени вреди.
Касаторът поддържа оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост на изводите по изложените в касационната жалба съображения. Позовава се на незачитане от съда на представените по делото нотариални актове на страните, установяващи пространствения обхват на имотите им след прехвърлителната сделка. Иска обжалваното решение да бъде отменено и вместо това се определи вярната имотна граница, минаваща по линията на т. т. 3,12,2,1,9/Л/,8 и се уважи иска по чл. 45 ЗЗД. Претендира и заплащане на направените по делото разноски.
В изложението към касационната жалба касаторът релевира основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. Поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с разпоредбите на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, в каквато връзка поставя като процесуалноправни въпроси такива, свързани с обосноваване изводите на съда само на избрани от него доказателства, без обсъждането на другите такива, релевантни за спора, като се позовава на противоречие с практиката на ВКС, цитирана в изложението и представена към него. Формулирани са и въпроси, свързани с доказателствената сила на представените нотариални актове, обвързваща съда при липса на проведено успешно оспорване от страна на оспорващият, в контекста и на разпределението на доказателствената тежест между страните, с позоваване на задължителна съдебна практика – решения на ВКС по чл. 290 ГПК и ТР № 11/2012 год. на ОСГК на ВКС.
Поставен е и материалноправния въпрос, касаещ решаване на спора за определяне на границата между двата неурегулирани имота към настоящия момент и въз основа на посочените в актовете за собственост на страните граници на притежаваните от тях имоти, като касаторът се позовава на противоречие в произнасянето му с решението № 1161 от 14.11.2008 год. по гр. д. № 4952/2007 год. на І г. о. и решение №313 от 19.04.2010 год. по гр. д. № 440/2009 год. І г. о. на ВКС /последното постановено по чл. 290 и сл. ГПК/. Конкретни съображения относно твърдението за противоречие не са налице.
Ответникът Д. Г. Е. оспорва наличието на основания за допускане на касационното обжалване на въззивното решение, респ. оспорва по същество касационната жалба, по съображенията в представения писмен отговор. Претендира присъждане на направените по делото разноски.
Върховният касационен съд, в настоящият състав на ІІ г. о., при проверката за наличие на основанията за допускане на касационното обжалване на решението, намира следното:
За да потвърди първоинстанционното решение, с което на основание чл. 109а ЗС е определена границата между собствените на страните два съседни неурегулирани имота в [населено място], махала „П.”, въззивният съд е обсъдил доказателствата, в т. ч. събраните такива във въззивното производство, и приел за установено от писмените такива, че обособяването на двата имота е осъществено чрез разделянето на две части на дворното място /селище/ от около 1 300 кв. м., при съседи: път, И. С., Г. М. и ТКЗС, собственост на ответника и праводателите му след прехвърлителната сделка по нот. акт № 197/68 год. на реална част от него с площ 660 кв. м., при съседи: И. С., Г. М., ТКЗС и продавачите, заедно с намиращата се в тази част къща, на Л. и П. С., с учредено в тяхна полза право на преминаване през имота на прехвърлителите. Последващите разпоредителни сделки с нот. акт № 22/92 год. и 136/2011 год. легитимират като собственик настоящият касатор.
Съдът взел предвид събраните свидетелски показания, установяващи обстоятелството, че двата имота са оградени и тези огради не са местени във времето след разпоредителната сделка през 1968 год., като между тях съществува пространство, използвано и от двете страни за достъп до всеки от имотите, вкл. и до построените в западната част два гаража. Позовал се е на приложените към приетото във въззивното производство заключение на в. л. Р. М. Г. скици, специално на тази с № 2, относно местоположението на това пространство за достъп, намиращо се северно от поставената от ответника ограда и южно от тази на ответника. За да даде отговор на спорния въпрос тази площ към кой от имотите принадлежи с оглед възникналия между тях спор за местоположението на границата между тях, съдът приел, че старият имот на С. И., И. и Д. Е. преди продажбата на част от него не е граничел с улицата, намираща се на север, а достъпът до същия се е осъществявал чрез път, обслужващ и сега двата имота. Този път, означен на скицата в първоинстанционното производство с кафяв цвят, не е бил част от стария имот, а е бил негова граница, така както е описана в нот. акт № 257/68 год., което кореспондира с част от свидетелските показания, обсъдени от съда. Поради това и съдът е обосновал извода си, че уговорката в нот. акт № 197/68 год. за право на преминаване през имота на прехвърлителката не касае този път, а част от имота, който е останал в собственост на прехвърлителите по него, и то именно спорната част между двете огради, използван за достъп от страните до имотите им до 2008 год., когато е възникнал спор. Този извод е обоснован с показанията на свидетелите, като описаната граница на продадения имот – И. С., не обосновава тезата на ищеца, тъй като в този случай уговорката за право на преминаване остава безпредметна, а тя не е спорна между страните. Относно представените нотариални актове за собственост на 185/845 ид. ч. от имота на касатора съдът приел, че самият касатор сочи, че тази част е извън придобития през 1968 год. имот и същите са неотносими към въпроса за местонахождението на границата между двата имота. Констативният нотариален акт № 56/2013 год. обективира придобитото от касатора право на собственост, и не установява друго такова извън него, като приел, че при определяне на границата между имотите площта им не е съществен белег за индивидуализацията им с оглед на това, че същите са неурегулирани имоти, а обстоятелството за собствеността на построените в западната част два гаража е неотносимо към спора за местонахождението на границата между имотите с оглед на това, че собственикът на построеното не е длъжен да се снабди с нотариален акт за собствеността на построеното в собствения си имот, а също правото на собственост върху сградата може да се придобие отделно от земята.
С оглед извода за местонахождението на границата между имотите така, както е посочена от съда, е приет за неоснователен и предявеният иск на касатора за заплащане на обезщетение за преминаването на ответника през спорната част от имота.
По спорния въпрос по делото за местонахождението на границата между двата съседни имота съдът е изхождал от установените от представените по делото писмени и гласни доказателства факти, като не е мотивирал изводите си с представените от ищеца, сега касатор нотариални актове за придобиване по давност на 185/845 ид. ч., с оглед действителната площ на имота на касатора, въз основа на данните по геодезическия план, и съвместената схема с КВС в землището на [населено място] – л. 12 и л. 13 от присъединеното гр. д. 793/14 год. Тези констативни актове са оспорени от ответника с писмения му отговор, с твърдение, че касаят спорната част между двата имота, поради което и поставеният в изложението въпрос за доказателствената им сила, оспорването им и тежестта на доказване от оспорващата страна е относим към спора. В случая с оглед съображенията на въззивния съд в решението му следва да се приеме наличие на противоречие с ТР № 11/13 год. на ОСГК на ВКС, приемащо, че тежестта да докаже несъществуването на признатото от нотариуса право е на оспорващата страна, т. е. на ответника в настоящия случай. Приемането им от съда като неотносими към въпроса за спорната граница определя формулираните от касатора процесуалноправни въпроси за обсъждане на всички доказателства и доводи на страните при обосноваване на изводите като обуславящи изхода на спора, и с оглед представената задължителна съдебна практика по този въпрос /Р 164 от 4.06.14 год. по гр. д. № 196/14 год. ІІІ г. о., Р 223 от 19.06.13 год. по гр. д. № 1006/12 год. ІV г. о., Р 24 от 28.01.10 год. по гр. д. № 4744/08 год. І г. о. и др./ следва да се приеме наличието на релевираното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване. Съображение в тази насока е и приетото в представеното решение № 1161 по гр. д. № 4952/2007 год. ІІ г. о. относно предмета на иска по чл. 109а ЗС – разрешаване на спор за собственост между съседи относно точното местоположение на границата между имотите, включващо и твърдение за отнемане на владение на част от имота, което всъщност сочи на релевантността и на въпроса за площта им.
Горните съображения обосновават извода за наличие на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 /и т. 2/ ГПК, поради което и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 363 от 16.10.2015 год. по гр. д. № 240/2015 год. на Пернишкия окръжен съд.
Указва на касатора В. Л. Н., чрез адв. М. Т. да представи в едноседмичен срок от съобщението доказателства за внесена държавна такса общо по двата иска в размер на 256 лв., след което делото да се докладва на председателя на ІІ г. о. за насрочване в открито съдебно заседание.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: