О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 327
гр. София, 18.07.2016 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на девети май две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 1829 по описа на Върховния касационен съд за 2016 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК, образувано по касационната жалба вх. № 904 от 22.01.2016 год. на Ю. Б. Г. и Ц. И. Г., чрез адвокат Св. Ц. от САК, срещу въззивното решение с № 2509 от 17.12.2015 год. по гр. д. № 415/2014 год. на Софийския апелативен съд.
Ответниците по касационната жалба – С. К. М. и П. Д. Х., чрез пълномощниците им адвокатите Др. Д. и К. П., в писмения отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК оспорват наличието на поддържаните от касаторите основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, респ. поддържат становище за неоснователността й. Претендират присъждане на направените разноски.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК от легитимирани лица срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, с изключение частта му по иска за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на сумата 3 961.07 лв. В тази му част въззивното решение е постановено по иск по чл. 45 ЗЗД с цена под 5 000 лв., същият няма обуславящо значение за иска за собственост, поради което и на основание чл. 280, ал. 2, т. 1 ГПК то не подлежи на касационно обжалване, поради което и производството по жалбата срещу него в тази му част е недопустимо и следва да се прекрати.
В останалата част касационната жалба отговаря на изискванията по чл. 284 ГПК.
По предмета на настоящето производство настоящият състав на ВКС, ІІ г. о., намира следното:
С обжалваното решение въззивният Софийски апелативен съд е
– потвърдил първоинстанционното решение № 6325 от 2.09.2013 год. по гр. д. № 4469/2012 год. на Софийски градски съд, с което е отхвърлен предявения от Ю. Б. Г. и Ц. И. Г. от [населено място] иск за осъждане на С. К. М. от [населено място] и П. Д. Х. от [населено място] да им заплатят обезщетение за претърпени имуществени вреди в размер на 39 025.35 лв. вследствие твърдяни нарушения, на основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД.
– отменил решение № 4450 от 23.06.2015 год. по същото гр. д. № 4469/2012 год. на Софийски градски съд /постановено след отмяна на първоначалното решение в прекратителната му част/ и вместо това приел за установено по отношение на С. К. М. и П. Д. Х., че Ю. Б. Г. и Ц. И. Г. не са собственици на недвижим имот, представляващ УПИ VІІІ-63 в кв. 4 по плана на в. з. „К. д.”, землището на [населено място], район П., [населено място], целият с площ 828 кв. м.
– отменил определение № 21306 от 14.11.2013 год. по същото гр. д. № 4469/2012 год. на Софийски градски съд, постановено по чл. 248 ГПК, в частта, с която е оставено без уважение искането на П. Х. за присъждане на разноски в размер на 1 500 лв., в полза на С. М. са присъдени такива над 2 000 лв., като вместо това Ю. и Ц. Г. са осъдени да заплатят на П. Х. разноски в първоинстанционното производство в размер на 1 500 лв., оставено е без уважение искането на С. М. за разноски в същото производство за разликата над 2 000 лв., а частната жалба на Г. за присъждане в тяхна полза на разноски съобразно прекратяване на производството по предявения срещу тях насрещен иск е оставена без разглеждане
– осъдил Ю. и Ц. Г. за разноски за въззивното производство – на П. Х. да заплатят 2 215 лв., на С. М. – 4 368 лв.
За да постанови горното решение въззивният съд приел, че въпросът за принадлежността на правото на собственост върху спорния имот има преюдициално значение за изхода на предявения иск за вреди, и същият е предмет както на евентуално поддържаното възражение на ответниците срещу този иск, така и на предявения от тях насрещен отрицателен установителен иск. Твърденията на ищците по него за учредяване през 1987 год. право на строеж върху имота и построяването на сграда, впоследствие през 1992 год. узаконена, обосновават интереса им от предявения отрицателен установителен иск срещу Г., които обосновават претендираното от тях право от реституцията на имота в полза на техните праводатели и покупко-продажбата след постановяване на решение по чл. 19, ал. 3 ЗЗД. Спорът е съсредоточен до разрешаване на въпроса за наличието на пречката по чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ за възстановяване на собствеността върху имота с решението на поземлената комисия от 16.04.1998 год., както и за възможността неучаствалите в административното производство по възстановяване на собствеността лица да оспорват валидността и законосъобразността на решението за възстановяване на собствеността върху земеделския имот. Въззивният съд приел, че решението на административния орган, с което е възстановен спорния имот на праводателите на Г. не е нищожно, като постановено след отказ да се възстанови собствеността, предмет на предходно решение на поземлената комисия от 17.09.97 год., тъй като не е доказано то да касае същия имот. Приел, че не е налице и пречка по чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ за възстановяване на собствеността, тъй като ищците по насрещния иск не са доказали, че към 1.03.1991 год. са започнали реализация на учреденото им право на строеж. Това обстоятелство не се установява с представения по делото акт за узаконяване на сградата, който освен това е издаден през 1992 год., т. е. по-късно от горната релевантна дата. С оглед на това въззивният съд зачел конститутивното действие на решението на поземлената комисия за възстановяване на спорния имот в полза на праводателите на настоящите касатори, представляващо годен титул за принадлежността на правото на собственост и за защитата му срещу трети лица. Касаторите, като правоприемници на това право обаче, не могат да се легитимират като собственици на имота, тъй като същият е придобит по давностно владение от С. М. и П. Х. в необходимия за това период десет години от възстановяване на собствеността на праводателите на първите, които не са защитили своето право. Владението не е прекъсвано с предявените от тях искове по чл. 108 ЗС през 2002 год. и 2007 год., производствата по които са били прекратени, а наличието му относно упражняване на фактическа власт е установено с показанията на разпитания свидетел, както и с признанието на възстановените собственици в подаваните две искови молби. Намерението за своене на имота се установява не само от действията на М. и Х. срещу нанасяне на имота в кадастралния план и срещу издадените в полза на касаторите разрешения за строеж, но и с декларирането на имота пред общинската администрация.
Горните съображения на въззивния съд касаят легитимацията на М. и Х. като собственици на имота, по възражение, поддържано в отговора им по чл. 131 ГПК на първоначалната искова молба на Г. срещу тях. Въпросът за принадлежността на правото на собственост върху имота е преюдициален по отношение на претенцията на последните за обезщетение за вреди, поради което и е включен в предмета на спора. Отделно от това е избраната от ответниците по този иск форма на защита чрез предявяване на насрещния отрицателен установителен иск, т. е. с предмет отричане на правата на Г., така както последните са ги претендирали в процеса – като правоприемници от лицата, в полза на които е възстановена собствеността по ЗСПЗЗ.
Във връзка с тези съображения на въззивния съд касаторите излагат подробни доводи в касационната жалба относно тяхната неправилност, като обосновават искане за допускане на касационно обжалване на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по подробно формулираните в изложението им въпроси. Както е посочено в т. 1 на ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В настоящето производство касационният съд не обсъжда законосъобразността на направените правни изводи в обжалваното решение, в какъвто смисъл са част от поставените от касаторите въпроси. В цитираното тълкувателно решение е разяснено още, че касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на делото от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба, но може от обстоятелствената част на изложението да конкретизира, да уточни и да квалифицира правния въпрос от значение за изхода на делото, като израз на служебното задължение на съда да квалифицира спорното право въз основа на фактите, доводите и твърденията на страните /арг. от чл. 5, чл. 235, ал. 2 ГПК/. Осъществявайки това свое правомощие настоящият състав приема, че с оглед отричането на легитимацията на Г. като собственици на имота /поради извода за настъпване на правните последици на придобивната давност за ищците по този иск/, въззивният съд всъщност е отрекъл и поддържаните от тях основания за последиците на влязлото в сила съдебно решение по иска им по чл. 19, ал. 3 ЗЗД срещу праводателите им. Поради това и поставените в изложението на касаторите въпроси № № 1 и 3 относно допустимостта на решението по отрицателния установителен иск в контекста на довода на касаторите за наличие на влязло в сила съдебно решение по чл. 19, ал. 3 ЗЗД с праводателите им, а оттук и наличието на правен интерес от предявяването на отрицателен установителен иск следва да се конкретизират като поставени в следния смисъл: влязлото в сила решение по чл. 19, ал. 3 ЗЗД обосновава ли правния интерес от предявяване на отрицателния установителен иск, с който се цели да се отрече ефекта на реституцията по отношение на продавачите по предварителния договор. По този въпрос следва да се допусне касационното обжалване на въззивното решение в хипотезата на основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с оглед спецификата на настоящия казус, а и касаторите не обосновават конкретно противоречие с представената от тях задължителна съдебна практика.
По останалите, релевирани от касаторите основания съдът не следва да се произнася на настоящия етап, а въпросите, представляващи по своята същност доводи за неправилност на изводите в решението /пр. тези под № № 2, 4, 5, 6, 7/ ще бъдат обсъждани при касационното разглеждане на делото. Същото важи и за останалите материалноправни въпроси, свързани с придобивната давност, както и този, свързан с произнасянето по иска по чл. 45 ЗЗД, представляващи по своята същност доводи за неправилност на обжалваното решение.
С оглед на тези съображения следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение в допустимата му част по предявените искове, като касаторите следва да заплатят държавна такса по сметка на ВКС в размер общо на сумата 1 586 лв.
Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ подадената от Ю. Б. Г. и Ц. И. Г., чрез адв. Св. Ц. от САК касационна жалба против въззивното решение № 2509 от 17.12.2015 год. по гр. д. № 415/2014 год. на Софийския апелативен съд в частта му, с която е потвърдено първоинстанционото решение № 6325 от 2.09.2013 год. по гр. д. № 4469/2012 год. на Софийски градски съд, с което е отхвърлен предявения от тях срещу С. К. М. и П. Д. Х. иск за обезщетение за неимуществени вреди в размер 3 961.07 лв., като ПРЕКРАТЯВА настоящето производство в тази му част.
Определението подлежи на обжалване с частна жалба в едноседмичен срок от съобщаването му на касаторите пред друг състав на ВКС.
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 2509 от 17.12.2015 год. по гр. д. № 415/2014 год. на Софийския апелативен съд в останалите му части.
Указва на касаторите Ю. Б. Г. и Ц. И. Г., чрез адв. Св. Ц. от САК, в едноседмичен срок от съобщението да внесат държавна такса по смета на ВКС в размер на сумата 1 586 лв. и представят в същия срок вносния документ, след което делото да се докладва на председателя на ІІ г. о. за насрочването му в открито съдебно заседание.
Определението в тази му част е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: