О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 572
гр. София, 23.11.2018 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на пети ноември две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдия Гергана Никова гражданско дело № 1903 по описа за 2018 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 1031 от 09.03.2018 г., подадена от Т. З. К. и П. С. К. чрез адвокат Н. А. от АК – М. против въззивно решение от 09.02.2018 г., постановено по в.гр.д.№ 470/2017 г. на ОС – Монтана, въззивен граждански състав.
Жалбата е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани страни и срещу подлежащ на обжалване акт. Отговаря на изискванията по чл. 284 ГПК.
Ответниците по касация Л. Н. В. и Ю. Н. В. – Т. са подали отговор на касационната жалба чрез адвокат Д. С. от АК – М., в който възразяват срещу допускането на касационното обжалване.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Второ гражданско отделение, намира следното:
С обжалваното решение, в правомощията на въззивна инстанция по чл. 294 ГПК и чл. 258 – 273 ГПК, въззивният съд е потвърдил решение от 18.09.2017 г., постановено по гр.д.№ 787/2016 г. на РС – Лом, с което е признато за установено по отношение на ответниците (настоящи касатори), че всяка от ищците Л. Н. В. и Ю. Н. В. – Т. е собственик по наследство на 1/4 идеална част или общо за двете – 1/2 идеална част, от 10 земеделски имоти, находящи се в землището на [населено място], подробно описани в диспозитива по вид, площ, категория, номер по картата на землището и съседи. Прието е, че процесните имоти са възстановени с две решения на ПК – [населено място] от 12.09.1995 г. на наследниците на К. Г. К.. Към момента на възстановяване на собствеността такива са били внука му Н. П. В. (наследодател на ищците – негови съпруга и дъщеря) и сина З. К. К. (наследодател на ответника – негов син), чиито наследствени дялове са били равни – по 1/2 ид.част. Не се спори, че фактическата власт върху имотите се упражнява от ответника Т. З. К., който на 06.07.2012 г. (по време на брака с П. С. К.) се е снабдил с констативен нотариален акт за собственост по наследство и давностно владение относно процесните недвижими имоти. Съобразено е, че констативният нотариален акт не се ползва със сила на присъдено нещо и констатациите в него са оспорими, като опровергаването им е допустимо с всички уредени от закона доказателствени средства. Анализирани са показанията на разпитаните по делото свидетели и е прието за установено, че след смъртта на съпруга й ищцата Л. Н. В. е потърсила дял от наследството, във връзка с което установила контакт с ответниците по иска и било съставено пълномощно, овластяващо ответницата П. С. К. да представлява двете ищци с право да подава от тяхно име и за тяхна сметка молби за издаване на скици, данъчна оценка, удостоверение за дължими/недължими данъци от НАП и съответно да получава готовите документи относно имоти, находящи се в [населено място], обл. М., без право да се разпорежда с имотите. Прието е, че след смъртта на наследодателя им, на основание наследствено правоприемство ищците са станали съсобственици с първият ответник по делото на процесните имоти. Като сънаследник, упражняващ фактическата власт, ответникът има качеството на държател на имотите относно правата на останалите сънаследници. За да започне да тече в негова полза придобивна давност е необходимо завладяването на тези права да е демонстрирано чрез действия, които недвусмислено да отразят намерението за своето и отричане правата на останалите сънаследници. В случая такива действия от страна на ответниците по делото липсват. Ответниците не са отблъснали владението на ищците и не са манифестирали спрямо тях намерение за своене, с оглед което не е налице основание да се приеме, че е осъществено придобивното основание по чл. 79, ал. 1 ЗС. Въззивният съд се е позовал на задължителна практика (ТР № 1 от 06.08.2012 г. по тълк.д.№ 1/2012 г. на ВКС, ОСГК), съгласно която се изисква позоваващият се на придобивна давност сънаследник при спор за собственост да докаже, че е извършил действия, с които е престанал да държи идеалните части от вещта за другите съсобственици и е започнал да ги владее за себе си с намерение да ги свои, както и че тези действия са доведени до знанието на останалите съсобственици. Като такова действие е определено снабдяването с КНА през м. юли 2012 г., от който момент до предявяването на иска на 04.04.2016 г. не е изтекъл изискуемия срок на придобивната давност.
В представеното изложение на касационните основания се поддържа, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като в противоречие с ТР № 1 от 06.08.2012 г. по тълк.д.№ 1/2012 г. на ВКС, ОСГК, Решение № 262 от 13.07.2012 г. по гр.д.№ 944/2011 г. на ВКС, І г.о. и Решение № 376 от 12.03.2013 г. по гр.д.№ 260/2012 г. на ВКС, І г.о. въззивният съд не е обсъдил доводите, които касаторите са изложили в качеството им на въззивници, с което е „разрешил процесуалноправен въпрос в противоречие с посочената практика на ВКС”. Евентуално поддържа, че обжалването следва да се допусне при условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса „Необходимо ли е при претенция за настъпила придобивна давност съдът да изследва наличието на изрични действия, с които да е доведено до знанието на намерението за своене на другите съсобственици и наследници по закон на съсобствен, наследствен имот, за да започне да тече давностен срок или е достатъчно да докаже само, че е упражнявал фактическа власт, изключваща владението на останалите върху целия имот в срока по чл. 79 ЗС ?”.
Касационното обжалване не може да бъде допуснато в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. На първо място – не се констатира да е налице противоречие между въззивното решение и ТР № 1 от 06.08.2012 г. по тълк.д.№ 1/2012 г. на ВКС, ОСГК. С последното е разяснено, че при наследяването като общо правоприемство владението преминава по право към наследниците независимо от това, че само един от тях упражнява фактическата власт върху наследствения имот. Поради това при правен спор подлежи на изследване въпросът за основанието за упражняването на фактическата власт, което в случая е наследяване, и с оглед на това следва да се установи промяната на това основание от страна на наследника, позоваващ се на придобивна давност по отношение на частите на другите сънаследници с едностранни действия, с които по явен и недвусмислен начин да показва отричане владението на останалите. Разяснено е, че във всеки отделен случай тези обстоятелства трябва да бъдат доказани, както е приел и въззивният съд. Разясненията в това тълкувателно решение следва да намерят приложение в настоящия случай. Наследственият характер на имота не се променя от обстоятелството, че към момента на възстановяване на собствеността през 1995 г. касаторът не е бил наследник на общия наследодател, тъй като той е придобил това качество след смъртта на баща си (син на общия наследодател) през 1997 г., към който момент не е бил изтекъл необходимия срок за придобиване по давност. Ето защо при позоваване на придобивна давност за чуждата идеална част той трябва да докаже при спор за собственост, че е извършил действия, с които е обективирал спрямо останалите съсобственици намерението да владее и техните части за себе си. Изложеното сочи, че освен основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК в случая не е налице и основанието за допускане на обжалването при условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Отговорът на формулирания от касатора въпрос се съдържа в ТР № 1 от 06.08.2012 г. по тълк.д.№ 1/2012 г. на ВКС, ОСГК, а наличието на задължителна практика по поставения проблем, с която въззивното решение е съобразено, изключва допускане на обжалването съгласно т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК.
Останалата цитирана от касатора практика на ВКС е неотносима към поставените с изложението правни проблеми, поради което и не е възможно да се констатира противоречие между нея и въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и в светлината на разясненията по ТР № 2 от 28.09.2011 г. по тълк.д.№ 2/2010 г. на ВКС, ОСГТК. Така, с Решение № 262 от 13.07.2012 г. по гр.д.№ 944/2011 г. на ВКС, І г.о. е даден отговор на въпроса „дали решенията на поземлените комисии, сега ОСЗ, с които се възстановяват в стари реални граници земи в терени по § 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ, имат конститутивно действие, ако са постановени преди изменението на чл. 14, ал. 1, т. 3 ЗСПЗЗ /ДВ бр.68/99 г./”, а с Решение № 376 от 12.03.2013 г. по гр.д.№ 260/2012 г. на ВКС, І г.о. – на въпросите „допустимо ли е това решение, с което ищецът по иск с правно основание чл. 108 ЗС за ревандикация на недвижим имот се осъжда да заплати на ответника по този иск подобрения в имота, претендирани под формата на възражение, с оглед упражняване правото на задържане на имота при евентуално уважаване на иска” и „счита ли се владението на недвижим имот смутено, а придобивната давност – прекъсната, с подаване до прокуратурата на жалба от собственика на имота с твърдение за извършено престъпление във връзка с придобиването на имота”. Посочените въпроси изобщо не са били предмет на обсъждане от въззивния съд. Във връзка с последния от тях ВКС, І г.о. е обсъждал признаците на владението, годно да доведе до придобиване на собствеността по давност, както и основанията за прекъсване на давността. За да бъде прекъснат, обаче, срокът най-напред следва да е започнал да тече, а в случая не е установено да е поставено неговото начало, предвид отсъствието на доказателства касаторът да е осъществил т.нар. „преобръщане на владението”. Различието между разрешенията по настоящия и останалите казуси се дължи не на различно разбиране за съдържанието на правото, а на различията между събраните доказателства и установените въз основа на тях факти по отделните дела. Последното не съставлява противоречиво разрешаване на идентични правни проблеми, поради което не е налице основание за допускане на обжалването в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение от 09.02.2018 г., постановено по в.гр.д.№ 470/2017 г. на ОС – Монтана, въззивен граждански състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: