О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 413
[населено място], 24.10.2017 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на осемнадесети септември две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 1020 по описа на Върховния касационен съд за 2017 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
С решение № 182 от 02.12.2016 год. по в. гр. д. № 252/2016 год. /допусната е техническа грешка в изписване на годината на делото като 2013 год./ на Окръжен съд – Силистра е потвърдено решение № 143 от 08.07.2016 год. по гр. д. № 408/2015 год. на Районен съд – Дулово. С него е уважен предявеният от М. Ю. Ш., А. И. Б. и Ю. Х. Ю. против С. Ш. Х. иск с правно основание чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, като е признато за установено по отношение на последната, че възстановените с решение № 04 от 10.10.1994 г. на ПК-Д., по преписка № 04130 от 04.12.1991 год. на наследниците на Ш. Б. О. земеделски земи, представляващи три ниви по плана за земеразделяне на [населено място], [община], надлежно индивидуализирани в диспозитива на решението, се възстановяват на наследниците на Б. Ш. О., бивш жител на [населено място], като са отменени като неверни решението с № 04 от 10.10.1994 г. на ПК-Д. и издадения в полза на ответницата въз основа на решението на поземлената комисия констативен нотариален акт № 56, том I, рег. № 358, по дело № 52/2014 год. на нотариус К. за признаване правото на собственост върху два от процесните имоти.
Въззивното решение се обжалва с касационна жалба от ответницата С. Ш. Х., чрез процесуалния представил адв. И. Р., с оплаквания за неговата неправилност поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени процесуални нарушения – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК искането за допускане на касационно обжалване се обосновава с въпросите – „възможно ли е придобиване по давност на реално обособени части от наследствен имот, при липса на комуникация и интерес от останалите наследници и следва ли да се игнорира договор за доброволна делба, със заверени подписи от кмет на населено място, при дадена законова възможност за това към него момент“. Касаторката се позовава на противоречивото им решаване с цитираната съдебна практика относно придобивната давност.
Ответниците по касационната жалба не вземат становище.
Върховният касационен съд, в настоящият си състав, при проверката за наличие на основанията за допускане на касационното обжалване на решението, въз основа данните по делото и доводите на страните, намира следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт – въззивно решение, което отговаря на критериите по чл. 280, ал. 2 ГПК, поради което е процесуално допустима.
С обжалваното решение Окръжен съд – Силистра в правомощията си на въззивна инстанция по чл. 258 ГПК е потвърдил обжалваното първоинстанционно съдебно решение като правилно и законосъобразно. За да постави този резултат въззивният съд приел за установено, че общият наследодател на страните по делото е Б. Ш. О., бивш жител на [населено място], [община], техен дядо, починал през 1952 год., който оставил четирима низходящи, три дъщери и един син. Ищците са наследници на трите му дъщери, а ответницата е единствен наследник на неговия син – Ш. Б. О.. С протокол 66 от 10.09.1992 год. на ОбПК [населено място] на наследниците на Б. Ш. О. е признато право на възстановяване на собственост върху ниви на обща площ от 125 дка. С решение № 04 от 10.10.1994 г. по преписка № 40130/04.12.1991 г. собствеността е възстановена на наследниците на неговия син Ш. Б. О. съгласно план за земеразделяне. В емлячния регистър на [населено място] за 1946/1949 год. като собственик на процесните имоти е записан Б. Ш. х.О.. Същият е починал през 1952 год., преди образуване на ТКЗС през 1956 год., поради което и притежаваните от него земеделски имоти са внесени от сина му Ш. О., но липсват доказателства собствеността върху земите да е преминала в негова изключителна собственост. С оглед преценката на събраните доказателства е обоснован крайният извод, че към релевантния за спора по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ момент – образуването на ТКЗС, спорните земеделски имоти са били собственост на всички наследници на общия наследодател. Възражението за придобиване на процесните имоти по давност от ответницата е отхвърлено като несвоевременно заявено с въззивната жалба. Въззивната инстанция е изложила съображения, че въпросът за придобивната давност ще бъде спорен в последващите правоотношения между страните, но в рамките на исковото производство по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ той е неотносим, като потвърдил първоинстанционното решение.
Настоящият състав на ВКС намира, че касационно обжалване следва да бъде допуснато служебно поради съмнения относно валидността и допустимостта на обжалвания съдебен акт само в частите му, с които е потвърдено първоинстанционното решение за отмяната на решението на поземлената комисия и констативния нотариален акт на ответницата.
В останалата му част, с която е разрешен спора по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ не са налице основания по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като формулираните от касаторката въпроси в изложението й са неотносими към извода за принадлежността на правото на собственост към момента на коопериране на имотите в ТКЗС на всички наследници на починалия преди това техен собственик, общия наследодател Б. О.. Този извод е обусловен от преценката на събраните по делото доказателства относно собствеността, внасянето на имотите от единия наследник без данни да е извършена делба, заявление за възстановяване на собствеността по ЗСПЗЗ, подадено от един от наследниците, по което е образувана преписката с постановените решения за възстановяване на имоти както на общия наследодател, така и сина му, техен вносител. Въпросът дали е възможно придобиване по давност на реално обособени части от наследствени имоти не обуславя разрешаване на спора за собствеността на същите към миналия момент на образуване на ТКЗС, какъвто е и вторият поставен въпрос за игнориране на представения договор за доброволна делба. /В. последният представлява индиция в полза на тезата на ищците за общите имоти от наследодателя им Б. О./. Поради липсата на общата предпоставка касационното обжалване на решението в тази му част не следва да се допуска.
Съмненията относно валидността и допустимостта на обжалвания съдебен акт в останалите му части се обосновават от потвърждаването с въззивното решение на диспозитива на първоинстанционното решение, съдържащ на първо място отмяна на решението с № 04 от 10.10.1994 год. на ПК-Д.. Решенията на поземлените комисии представляват индивидуални административни актове с вещноправни последици, поради което следва да бъде изследван въпросът за компетентността на съда по осъществяване на пряк съдебен контрол върху влязло в сила решение на поземлената комисия в производство по предявен иск с правно основание чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ.
С въззивното решение по реда на чл. 537, ал. 2 ГПК е отменен и издадения в полза на ответницата констативен нотариален акт. Настоящият състав на ВКС намира, че горното от своя страна обуславя съмнения за процесуалната недопустимост на въззивното решение в тази му част, с оглед предмета на иска по чл. 14, ал. 4 ЗЗПЗЗ, установяващ правото на собственост към минал момент, предвид основанието за отмяна по чл. 537, ал. 2 ГПК, свързано с отричане на признатото право на собственост към момента на приключване на съдебното дирене във въззивната инстанция.
С оглед изложеното и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 182 от 02.12.2016 год. по в. гр. д. № 252/2016 год. на Окръжен съд – Силистра в частите му, с които е потвърдено първоинстанционното решение относно отмяната на решение № 04 по преписка 04130 от 4.12.1991 год. на поземлената комисия-Д. и констативния нотариален акт № 56/2014 год.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на горното въззивно решение в останалата му част.
Указва на С. Ш. Х., чрез адв. Ир. Р., в едноседмичен срок от съобщението да внесе по сметка на ВКС държавна такса в размер на 88,54 лева /осемдесет и осем лева, петдесет и четири стотинки/ и представи в същия срок вносния документ, след което делото се докладва на председателя на ІІ г.о. за насрочване в открито съдебно заседание.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: