О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 495
София, 29.11.2019 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, състав на ВТОРО отделение на гражданска колегия, в закрито съдебно заседание на единадесети ноември две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
при участието на секретар
изслуша докладваното от съдията БАЛЕВСКА
гр.дело № 2289/2019 година, и за да се произнесе, взе предвид:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано по касационната жалба вх. Nо 1034/12.02.2019 година на С. Н. С. от [населено място], заявена от процесуалния представител адв. Д. В. АК – В. срещу въззивно Решение Nо 290 от 20.12.2018 год., постановено по гр.В.д. Nо 407/2018 година на ОС –Добрич в частта, с която са уважени исковете на Ж. С. Ж. и Д. С. С. срещу С. Н. С. по чл. 108 ЗС във вр. с чл. 111 ЗС и чл. 15, ал. 3 ЗС ( отм.).
Образувано и по касационната жалба вх. Nо 1090/13.02.2019 година на Ж. С. Ж. и Д. С. С., и двамата от [населено място], заявена от процесуалния им представител адв. С. И. АК – Д. срещу въззивно Решение Nо 290 от 20.12.2018 год., постановено по гр.В.д. Nо 407/2018 година на ОС –Добрич в частта, с която са отхвърлени исковете им срещу С. Н. С. по чл. 108 ЗС във вр. с чл. 111 ЗС и чл. 15, ал. 3 ЗС ( отм.) и по чл. 109 ЗС.
С касационната жалба на С. С. се поддържат доводи за процесуална недопустимост поради произнасяне свръх петитум, както и за неправилност поради неточно приложение на закона, поради липса на произнасяне по въпроса за допустимостта правото на ползване на незастроената площ от имота – общинска собственост да се защити с иск по чл. 108 ЗС в противоречие с практиката на ВКС – Определение № 12 от 13.01.2014 год. по ч.гр.д. № 7615/ 2013 г. на ВКС, I г.о.; ТР № 1/2012 год. на ОСГК на ВКС и т.2Г от ТР № 4/ 2014 год., прието на 14.03.2016 год., решението е недопустимо, тъй като съдът се е произнесъл по незаявен иск. Поддържа се, че в обжалваната част решението е неправилно, поради неточно установени факти относно съществуващите отклонения .
С изложение към касационната жалба защитата на касатора С. С. иска да се допусне касационното обжалване в приложното поле на чл. 280, ал. 1 т. 1 ГПК по въпроса :“Допустим ли е иск по чл. 108 ЗС и на разположение ли е такъв иск на суперфициарния собственик за предаване от ответника владението върху незастроена реална част от имота? Счита ли се за упражняване на чужди права искът на суперфициарен собственик по чл. 108 ЗС за предаване владението върху незастроена част от недвижим имот? Активно процесуално легитимиран ли е собственикът на упражнено право на строеж (суперфициарен собственик) да предяви владелчески иск срещу трето лице за предаване владението на незастроена част от недвижим имот ? Недопустимо или нищожно е решението на съда, с което съдът се е произнесъл по иска на суперфициарен собственик по чл. 108 ЗС за предаване владението върху незастроена част от недвижимия имот?
С изложението по касационната жалба на Ж. Ж. и Д. С. се поддържат доводи за неправилност на съдебния акт в обжалваната от тях част, свързани с неточната и неправилна преценка на доказателствата по делото, необсъждането им, незаконосъобразната преценка на установените от техническата експертиза обстоятелства и факти относно точното местоположение на спорната имотна граница, както и за действията на ответника по нарушаване на техните вещни права, основания за отмяна по чл. 281 т. 3 ГПК.
Искането да се допусне касационно обжалване се поддържа на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпросa: 1/ Обвързан ли е съдът от разпоредбата на чл. 18 от Наредба № 3/28.04.2005 г. за съдържанието, създаването и поддържането на кадастрална карта и кадастралните регистри при предявен иск за защита правото на собственост на вещно право на строеж, за допустими отклонения от притежаваното от гражданите право на частна собственост при изготвянето на подробните устройствени планове и ограничава ли тази норма конституционно гарантираното право на гражданите на неприкосновеност на частната собственост, съгласно чл. 17 от Конституцията на Република България?
Искането да се допусне касационно обжалване се поддържа на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпросите: 1/ Следва ли съдът да изследва пространствените предели на материалното право на собственост при предявения ревандикационен иск за собственост на реална част от поземлен имот, по какви критеии и към кой момент? по който въззивния съд се е произнесъл в противоречие с ТР № 8/23.02.2016 г. по тълк.д. № 8/2014 г. на ОСГК на ВКС, 2/ Следва ли да се изследва и обсъди всички събрани правно релевантни факти и доказателства по делото и представлява ли липсата на фактически и правно релевантни доказателства за решаване на правния спор нарушението по чл.271 и чл. 273 ГПК.?, по който въззивния съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС обективирана в Решение № 11 от 03.02.2017 год. по гр.д. № 50424/2016 г.на ВКС III г.о., Решение № 43 от 04.09.2017 год. по гр.д. № 3143/2016 год. на ВКС III г.о., Решение № 7 от 08.02.2012 год.по гр.д. № 510/2011 год.на ВКС II г.о., Решение № 344 от 21.09.2012 год.по гр.д. № 862/2012 г. на ВКС IV– г.о.
С писмено становище от ответната страна С. С., чрез адв. Д. В., излага своето виждане, че не са налице визираните от касаторите предпоставки по чл.280 ал.1 ГПК основание за допускане до касационно обжалване на въззивното решение. Претендират се разноски.
Върховният касационен съд-състав на второ отделение на гражданската колегия след преценка на изложените в касационните жалби основания по чл. 280, ал. 1 ГПК и при съблюдаване на критериите на чл. 280, ал. 3 ГПК намира:
Касационните жалби са подадени в срока по чл.283 ГПК, насочени срещу обжалжаем съдебен акт – решение на въззивния съд по чл.108 и чл. 109 ЗС, поради което са процесуално допустими.
С посоченото решение, окръжният съд в правомощията на въззивна инстанция по чл. 258 и сл. ГПК е потвърдил Решение № 48 от 27.04.2018 година по гр.д. № 256/2016 година на РС – Генерал Тошево с което е отказано на Ж. Ж. и Д. С. да бъде поправена по реда на чл. 247 ГПК очевидна фактическа грешка в Решение № 27 от 07.03.2018 година на РС-Генерал Тошево.
Със същото решение, окръжният съд (по въззивната жалба на С. С.) е отменил Решение № 27 от 07.03.2018 година на РС-Генерал Тошево, в частта, с която са уважени частично исковете на Ж. С. Ж. и Д. С. С. срещу С. Н. С. по чл. 108 ЗС общо за 10.28 кв.м. и вместо тях е постановил решение, с което е признал за установено по отношение на С. Н. С., че Ж. С. Ж. и Д. С. С. са съпритежатели на правото на строеж и на ползване върху следните незастроени реални части от УПИ **от кв.22 по ЗРП на [населено място], ободрен от 1990 година: частта с граници по т. т. 1, 2, 3 и 4 с площ от 2.24 кв.м., обозначена в син цвят и частта, с граници по т. 5, 6 ,7 и 8 с площ от 3.27 кв.м., обозначена в зелен цвят съгласно Скица- Приложение№ 3 към заключение на вещото лице, въззивно производство л. 79, неразделна част от съдебното решение и е осъдил С. Н. С. да предаде владението им, като е отхвърлил иска на Ж. Ж. и Д. С. за ревандикация на реална незастроена част от 4.59 кв.м. от УПИ **от кв.22 по ЗРП на [населено място], ободрен от 1990 година от терена , посочен в диспозитива на първата инстанция, разположен по протежение на вътрешната регулационна линия между УПИ ** и УПИ ** от кв.22 по ЗРП на [населено място], ободрен от 1990 година .
Със същото решение е отменено Решение № 27 от 07.03.2018 год. на първата инстанция, в частите с които С. Н. С. е осъден по чл. 109 ЗС да премахне изградената от него ограда от бетонни колове и мрежа и да възстанови оградата по вътрешната регулационна линия между двата имота и е постановено ново решение с което същите са отхвърлени. В частта, с която искът по чл.109 ЗС за осъждане да бъде възстановена циментова пътека от 2 кв.м. в УПИ **от кв.22 по ЗРП на [населено място] е бил отхвърлен, първоинстанционното решение е потвърдено. Налице е произнасяне и в частта по дължимите от двете инстанции разноски по делото.
За да постанови решението си, решаващият въззивен съд приема, че ищците са съпритежатели на вещното право на строеж по отношение на посочените (две) реални части от УПИ **, държавна (общинска) собственост, поради което ответникът следва да бъде осъден да им предаде владението върху тях на основание чл. 108 ЗС. Прието е, че защитимото право на ползване от страна на ищците като суперфициарни собственици се разпростира в граници на поземлените имоти по последния действащ ЗРП на [населено място] от 1990 година. От правна страна е прието, че доколкото суперфицията за изграждане на жилищна сграда е учредена от общината чрез отстъпването на правото на строеж по решение на ИК на ГОбНС от 1961 година, то приложимият закон относно пространствените граници на правото на ползване е чл. 15, ал.3 от ЗС ( отм.).
По отношение на предявените искове с правно основание чл.109 ЗС въззивния съд се позовава на т.1 от ТР № 4/2015 година, произнесено на 06.11.2017 на ОСГК на ВКС, според което негаторният иск е способ за защита на правото на собственост от неоснователно въздействие върху обекта на това право, което въздействие пречи на собственика да ползва веща според предназначението ?, но без да се отнема владението му върху вещите. За да отхвърли предявения иск по чл.109 ЗС по отношение на построената ограда, решаващия съд приема, че с исковата молба ищците са изложили съображения, според които с действията си по събаряне на старата ограда и на поставянето на нова ответника фактически отнема владението по отношение имота, следователно в случая не е налице действие с което ответника пречи на ищците да ползват имота си, а такова което препяства ползването му и е обект на защита с ревандикационния иск. По отношение на иска по чл. 109 ЗС за възстановяване на циментова пътека, въззивния съд приема, че разрушаването ? от страна на ответника не е установено в исковото производство, доколкото отнемането на владението по описания в исковата молба начин не представлявало неоснователно действие по смисъла на закона .
По касационната жалба на С. Н. С..
Искането за допускане на касационното обжалване на въззивното решение, касае частта, с която съдът е признал за установено, че Ж. Ж. и Д. С. са съпритежатели на правото на строеж и ползване върху незастроени реални части от УПИ **, кв.22 по ЗРП на [населено място], одобрен през 1990 г, в частта с граници по т. 1, 2, 3 и 4 и площ от 2,42 кв.м и частта с граници по т. 5, 6, 7 и 8 с площ 3,27 кв.м. и е осъдил касатора да предаде владението върху същите.
След преценка на доводите на касатора С. С. и защитата му за наличие на предпоставките за селекция на касационната жалба, настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките на закона и НЕ МОЖЕ да се допусне касационно обжалване .
Доводите на касатора С. С. относно недопустимостта правото на ползване на незастроената площ от имота – държавна (общинска) собственост, принадлежаща на суперфициарния собственик на сграда в такъв имот, да се защити с иск по чл. 108 ЗС, не могат да бъдат споделени.
В теорията и практиката на съдилищата няма спор по въпроса, че ограниченото вещно право на суперфициарна собственост се ползва със защитата на чл. 108 ЗС във вр. с чл. 111 ЗС във вр. с чл. 64 ЗС. В тази насока е и произнесеното Решение № 16 от 18.03.2015 год. по гр.д. № 5579/2014 год. на ВКС- II г.о., с което се прие, че : „Съгласно разпоредбата на чл. 64 ЗС собственикът на постройката, в чиято полза е надлежно учредено право на строеж, може да се ползва от земята върху която е изградена постройката, доколкото това е необходимо за използването и по предназначение, но без да стане собственик на терена, който ползва. Правото на ползване и действията по ползването на терена са в рамките на правомощията на самия собственик да ползва вещта си. Правото на ползване на държавен (общински) парцел от страна на лицето, в чиято полза е учредена суперфиция, е акцесорно право, произтичащо от отстъпеното право на строеж върху него и се разпростира в рамките на целия урегулирания парцел, поради което в тези хипотези границите на урегулирания поземлен имот определят териториалните предели на ограниченото вещно право, чиято защита се търси в процеса от суперфициара – ползвател на терена върху който е уредено правото на строеж, в съответствие с разпоредбите на чл. 15, ал. 3 ЗС /отм./ и чл. 105, ал. 1 НДИ /отм./ респ. чл. 130, ал. 4 ЗТСУ/ отм./
С Решение No 461 от 27.04.2012 год. по гр.д. No 1316/2010 год. на ВКС I г.о., чиито мотиви се споделят изцяло от настоящия състав, се приема, че правото на ползване на супрефициарния собственик се разпростира в рамките на имота, за който е учредено правото на строеж. Когато след учредяване правото на строеж е настъпило изменение на регулацията и имотът е увеличил или намалил размерите си, това рефлектира върху обема на правото, което суперфициарът има относно ползването на терена. Акцесорността на правото на ползване на терена от страна на суперфициара налага извод, че когато парцелът /съответното УПИ/ променя границите си чрез изменение на регулацията, това води съответно до увеличаване или намаляване на терена, които собственикът на сградата може да ползва с цел нейното обслужване и използване по предназначение.
Суперфициарните собственици на постройката с произтичащите права на ползватели на държавния (общински) поземлен имот не упражняват от свое име чужди права, а упражняват свое (лично) право на процесуална защита на вещно право на супрефициарни собственици и произтичащото акцесорно право на ползватели на държавния /общински/ поземлен имот/ парцел.
Ето защо и цитирната в изложението към касационната жалба съдебна практика – а имено Определение № 12 от 13.01.2014 год. по ч.гр.д. № 7615/ 2013 г. на ВКС, I г.о.; разясненията по ТР № 1/2012 год. на ОСГК на ВКС и т.2Г от ТР № 4/2014 год., прието на 14.03.2016 год., не следва да се тълкуват в насока на неопустимост на въззивното решението произнесено на посоченото правно основание, като произнесено по незаявен иск.
По поставените въпроси касаещи какъв би бил порокът на съдебното решение при уважен иск по чл.108 ЗС от страна на суперфициара срещу третото лице, настоящия състав на ВКС намира, че същият е некоректно поставен, тъй като касае конкретна хипотеза, каквата не намира опора в данните по делото и в този смисъл се явява изцяло ирелевантен. Посочената практика на ВКС е неотносима към случая след като с Решение № 77/08.03.2011 г. по гр.д. № 127/2010 г. на ВКС IV – г.о. е разгледана хипотеза, в която въззивно решение е отменено като неправилно поради при отклоненние от диспозитивното начало в процеса след като въззивният съд се е позовал на обстоятелства, които не са въведени от ищеца в исковата му молба, а с Решение № 249/23.07.2010 г. по гр.д. № 92/2009 г. на ВКС IV г.о. е постсновено обезсилване на въззивното решение в хипотеза, при която въззивния съд се е произнесъл отново в отклонение от диспозитивното начало в процеса, произнасяйки се по непредявен иск.
По формулирания процесуално правен въпрос касаещ задължението на съда да постанови своето решение съобразно чл. 235, ал. 2 ГПК.
Изведения въпрос за правомощията на второинстанционният съд с оглед задълженията си по чл. 12 ГПК, чл. 272 ГПК и и чл. 236, ал. 2 ГПК и чл. 235 ГПК, свързани с начина на вземане на съдийското решение и неговата обосновка чрез обсъждане в мотивите всички възражения и доводи страните са обстойно развити с разясненията, дадени с ТР 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС по въпросите на въззивното обжалване, както и по т. 19 на ТР 1/2001 г. на ОСГК на ВКС. Доводите на касатора С. С., че е налице противоречие между разрешението на съда и задължителната съдебна практика по естеството си съставлява навеждане на довод за допуснато нарушение на процесуалните норми на въззивно обжалване, който касае преценка за законосъобразността на обжалвания съдебен акт. Искането на касатора, така както е изведен конкретния въпрос, не може да бъде предмет на преценката по чл. 288 ГПК като етап по селекция и допускане на касационното обжалване защото по естеството си е искане за преценка извън правомощието на касационния съд за допускане на касационното обжалване.
Не са налице релевираните от касатора С. С. основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2 предл. 3 ГПК.
Касационното обжалване не може да се допусне като очевидно неправилно. Очевидната неправилност, като основание по чл. 280, ал. 2 ГПК за селектиране на касационната жалба, се обуславя от наличието на видимо тежко нарушение на закона-материален или процесуален или явна необоснованост, които са съществени до такава степен, че могат да бъдат констатирани без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който страда от нарушение на материални или процесуален закон, или на общите принципи на правото в такава степен, че законът е приложен в неговия противоположен смисъл, или съдебното решение почива на несъществуваща или отменена правна норма, при несъобразяване на императивни процесуални правила.
При направената преценка в рамките на искането да се допусне касационно обжалване, настоящият състав не констатира явен порок на обжалваното решение от категорията на посочените по горе, поради което искането да се допусне касационно обжалване се явява изцяло неоснователно.
По касационната жалба на Ж. Ж. и Д. С..
Искането на касаторите Ж. Ж. и Д. С. за допускане на касационното обжалване на въззивното решение, касае частта на въззивният акт, с която въззивният съд е отменил първоинстанционното решение и постановил решение, с което е отхвърлил иска на основание чл.108 ЗС да предаде владението върху реални части недвижим имот УПИ – ** в кв. 22 по ЗРП на [населено място], в частта с граници т. 1, 2, 3 и 4 и площ от 2,42 кв.м. и частта с граници по т. 5, т. 6, и т.7 и площ от 3,27 кв.м., какато и е отхвърлил иска в останалата заявена до пълния размер част, както и в частите на въззивното решение, с което е отменено първоинстанционното и отхвърля иска по чл. 109 ЗС за осъждане на ответника да премахне изградената от него и налична на място ограда на бенни колове и мрежа между УПИ ** и УПИ ** в кв.22 по плана на гр. Г.Т. и е потвърдил частта на първоинстанционното решение, с която е отхвърлен иска по чл. 109 ЗС за осъждане на ответника да възстанови премахнатата от него циментова пътека с площ 2 кв.м. в УПИ ** в кв.22 по плана на [населено място].
След преценка на наведените доводи, настоящият състав на касационния съд намира, че искането за допускане на касационно обжалване не може да бъде уважено.
Съгласно ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС за да се приеме, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване следва да е приложен закон, по който няма съдебна практика или има такава, която бележи колебания и именно това е причината да се иска от съда произнасяне, което да внесе яснота по приложението на закона, да уеднакви съдебната практика и доразвие юриспруденцията.
При данните по делото не може да бъде споделена теза, че е налице основание за допускане на касационно обжалване поради необходимостта да се уеднаквява съдебната практика по см. на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК поприложение разпоредбата на чл. 18 от Наредба № 3/28.04.2005 год. в насока неправилно заснемане на границите на недвижимите имоти ограничава конституционно гарантираното право на гражданите на неприкосновеност на частната собственост, съгласно чл.17 от Конституцията на Република България. В разясненията в т. 3 на ТР № 8/23.02.2016 г. по тълк.д. № 8/2014 г. на ОСГК на ВКС изрично е посочено, че „Документирането на данните се извършва чрез създаване на кадастрални карти и кадастрални регистри, чийто обхват и съдържание са подробно уредени в ЗКИР и в Наредба № 3 от 28.04.2005 г. за съдържанието, създаването и поддържането на кадастралната карта и кадастралните регистри. Одобрените по реда на ЗКИР кадастрални карти и кадастрални регистри имат декларативно действие. От тях не произтичат промени във вещноправния статут на имотите. За отразените данни за имотите в кадастралната карта законодателят е създал в чл. 2, ал. 5 ЗКИР оборима презумпция за вярност, но неправилното отразяване на правото на собственост не води до пораждане, изменение или погасяване на правото. Що се отнася до данните за носителите на вещни права, записани в кадастралния регистър, тази презумпция съществува доколкото следва да бъде зачетен легитимиращият ефект на акта за собственост.“ в случая е налице задължителна практика на ВКС, следователно не е налице визираното от касатора основание за селектирането и допускането на касационната жалба до касационно обжалване.
Искането за допускане на касационно обжалване се поддържа по чл. 280 ал. 1 т.1 ГПК, поради противоречие с практиката на ВКС.
Предпоставка за допускане касационно обжалване на въззивното решение на посоченото основание е поставеният от касатора, обуславящ изхода на делото правен въпрос, да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС по съществен правен въпрос. В случая се поддържа, че този въпрос е разрешен в противоречие с Решение № 11 от 03.02.2017 год. по гр.д. № 50424/2016 г. на ВКС, III г.о., Решение № 43 от 04.09.2017 год. гр.д. № 3143/ 2016 год. на ВКС, III г.о., Решение № 7 от 08.02.2012 год. по гр.д. № 510/2011 год. на ВКС, II г.о., Решение № 344 от 21.09.2012 год. по гр.д. № 862/2012 г. на ВКС, IV г.о. Въпросът за правилното приложение на процесуалния закон в случая чл. 271 и чл. 273 ГПК, относно задължението на въззивния съд да постанови своето решение съобразно събраните по делото доказателства, е въпрос по същество на спора и изисква преценка на касационния съд относно правилността на обжалваното решение. Преценката за законосъобразност на въззивното решение с оглед на приложената конкретна правна норма може да се направи само в рамките на същинския правораздавателен контрол на касационната инстанция, т.е. само и доколкото касационното обжалване е допуснато, поради което общо формулираният въпрос не може да послужи за съпоставка със разрешенията, дадени с цитираната съдебна практика.
По изложените съображения, Върховният касационен съд – състав на второ отделение на гражданската колегия, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване по касационна жалба с вх. Nо 1034/12.02.2019 година, на С. Н. С. заявена чрез процесуалния си представител адв. Д. В. АК – В., срещу Решение Nо 290 от 20.12.2018 год., постановено по гр.В.д. Nо 407/2018 година на ОС –Добрич, в частта с която е уважен иска на Ж. С. Ж. и Д. С. С. по чл. 108 ЗС.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване по по касационна жалба с вх. Nо 1090/13.02.2019 година на Ж. С. Ж. и Д. С. С., заявена чрез процесуалния им представител адв. С. И. АК – Д. срещу Решение Nо 290 от 20.12.2018 год., постановено по гр.В.д. Nо 407/2018 година на ОС –Добрич, в частите с които са отхвърлени исковете им по чл. 108 ЗС и по чл. 109 ЗС срещу С. Н. С..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване .
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :