О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 392
гр. София, 15.08.2019 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на двадесети май две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 817 по описа на Върховния касационен съд за 2019 год. на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
С решение № 224 от 29.10.2018 год. по в. гр. д. № 314/2018 год. Ловешкият окръжен съд като въззивна инстанция, е отменил решение № 24 от 26.03.2018 год. по гр. д. № 367/2016 год. на Луковитския районен съд в частите, с които са уважени предявените от В. И. В. и С. Д. В. против В. Н. И. и И. Н. И. искове с правно основание чл. 109 ЗС – за осъждане на ответниците да осигурят достъп на ищците през намиращия се проход под двуетажната жилищна сграда, построена в имот пл. № **** в кв. 17 по плана на [населено място] до жилището на ищците в същата сграда и дворното място, съставляващо УПИ **** по плана на [населено място], чрез отключване на външната врата на прохода, премахване на изградената в дъното на прохода тухлена стена и премахване на дървен шкаф; чл. 54, ал. 2 ЗКИР – за признаване за установено по отношение на ответниците, че ищците са собственици на самостоятелен обект от двуетажна жилищна сграда, построена в имот пл. № **** в кв. 17 по плана на [населено място], както и че е допусната грешка в действащия кадастрален план чрез невярното отразяване на тази сграда като две самостоятелни двуетажни жилищни сгради с проход, принадлежащ само към сградата в парцел **** в кв. 17 по плана на [населено място]; чл. 537, ал. 2 ГПК – за изменение на нотариален акт за собственост на недвижим имот придобит по наследство и давностно владение № 82/1996 год., както следва: на ред 2 отдолу нагоре вместо „ведно с построената в това дворно място двуетажна полумасивна жилищна сграда, състояща се от пет стаи със застроена площ от 80 кв. м. и разгъната площ – 162 кв. м., който имот е с уредени регуларъчни сметки“ да се чете „ведно с жилище, състоящо се от пет стаи, със застроена площ от 60 кв. м. и разгъната застроена площ – 120,5 кв. м., представляващо самостоятелен обект от двуетажна жилищна сграда, попадаща в имот пл. № **** в кв. 17 по плана на [населено място], ведно с припадащите му се общи части от сградата и прохода под нея“, като вместо това исковете са отхвърлени като неоснователни и недоказани. Първоинстанционното решение е потвърдено в частта, с която е признато за установено по отношение на В. Н. И. и И. Н. И., че В. И. В. и С. Д. В. са собственици на 58 кв. м. в южната част на дворно място, цялото от 900 кв. м., представляващо УПИ **** в кв. 17 по плана на [населено място], обл. Л., при посочени съседи, като ответниците са осъдени да предадат на ищците владението върху описаната площ от 58 кв. м., обозначени с букви от А до Ж, съгласно комбинирана скица на л. 114 – приложение към приетата съдебно -техническа експертиза, неразделна част от решението. Срещу тази част от въззивното решение не е подадена касационна жалба, поради което същото е влязло в сила.
Въззивното решение, в неговата отхвърлителна част, се обжалва с касационна жалба вх. № 8191 от 30.11.2018 год., подадена в срок от ищците В. И. В. и С. Д. В., [населено място], общ. Л., чрез пълномощник адв. С. П.-С.. Поддържа се, че обжалваното решение е незаконосъобразно, постановено при съществени процесуални нарушения, в противоречие с установените факти по делото, сочещи на основателност и доказаност на предявените искове, необосновано и очевидно неправилно.
В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като основания за допускане на касационно обжалване се сочат тези по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК по следните въпроси по иска по чл. 109 ЗС: 1. Какъв е предметът на доказване при негаторния иск и как се разпределя доказателствената тежест в такъв процес; 2. При условие, че ищците доказват, че проходът е обща част, до която им е осуетен достъпът през 2014 год., може ли да се приеме, че само по силата на отчуждителното действие на регулацията от 1991 год. ответниците са изключителни собственици на тази обща част; 3. При условие, че проходът не е описан в нотариалния акт, с който ищците се легитимират като собственици на жилище, което погрешно е описано като жилищна сграда, може ли да се приеме, че те не са собственици и на прохода, който има характер на обща част в етажна собственост, представлаваща сграда, състояща се от две жилища; 4. Необходимо ли е общите части да се вписват в документите за собственост, след като собствеността върху тях е производна, акцесорна от собствеността върху самостоятелния обект в сградата в режим на етажна собственост; 5. При условие, че на ищците е осуетен достъпът до жилището им чрез завземване на прохода от ответниците, необходимо ли е въобще да доказват собственост върху прохода или е достатъчно, че установяват неоснователно действие, чрез което им се пречи да ползват пълноценно жилището си; 6. Каква делба е възможно да има на общи части, за да доказват ищците според съда извършена такава, като титул за собственост на прохода. Касаторите твърдят, че страните не са собственици на две отделни жилищни сгради, а на една жилищна сграда, в която притежават в режим на етажна собственост две жилища, между които се намира процесният проход, като по обуславящия за изхода на спора въпрос „Са ли ищците собственици на процесния проход“ въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС – ТР № 4 от 06.11.2017 год. по т. д. № 4/2015 год. на ОСГК на ВКС /вън от предмета на делото е правото на собственост върху процесния проход/, решение № 291 от 25.06.2010 год. по гр. д. № 629/2009 год., ВКС, І г. о., решение № 68 от 16.04.2015 год. по гр. д. № 6181/2014 год., ВКС, І г. о., решение № 41 от 20.06.2011 год. по гр. д. № 415/2010 год., ВКС, І г. о., решение № 283 от 07.03.2013 год. по гр. д. № 387/2012 год., ВКС, ІІ г. о., решение № 481 от 25.05.2011 год. по гр. д. № 979/2009 год., ВКС, І г. о., решение № 743 от 14.03.2011 год. по гр. д. № 1720/2009 год., ВКС, І г. о., решение № 60 от 06.07.2016 год. по гр. д. № 5397/2015 год., ВКС, І г. о. относно статута на общите части в сграда в режим на етажна собственост. Съдът неправилно е разпределил доказателствената тежест и определил предмета на доказване по негаторния иск; без значение е кому принадлежи проходът, а фактът, че с лишаването на ищците от достъп през този проход, който е обща част, ответниците им пречат да упражняват пълноценно правото си на собственост върху жилището. Съдът неправилно е приложил и ТР № 8/23.02.2016 год. по т. д. № 8/2014 год. на ОСГК на ВКС, съгласно което плановете и картите нямат доказателствено значение за правото на собственост.
Във връзка с отхвърлянето на иска по чл. 54, ал. 2 ЗКИР /погрешно посочен от въззивния съд като иск по чл. 54, ал. 3 ЗКИР/ се поставят следните въпроси: 1. Става ли въпрос за прилагане на регулацията от 1991 год. по регулационния план на [населено място], съгласно действалия ЗТСУ с оглед приетото от съда „непосредствено отчуждително действие на дворищно – регулационните планове при съвпадане на регулационните и имотни граници“; въобще налице ли е в настоящия казус съвпадане на регулационни с имотни граници; 2. Ако с регулацията от 1991 год. на [населено място] се прокарва регулационната линия по северната стена на проход, който е обща част, то може ли да се приеме, че по силата на тази регулация ответниците стават собственици на общата част – проход без да са я владяли повече от 10 години; 3. Следва ли от грешката в кадастралния план, изразяваща се в неточно отразяване на две жилища в една сграда като две жилищни сгради, да се мотивира извод, че след като в актовете за собственост, съставени въз основа на грешния план фигурират две жилищни сгради, то искът с правно основание чл. 54, ал. 2 ЗКИР е неоснователен; 4. Следва ли да се съобрази фактът, че нотариалният акт на ответниците е за придобиване на собственост по давностно владение и наследство, при условие, че по давност е невъзможно да се придобие обща част, която не е владяна повече от 10 години постоянно, явно, непрекъснато, спокойно и със съзнанието на ответниците, че са й изключителни собственици; 5. Следва ли да се съобрази от съда действителното заемане на прохода като елемент от прилагането на регулацията в конкретния случай и владението му в продължение на повече от 10 години от страна на ответниците. Касаторите посочват, че при одобряване на плана от 1991 год. на [населено място] нито се предава, нито се отнема от чужди имоти при прокарване на регулационната линия между УПИ **** и УПИ **** в кв. 17, поради което не е налице необходимост от уреждане на регулационни отношения. Невярното отразяване на двете жилищни сгради в действащия кадастрален план е довело и до неправилно отразяване на прохода като принадлежащ само на едната жилищна сграда в регулационния план. От отразяването на една обща част, каквато е проходът, само в парцела на един от етажните собственици, не следва, че той е станал собственик на тази обща част по силата на незаконосъобразно изработения дворищно – регулационен план.Твърди се противоречие с ТР № 3 от 15.07.1993 год. на ОСГК на ВКС и ТР № 3 от 28.03.2011 год. по т. д. № 3/2010 год. на ОСГК на ВКС, във връзка с приложението на § 8, ал. 1 ПР на ЗУТ, решение № 167 от 03.07.2014 год. по гр. д. № 1366/2014 год., ВКС, І г. о. и решение № 159 от 01.07.2016 год. по гр. д. № 4614/2015 год., ВКС, І г. о.
Ответниците по касационната жалба – В. Н. И. и И. Н. И., [населено място], чрез пълномощниците си адв. Цв. Ц. и адв. М. К., подават писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който оспорват наличието на основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Молят жалбата да се остави без уважение като неоснователна, с присъждане на направените пред касационната инстанция разноски.
Върховният касационен съд в настоящия си състав, като прецени данните по делото и доводите на касаторите в приложеното изложение, намира следното:
За да отмени първоинстанционното решение, с което исковете на касаторите срещу ответниците са били уважени, въззивният съд е приел, че видно от нотариален акт № 467/1993 год. за покупко – продажба ищците не са придобили права върху спорния проход. В титула им за собственост липсва такъв обект, описан като самостоятелен, липсва и като второстепенен. Ако е имало съсобственост върху прохода, както се твърди от ищците – в продължение на повече от седемдесет години, установена от наследодателите им, логично е да бъде вписана в придобивния им акт. В него не се сочи да е налице съсобственост по отношение на жилищната сграда, напротив – описана е като самостоятелен обект. Съсобствени части не са отразени и в акта на ответниците. Липсват защитими права на собственост върху спорния проход, които да обосновават търсената от ищците намеса на съда и осигуряване на искания достъп.
Съдът е изложил съображения, че видно от скицата, представената снимка и констатациите на експертите се касае за една сграда, с обособени в нея два самостоятелни обекта. Безспорно като терен проходът би следвало да представлява обща част по чл. 38 ЗС, такова е функционалното му предназначение и то съответства на начина на изграждане на къщата. Показанията на свидетелите също сочат, че е използван за тази цел. В случая обаче това фактическо положение е без значение, тъй като ищците не обосновават как, кога, при какви уговорки е възникнала твърдяната съсобственост. Не доказват как е изградена тази обща сграда, имало ли е разпределение, евентуално делба, с която съделителите да са установили съсобственост върху прохода. Сам по себе си фактът, че проходът има характеристиките на обща част и от 1991 год., когато са обособени двата имота в този им вид, собствениците на УПИ **** са им разрешавали да преминават през техния имот, не може да обоснове законно основание на ищците да търсят права на преминаване.
Регулацията от 1991 год. е приложена на основание предвижданото съгласно действалия ЗТСУ непосредствено отчуждително действие на дворищно – регулационните планове, при съвпадане на регулационните и имотни граници. Новата регулационна линия е прокарана така, както страните легитимират впоследствие правата си на собственост – конкретно ищците с нотариалния акт за покупко – продажба от 1993 год. От него не се установява праводателите им да са имали права върху съсобствени части, вкл. върху прохода. В хода на процеса ищците не са доказали и учредени други права върху тази част от имота на ответниците, които да защитят по реда на чл. 109 ЗС, поради което искът е отхвърлен като неоснователен. Въззивният съд счел, че като неоснователен следва да се отхвърли и искът по чл. 54, ал. 2 ЗКИР, като се изходи от титула за собственост, с който ищците се легитимират като собственици на самостоятелна жилищна сграда, придобита в изключителна собственост, а не в съсобственост.
След преценка на наведените доводи на касаторите в контекста на изведените правни въпроси по чл. 280, ал. 1 ГПК, настоящият състав намира, че са налице предпоставките за допускане касационно обжалване на възивното решение в приложното поле на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК по общо формулирания и обуславящ изхода на делото правен въпрос: необходимо ли е, с оглед предмета на доказване по негаторния иск по чл. 109 ЗС, ищците да доказват правото си на собственост върху процесния проход, отразен като попадащ в имота на ответниците в кадастралната карта и описан само в техния нотариален акт за собственост, когато последните с действията си създават пречки за пълноценното ползване на прохода от ищците и осигуряване на достъп до собственото им жилище, както и при условие, че този проход има характеристиката на обща част, как се придобива /доказва придобиването/ обща част при положение, че главната вещ е една. Преценката на данните по делото и направените правни изводи, че видно от нотариален акт № 467/1993 год. за покупко – продажба ищците не са придобили права върху спорния проход, тъй като в посочения нотариален акт същият не е отразен като самостоятелен обект на право на собственост, респ. не са доказали начина, по който са установили съсобственост върху прохода, поради което липсват защитими права на собственост, които да обосновават търсената намеса на съда и осигуряване на искания достъп, сочи на очевидна неправилност на обжалваното решение с оглед приетото за безспорно от доказателствата по делото, че проходът има характеристиките на обща част съгласно чл. 38 ЗС, функционално предназначена да обслужва цялата сграда, с обособени в нея два самостоятелни обекта, собственост на всяка от страните. Поставените въпроси във връзка с иска по чл. 54, ал. 2 ЗКИР, приложена ли е регулацията за спорния проход, респ. правилно ли е отразен той като принадлежност само към едната жилищна сграда в регулационния план, и от това следва ли, че е собственост на ответниците по силата на прилагане на дворищно – регулационния план, не обуславят самостоятелно допускане на касационно обжалване на въззивното решение, а следва да бъдат взети предвид при произнасяне с решението по същество. Ето защо следва да се приеме, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК в обжалваната от касаторите част, без да е необходимо произнасяне по останалите релевирани основания по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Водим от което и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 224 от 29.10.2018 год. по в. гр. д. № 314/2018 год. по описа на Ловешкия окръжен съд по подадената от В. И. В. и С. Д. В., [населено място], общ. Л., касационна жалба срещу него.
УКАЗВА на касаторите да внесат държавна такса съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по реда на ГПК за разглеждане на касационната им жалба по сметка на ВКС в размер на 50 лв. в едноседмичен срок от съобщението и да представят в същия срок вносния документ, след което делото да се докладва на председателя на ІІ г. о. на ВКС за насрочване в открито съдебно заседание. Указва на касаторите, че при невнасяне на дължимата държавна такса в срок, касационната жалба ще бъде върната.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: