О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 140
гр. София, 28.03.2016 г.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на седми декември две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдия Гергана Никова гр. дело № 5869 по описа за 2015 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството e по чл. 288 ГПК.
Образувано е по три касационни жалби, съответно: с вх. № 7236 от 18.08.2015г., подадена от И. Г. К. чрез адвокат П. А. от АК – Б.; с вх. № 7345 от 21.08.2015г., подадена от С. Д. И. чрез адвокат Д. С. и с вх. № 7558 от 31.08.2015г., подадена от [фирма], представлявано от изпълнителния директор Г. И. Г. чрез адвокат В. Д. Л. против решение № 60 от 03.07.2015 г. на Апелативен съд – Бургас, постановено по в.гр.д.№ 127/2015 г.
Жалбите са процесуално допустими – подадени са в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани страни срещу подлежащ на обжалване акт и отговарят на изискванията по чл. 284, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Съдържат доводи за недопустимост и неправилност на решението поради допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон.
Ответникът по касация Национална спортна академия „Васил Левски“ – [населено място], представлявана от проф.д-р П. Г. – ректор, чрез И. К. – главен юрисконсулт, депозира отговори по трите касационни жалби, в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в които поддържа, че не са налице основания за допускане до касационното обжалване, както и че касационните жалби са неоснователни по същество.
С обжалваното решение, апелативният съд, в правомощията на въззивна инстанция по чл. 258 и сл. ГПК, е потвърдил решение № 420 от 17.02.2015 г., постановено по гр.д.№ 210/2013 г. по описа на ОС – Бургас, с което е прието за установено по отношение на Национална спортна академия „Васил Левски“ и Държавата, че С. Д. И., [фирма], И. Г. К. и [фирма] не са собственици на недвижими имоти с идентификатори 51500.510.114, 51500.510.117 и 51500.510.141 по КК на [населено място].
За да постанови този резултат, апелативният съд е приел, че възраженията за недопустимост на предявения отрицателен установителен иск, поради липса на правен интерес са неоснователни, тъй като ищецът извежда правния си интерес от упражняването на фактическа власт върху процесните имоти, предоставени му за стопанисване и управление от Държавата на основание чл. 15 ЗДС, както е неоснователно и възражението за недопустимост на процеса по поискан отвод за пресъдено нещо, съобразявайки че не е налице обективно и субективно тъждество между предмета на настоящото производство и този по гр.д. №753/2005 год. на РС – Несебър, приключило с влязло в сила решение, с което е отхвърлен положителен установителен иск за собственост, предявен от Национална спортна академия „Васил Левски“, като процесуален субституент на Държавата, срещу [община]. Като неоснователен е преценен и отвода за пресъдено нещо, инвокиран от С. Д. И., тъй като предметът на приключилото производство по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ е различен от този по отрицателния установителен иск, като с решението по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ е признато правото на реституция, а не се поражда право на собственост върху конкретен имот.
От фактическа страна въззивният съд е приел за установено, че възстановените в стари реални граници, в полза на С. Д. И. – като наследник на Д. А. И., имоти са идентични с процесните. С. Д. И. се е разпоредила с възстановения й с решение от 2004 г. на ОСЗГ – [населено място] имот № 599004, съответстващ на имоти с идентификатори 51500.510.114 и 51500.510.117, в полза на [фирма], както и с възстановения й с решение № 557-Н от 25.02.2009 г. на ОСЗ – [населено място] имот с идентификатор 51500.510.141 по КК на [населено място] в полза на И. Г. К., а приобретателят И. Г. К. впоследствие се е разпоредил с идеална част от имот 51500.510.141 в полза на [фирма]. Установено е, че е изградена Учебна спортна база, в границите на която, очертани с ограда и заснети в КК на [населено място], напълно попадат имоти с 51500.510.117 и 51500.510.141, а част от имот с идентификатор 51500.510.114, приблизително равняваща се 1 230 кв.м. е извън оградата, както и че имотите попадащи в терена на изградената спортна база са предоставени за стопанисване и управление на Национална спортна академия „Васил Левски“. Въззивният съд е приел, че изграждането на спортна база представлява реализирано мероприятие по смисъла на чл. 10б ЗСПЗЗ. Упражнил е косвен съдебен контрол върху законосъобразността на решенията на органа по реституцията и е приел, че не е настъпил реституционният ефект на влезлите в сила решения на органа по реституцията, в следствие на което не е възстановено правото на собственост върху процесните имоти. Тъй като правото на собственост не е възникнало в правната сфера на С. Д. И., то същото не е възникнало и в патримониума на последващите приобретатели.
И в трите касационни жалби искането за допускане на касационното обжалване се поддържа с довод за недопустимост на процеса. И тримата касатори поддържат липса на правен интерес по отрицателния установителен иск, както и недопустимост на въззивното решение, поради произнасяне извън предмета на спора, посочвайки че в исковата молба до ОС-Бургас ищецът е поискал да се отрече правото на собственост върху процесните имоти спрямо Държавата, а в диспозитива на съдебното решение правото е отречено и спрямо ищеца – Национална спортна академия „Васил Левски“.
Искането за допускане на касационното обжалване по касационна жалба на И. Г. К. се поддържа в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпрос, свързан с приложението на чл. 10б ЗСПЗЗ и по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК по въпрос относно приложението на чл. 14 ЗДС.
Искането за допускане на касационното обжалване по касационна жалба на С. Д. И. се обосновава единствено с доводи за евентуалната недопустимост на обжалваното решение.
Искането за допускане на касационното обжалване по касационна жалба на [фирма] се поддържа с доводи за евентуалната недопустимост на обжалваното решение, както и в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроси свързани с възможността да се придобие имот от несобственик по давност, с доказателствената сила на акта за държавна собственост, дали следва при реституция по реда на ЗСПЗЗ съдът служебно да назначи експертиза относно установяване на факта дали реституцията би осуетила или затруднила функционирането на реализираното мероприятие, както и с въпроси в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК касаещи правомощията на въззивния съд във връзка с доклада, относно това дали факт, който с доклада по делото е приет за спорен, може да бъде приет за безспорен едва със съдебното решение, както и дали предмет на отрицателен установителен иск би могло да бъде правото на собственост върху реална част от поземлен имот.
Преди да пристъпи към обсъждане дали са налице общото и допълнителното основания за допускане на касационното обжалване по конкретно формулираните въпроси, съдът следва да прецени дали не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване, за да се провери валидността и допустимостта на атакуваното решение.
Доводи срещу валидността на решението не са заявени. По отношение доводите срещу неговата допустимост съдът намира следното:
Неоснователно е разбирането, че съдът се е произнесъл по иск, с какъвто не е сезиран, постановявайки установителен диспозитив както по отношение на Държавата, така и по отношение на НСА. В случая претенцията е заявена от НСА в качеството на процесуален субституент, а произнасянето от инстанциите по същество кореспондира с общите мотиви на постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 6 от 01.06.2011 г. по гр.д.№ 833/2009 г. на ВКС, ІV г.о. по въпроса относно правото на държавно ведомство да защитава правото на публична държавна собственост върху предоставените му имоти. Съобразени са разясненията, споделяни и от настоящия състав, че държавните юридически лица упражняват правото на държавна собственост върху предоставените им за управление недвижими имоти от свое име, за своя сметка и на своя отговорност в пределите на закона. С предоставяне на управлението на имота (а такова в случая е налице най-малко с оглед чл. 47а ЗФВС и т. 19 от Приложение № 1 към чл. 47а ЗФВС), публичното тяло, което упражнява правото на държавна собственост, се явява процесуален субституент на държавата във формата на процесуална суброгация, който може да брани това право чрез иск и да заявява претенции от свое име.
Неоснователно е и разбирането, че отсъства правен интерес от предявяването на иска, тъй като по делото не е установено Държавата да притежава право на собственост по отношение на спорните имоти. В съответствие с постановките на т. 1 от ТР № 8 от 27.11.2013 г. по тълк.д.№ 8/2012 г. на ВКС, ОСГТК въззивният съд е приел, че предмет на делото не е засегнатото от правния спор право на Държавата, а отричаното от ищеца спорно право, на което ответниците претендират да са титуляри. В тази ситуация и доколкото правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост е налице както когато ищецът притежава самостоятелно право, което се оспорва, така и когато се позовава на фактическо състояние или има възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника, обосновано е прието наличието на правен интерес от предявяването на иска с оглед наличното позоваване от страна на ищеца на упражнявана фактическа власт върху процесните имоти, включително към момента на предявяване на претенциите.
Неоснователно е становището, че исковете са недопустими с оглед разпоредбата на чл. 302 ГПК и във връзка с ТР № 5 от 14.01.2013 г. по тълк.д.№ 5/2011 г. на ВКС, ОСГК. Както правилно е съобразил въззивният съд, производството по гр.д.№ 115/2000 г. по описа на РС – Несебър е такова по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ, чийто предмет се изчерпва единствено с установяване на право на възстановяване собствеността върху земеделски земи, но същото няма за правна последица самото възстановяване на собствеността върху такива земи. В случая не е бил упражняван пряк съдебен контрол за законосъобразност на актовете на органа по земеделската реституция, поради което приложение намират разясненията на т. 1 от ТР № 5 от 14.01.2013 г. по тълк.д.№ 5/2011 г. на ВКС, ОСГК, съгласно които при спор за собственост Държавата (и нейния процесуален субституент) не е обвързана от постановен административен акт за възстановяване право на собственост върху земеделски земи и гори по реда на ЗСПЗЗ, като върху такъв акт е допустимо упражняването на косвен съдебен контрол по чл. 17, ал. 2 ГПК. Отделно от това, въпросът дали в случая е допустимо упражняването на косвен съдебен контрол по чл. 17, ал. 2 ГПК има отношение към правилността на атакуваното решение, а не към неговата допустимост.
Не може да се обоснове наличието на процесуална пречка за разглеждане на отрицателните установителни искове за собственост и с разпоредбата на чл. 301 ГПК. В случая не е предявяван иск за собствеността на процесните имоти от прокурора и съответно не е налице влязло в сила решение по такава претенция, по отношение на което да се преценява дали има обвързващото действие, регламентирано с чл. 301 ГПК. Производството, приключило с постановяването на решение № 826 от 10.04.2013 г. по к.адм.д.№ 145/2013 г. по описа на Административен съд – Бургас е било образувано по протест на ОП – Б. с искане да се прогласи нищожността на решение № 557-Н от 25.02.2009 г. на ОСЗ – Н.. С това решение на ОСЗ е възстановена собствеността върху единия от процесните имоти (нива от 2 дка, находяща се в строителните граници на [населено място], м. „А.”, имот 510.141 от кадастралния план изработен 2009 г.) и извършената от съда проверка е касаела единствено валидността на решение №557-Н от 25.02.2009 г., а не и неговата материална законосъобразност. По тази причина отхвърлянето на протеста с влязло в сила решение не препятства нито разглеждането на отрицателните установителни искове за собственост (включително относно имота с идентификатор 51500.510.141 по КК на [населено място]), нито упражняването на косвен съдебен контрол по чл. 17, ал. 2 ГПК.
Не е налице вероятна недопустимост на обжалваното въззивно решение и във връзка с Решение № ІІІ-137 от 24.06.2008 г. по в.гр.д.№ 912/07 г. на ОС – Бургас, с което е потвърдено решението от 25.07.2007 г. по гр.д.№ 753/05 г. на РС – Несебър, с което са отхвърлени искове за собственост на Държавата за имоти в [населено място], м. „А.”, предоставени за стопанисване и управление на НСА. Нито един от тези имоти не е идентичен с процесните, нито пък е налице идентичност между страните по двете производства, поради което не съществува основание да се приложи разпоредбата на чл. 299, ал. 1 ГПК.
Предвид обстоятелството, че в о.с.з. 16.06.2014 г. е допуснато изменение на иска, като от предмета на делото е изключена претенцията на НСА за частта от имот 51500.510.114, намираща се извън оградата на водната учебна база (с площ около 1 230 кв.м.), а същевременно с въззивното решение е отречено правото на собственост както в полза на С. Д. И., така и в полза на приобретателя [фирма] по отношение на целия имот с идентификатор 51500.510.114, касационното обжалване следва да се допусне, за да се провери допустимостта на решението в частта, в която се е произнесъл по предявените срещу С. Д. И. и срещу [фирма] искове за отричане правото им на собственост върху този имот.
Преценявайки наличието на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК във връзка с конкретно поставените от касатора И. Г. К. правни въпроси, съдът намира следното:
Касационното обжалване не може да бъде допуснато по въпроса, свързан с приложението на чл. 10б ЗСПЗЗ. Не се констатира противоречие с представеното от касатора Решение № 369 от 10.09.2009 г. по гр.д.№ 1579/2008 г. на ВКС, ІІ г.о., доколкото казусите не разкриват сходство, като в разгледания по гр.д.№ 1579/2008 г. е прието, че наличието на стоманобетонови основи, два изкопа за нови фундаменти и част от бетонов път не съставляват „комплекс от строителна дейност” и съответно – „мероприятие” по смисъла на чл. 10б, ал. 1 ЗСПЗЗ, докато в процесния случай е констатирано, че имотът в границите на оградата е застроен, водоснабден, електрифициран, озеленен, изградени са сгради и съоръжения с предназначение за осъществяване на целта, за която е предоставен имота, като са изградени бунгала, хангари за лодки, помпена станция, алейна мрежа, паркинг, парково осветление, четири спортни площадки и кей, с достъп до асфалтов път, реализирани са зелени площи с едроразмерна иглолистна растителност, за които е представен проект „озеленяване – учебно спортна база ВИФ”. Изводът, че осъществяването на комплексно мероприятие на държавата по смисъла на чл. 10б, ал. 1 ЗСПЗЗ е пречка за възстановяване на собствеността на земеделските земи, като в тези случаи за разлика от хипотезата на чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ, законодателят не е предвидил изискване за законност на извършеното строителство, е формиран от въззивния съд в унисон с формираната в тази насока задължителна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Поставеният от И. Г. К. въпрос кога следва да се приеме, че един имот е „предоставен за стопанисване и управление” от Държавата по смисъла на чл. 14 ЗДС не е обусловил изводите на съда във връзка с основателността на разгледания иск, поради което не съставлява общо основание за допускане на касационното обжалване. С оглед разясненията по т. 3 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, позоваването от страна на касатора на решения, постановени от административните съдилища, включително ВАС, не доказва наличието на селективния критерий по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, а предвид постановеното по реда на чл. 290 ГПК Решение № 147 от 19.07.2010 г. по гр.д.№ 7/2009 г. на ВКС, І г.о. не може да се поддържа наличието на противоречие между атакуваното решение и задължителната съдебна практика.
Ето защо не е налице основание за допускане на касационното обжалване по подадената от И. Г. К. касационна жалба.
Както се посочи по-горе, касаторката С. Д. И. е обосновала искането си за допускане на касационното обжалване само с доводи за евентуалната недопустимост на обжалваното решение, като не е поставила конкретни правни въпроси.
Произнасянето на въззивния съд, че възражението на [фирма] е ирелевантно за спора, тъй като дружеството е придобило правото на собственост чрез осъществена сделка между него и С. Д. И., а след като не са били налице законовите условия за възстановяване правото й на собственост върху земеделска земя, то дружеството не е могло да придобие собствеността върху бившата нива, идентична на настоящите имоти с идентификатори 51500.510.114 и 51500.510.117 противоречи на представената от [фирма] задължителна съдебна практика по въпроса за възможността да се придобие имот от несобственик по давност. Ето защо касационното обжалване следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК досежно частта от въззивното решение, в която въззивният съд се е произнесъл по предявения срещу [фирма] иск за отричане правото му на собственост върху двата имота. Останалите поставени от касатора [фирма] правни въпроси не представляват основание за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК.
При допускане на касационното обжалване касаторите дължат заплащане на държавни такси, които в случая възлизат на сумите от по 3 003,69 лв. за всеки един от касаторите С. Д. И. и [фирма].
По изложените съображения състав на ВКС, Второ отделение на гражданската колегия
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 60 от 03.07.2015 г. на Апелативен съд – Бургас, постановено по в.гр.д.№ 127/2015 г. в частта, в която е прието за установено по отношение на Национална спортна академия „Васил Левски“ и Държавата, че С. Д. И. не е собственик на недвижим имот с идентификатор 51500.510.114 по КК на [населено място], както и в частта, в която е прието за установено по отношение на Национална спортна академия „Васил Левски“ и Държавата, че [фирма] не е собственик на недвижими имоти с идентификатори 51500.510.114 и 51500.510.117 по КК на [населено място].
УКАЗВА на касаторите С. Д. И. и [фирма], че в едноседмичен срок от съобщението всеки един от тях следва да представи документ за внесена по депозитната сметка на ВКС държавна такса в размер на 3 003,69 лева, като при неизпълнение на задължението за внасяне на държавна такса производството по делото ще бъде прекратено.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 60 от 03.07.2015 г. на Апелативен съд – Бургас, постановено по в.гр.д.№ 127/2015 г. в частта, в която е прието за установено по отношение на Национална спортна академия „Васил Левски“ и Държавата, че С. Д. И. и И. Г. К. не са собственици на недвижим имот с идентификатор 51500.510.141 по КК на [населено място], както и в частта, в която е прието за установено по отношение на Национална спортна академия „Васил Левски“ и Държавата, че С. Д. И. не е собственик на недвижим имот с идентификатор 51500.510.117 по КК на [населено място].
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
Делото да се докладва за насрочване или прекратяване след изтичане на срока за представяне на документите за внесени по депозитната сметка на ВКС държавни такси.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: