О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 145
гр. София, 22.03.2019 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на деветнадесети ноември две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдия Гергана Никова гражданско дело № 2278 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 3334 от 22.02.2018 г., подадена от Сдружение с нестопанска цел „Американски университет в България –Благоевград” чрез адвокат П. П. и адвокат Д. Г. от САК против въззивно решение № 2660 от 20.12.2017 г., постановено по в.гр.д.№ 4425/2014 г. на АС – София. С него е потвърдено решение № 4903 от 03.07.2014 г. по гр.д.№ 10333/2012 г. на Софийски градски съд, I гр.отделение, 13 състав, с което е отхвърлен като неоснователен предявения от Американски университет в България – сдружение с нестопанска цел със седалище гр. Благоевград против „Тулекс” ЕООД иск с правно основание по чл. 108 ЗС за признаване собствеността и предаване владението върху 506/1012 идеални части от поземлен имот с идентификатор 68134.100.336 в гр. София, район Средец по кадастралната карта, одобрена със заповед № РД-18-33/2010 г., а по регулационния план на гр. София от 1935 г. – пл.№ ХII-11 в квартал 468 с площ от 506 кв.м.
Жалбата е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване акт. Отговаря на изискванията по чл. 284 ГПК. Съдържа искане обжалваното решение да бъде отменено като неправилно.
Ответното дружество по касация „Тулекс” ЕООД е подало отговор на касационната жалба, като възразява, че не са налице основания за допускане на обжалването, както и че въззивното решение е правилно. Претендира разноски.
Третото лице – помагач на страната на ответното дружество по касация – „БКС Средец” АД, е подало отговор на касационната жалба, като възразява, че не са налице основания за допускане на обжалването, както и че въззивното решение е правилно.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Второ гражданско отделение, намира следното:
С обжалваното решение въззивният съд е приел, че с нотариален акт № 150 от 1919 г. запасен генерал М. А. е продал на К. Ч. част от двора на къщата си, находяща се на улица „Преслав” № 3 (сега – „Кузман Шапкарев” № 3), а именно – вътрешно място с вход (лице) от пет метра с площ от 506 кв.м. Със записка за вписване на нотариален акт за право на собственост върху имот, придобит по делба, Е. К. Ч. е призната за титуляр на право на собственост върху 4800/5000, а М. Т. Х. – на 200/5000 дяла от дворно място на къщата на генерал М. А., находящо се в гр. София, улица „Преслав” № 3, вътрешно място с вход от 5 метра на същата улица. М. Т. Х. е починал на 06.10.1943 г. и е наследен от Е. К. Ч. – дъщеря, починала през 1995 г., която е оставила за наследници А. К. Ч. – дъщеря, и И. К. Ч. – син. А. К. Ч. е починала на 28.07.2006 г., а със саморъчно завещание от 31.10.2001 г. е посочила като свой наследник Американския университет в Благоевград на цялото си имущество, с изключение на това, посочено в точки от I до VIII на завещанието. Това е мотивирало САС да приеме, че Американски университет в България е получил по завещание процесния имот. Въз основа заключението на неоспорената от страните съдебно-почеркова експертиза и съдържанието на документа е прието за неоснователно възражението на „Тулекс” ЕООД, че завещанието е нищожно, тъй като не отговаря на изискванията да е написано от самия завещател, да съдържа означение на датата, когато е съставено и да е подписано от него. Съобразено е, че с указ № 120 от 10.04.1938 г. на Ц. Б. III е възложено на Министъра на народното просвещение по реда, установен от Закона за отчуждаване на недвижими имоти за държавна и обществена полза (отм.), да се отчуждят наново от сегашните им стопани недвижимите имоти, отчуждени с указ № 210 от 11.04.1928 г. и с указ № 42 от 19.03.1924 г., които отчуждавания са били отменени с указ № 169 от 10.10.1928 г. (ДВ, бр. 170 от 26.10.1928 г.), а именно: а) мястото и постройките към него, принадлежащо по-рано на покойния търговец Ч., откупено впоследствие от „Ориент Табако” АД и внесено по-късно в „Раковски” АД; б) частта от мястото и постройките към него, принадлежащо при първото отчуждаване на покойния генерал М. А. и находящо се на улица „Преслав” № 3, за да се построи върху площта на горните места сграда на Министерството на народното просвещение и за декоративно депо с ателие и работилници към него за нуждите на Народния театър. Стойността на отчуждените имоти да се изплати от кредита по бюджета на Министерството на народното просвещение за финансовата 1938 г. В първоначалното заключение на съдебно-техническата експертиза на вещото лице архитект Г. Г. е посочено, че целта на спешното отчуждаване, извършено с Указ № 120 от 10.03.1938 г. на Ц. Б. III видимо не е била реализирана. Вещото лице е посочило, че в комплекта документи липсва оценителен протокол и други данни за реално осъществено изплащане имотите на собствениците им и последващото им завземане. САС е съобразил заключението, както и елементите от фактическия състав на отчуждаването за държавна и обществена нужда по Закона за отчуждаване на недвижими имущества за държавна и обществена нужда (обн., ДВ бр. 18 от 23.02.1885 г., отм., ДВ, бр. 300 от 22.12.1948 г.), вкл. в хипотезата на спешност за завладяването по глава VII, и тъй като делото не е представено съдебно решение, с което да е определено обезщетение за отчуждения имот на Е. К. Ч. и М. Т. К. по реда на ЗОНИДОП (отм.), като недоказано е определено възражението на „Тулекс” ЕООД и на помагача му „БКС Средец” АД, че имотът на наследодателите на А. Ч. е отчужден срещу надлежно обезщетение и собствеността му е преминала върху държавата. На тази база е споделен довода на ищеца, че собствеността върху 506/1028 ид.ч. от спорния имот е възстановена по силата на закона в полза на наследодателя му по силата на чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ. Последното е наложило произнасяне по заявеното от „Тулекс” ЕООД възражение, че дружеството е придобило собствеността по давност. Съобразено е, че с решение № 27 по протокол № 51 от 30.11.1998 г. на Столичен общински съвет е увеличен капитала на „БКС Средец” АД с непарична вноска – апорт на право на собственост на паркинг на улица „Кузман Шапкарев” № 3 в размер на 1 284 830 лева – остатъчна балансова стойност към 30.06.1998 г. С договор за продажба от 18.01.2008 г. (н.а. № 20, том I, рег.№ 855, д. № 17/2008 г.) „БКС Средец” АД продало на „Тулекс” ЕООД имота. Анализирани са показанията на разпитаните свидетели Р. и А., първият от които е работил като главен счетоводител в „БКС Средец” АД от 1997 г. и установява, че мястото се е ползвало за паркинг. След като паркингът бил прехвърлен на „БКС Средец” АД, това дружество направило подобрения – изградило павилион, автоматична бариера и нова ограда. Обектът се е ползвал изключително за стопански нужди и на свидетелите не е известно да са предявявани претенции към паркинга.
В представеното от касатора изложение на касационните основания са поставени следните въпроси с довод, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а относно четвъртия въпрос – „очевидна неправилност” по чл. 280, ал. 2 ГПК:
(1) „Следва ли въззивният съд да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи, защитни позиции и възражения, които да анализира в мотивите на решението ?” – с позоваване на ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1/2013 г., ОСГТК на ВКС; . 19 от ТР № 1 от 04.01.2001 г., ОСГК на ВКС; Решение № 212 от 01.02.2012 г. на ВКС по т.д.№ 1106/2010 г., II т.о.; Решение № 202 от 21.12.2013 г. на ВКС по т.д.№ 866/2012 г., I т.о.; Решение № 76 от 12.06.2012 г. на ВКС по т.д.№ 377/2011 г., II т.о.; Решение № 581 от 30.09.2010 г. на ВКС по гр.д.№ 1019/2009г., III г.о.;
(2) „При извършване на преценка дали е осъществен обективният елемент на владението, трябва ли съдът да изследва установения начален момент на фактическата власт и трябва ли този начален момент да бъде посочен в мотивите на решението ?” – с позоваване на Решение № 17 от 02.02.2016 г. на ВКС по гр.д.№ 4335/2015 г., II г.о.;
(3) „Може ли да се приеме, че когато едно лице ползва имот според неговото предназначение, което не е променяно, и е свързано с постоянен достъп до трети лица и превозни средства, това лице упражнява фактическа власт с намерение за своене в хипотезата, при която имотът е съсобствен ?” – с позоваване на Решение № 110 от 20.03.2012 г. на ВКС по гр.д.№ 870/2011 г., II г.о.;
(4) ”Следва ли във въззивното решение да бъдат изложени мотиви, които отразяват самостоятелната решаваща дейност на съда и са свързани с главния довод за отхвърляне на предявения иск по делото”.
Касационното обжалване не може да бъде допуснато.
Първият въпрос обобщава оплакванията за допуснати от въззивния съд нарушения на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК. Съгласно т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК представляващият общо основание за допускане на обжалването правен въпрос следва да е конкретно формулиран и да е от значение за изхода по конкретното дело, да произтича от предмета на спора и да е от значение за решаващата воля на съда, но не следва да касае правилността на обжалваното решение, възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или обсъждане на събраните по делото доказателства. По тази причина касационното обжалване не може да се допусне въз основа на доводи за допуснати нарушения на процесуалните правила, тъй като те имат отношение именно към правилността на акта и подлежат на обсъждане само ако бъде допуснато касационното обжалване. В случая изложеното от касатора в подкрепа на въпрос № 1 не кореспондира с данните по делото, доколкото въззивното решение съдържа мотиви, в които са изложени изводите на съда досежно релевантните за спора факти, формирани въз основа на извършения анализ на събраните по делото доказателства; подведено е установеното фактическо положение под приложимите към спора правни норми, с което е обоснован извода относно несъществуването на претендираното право, както и е изложено становището на въззивния съд по заявените с жалбата оплаквания срещу извода на първоинстанционния съд за отсъствие на реституция по чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ. Ето защо ВКС приема, че първият въпрос не представлява общо основание за допускане на обжалването.
Въпроси №№ 2 и 3 касаят произнасянето на САС по заявеното от „Тулекс” ЕООД възражение за изтекла в негова полза придобивна давност, считано от 30.11.1998 г., включително при условията на чл. 82 ЗС. В мотивите на въззивното решение е посочен възприетия от съда като начален момент на установяване на владение от праводателя на „Тулекс” ЕООД – „БКС Средец” АД, а именно апортирането на процесния терен на 30.11.1998 г., считано от когато последното дружество е установило фактическа власт за себе си и е предприело подобряване на имота. Установени са още наличието на правоприемство по смисъла на чл. 82 ЗС, както и владение с продължителност към предявяването на иска на 24.07.2012 г., надхвърляща тази на срока по чл. 79, ал. 1 ЗС. Обективираната в решението правораздавателна воля сочи, че въпрос № 2 няма обуславящо значение за изхода на спора, като при това не се констатира и произнасяне в противоречие с Решение № 17 от 02.02.2016 г. на ВКС по гр.д.№ 4335/2015 г., II г.о., с което са обсъдени въпросите дали владение, основано на реституция по ЗВСОНИ е добросъвестно (какъвто правен проблем изобщо не стои по настоящото дело) и в кои случаи при частно правоприемство владението е нееднородно и следва да се приложи 10-годишния, а не 5-годишния давностен срок. В случая позоваващата се на давността страна не е поддържала наличие на основанието по чл. 79, ал. 2 ЗС, поради което не се е налагало обсъждане дали владението е еднородно или не. Прието е, че е изтекъл именно максималния по продължителност 10-годишен давностен срок по чл. 79, ал. 1 ЗС, което е съответно на заявеното от ответника защитно възражение. При извод, че е налице владение по смисъла на чл. 68, ал. 1 ЗС, възприетото от въззивния съд, че същото следва да е продължило минимум 10, а не 5 години, по същество поставя по-високи изисквания към владелеца, за да бъде признат същия за собственик на противопоставеното оригинерно основание, което в никакъв случай не злепоставя интереса на касатора от гледна точка принципа за равенство на страните в процеса. Изложеното означава, че по отношение на въпрос № 2 отсъстват както общото, така и допълнителното основания за селекция по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въпрос № 3 касае приложението на чл. 69 ЗС, в която връзка е формирана задължителна съдебна практика – ТР № 1 от 06.08.2012 г. на ВКС по тълк.д.№ 1/2012 г., ОСГК. Разяснено е, че презумпцията на чл. 69 ЗС се прилага на общо основание в отношенията между съсобствениците, когато съсобствеността им произтича от юридически факт, различен от наследяването, като следва да се счита оборена, ако основанието, на което първоначално е установена фактическата власт показва съвладение. В конкретния случай владението от праводателя на „Тулекс” ЕООД е установено въз основа на апорт от принципала на „БКС Средец” АД – Столична община, което основание нито сочи на съвладение, нито инкорпорира признание за права на лица, различни от апортиращия. Ето защо, като имплицитно е приел за приложима презумпцията на чл. 69 ЗС, въззивният съд се е произнесъл в съответствие със задължителната практика, а това изключва допускане на обжалването и по третия поставен въпрос.
Не е налице и очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК. Съгласно посочената разпоредба, независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, въззивният акт се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост (каквито пороци в случая не са налице), както и при очевидна неправилност. Като касационно основание очевидната неправилност визира пороци на съдебния акт от кръга на тези по чл. 281, т. 3 ГПК, като чрез термина „очевидна” се характеризира степента на проявление – квалифициран, особено тежък порок. Терминът обозначава състояние, при което неправилността е проявена по начин, че може да бъде констатирана от съда, без да се налага извършването на анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, на принципите на гражданския процес или необоснованост. В случая не се констатира въззивният съд да е допуснал нарушения на приложима за спора императивна материалноправна норма и това да е довело до несъвместим със закона резултат (поради разрешение, дадено в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл), нарушения на основните начала на гражданския процес или явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, поради което обжалваното решение не се явява очевидно неправилно.
С оглед изхода от настоящото произнасяне и на основание чл. 81 във връзка с чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът следва да заплати на ответника по касация разноските за защита пред ВКС, възлизащи на сумата 8 400 лв. – договорено и заплатено по банков път възнаграждение в полза на АД „Камбуров и съдружници”.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 2660 от 20.12.2017 г., постановено по в.гр.д. № 4425/2014 г. на АС-София.
ОСЪЖДА Сдружение с нестопанска цел „Американски университет в България –Благоевград” ДА ЗАПЛАТИ на „Тулекс” ЕООД сумата 8 400 (осем хиляди и четиристотин) лева – разноски за защита пред ВКС.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: