О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 25
гр. София, 20.01. 2016 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІІ отделение, в закрито заседание на девети ноември две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдия Никова гр. дело № 5168 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба с вх.№ 25870 от 25.08.2015 г. на А. Н. У., представлявана от адвокат Н. Д. Т. от АК – В. срещу въззивно решение № 1402 от 14.07.2015 г., постановено по в.гр.д. № 1557/2015 г. на Окръжен съд – [населено място].
С касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно, тъй като е постановено в нарушение на материалния закон – основание за отмяна по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК.
Искането за допускане на касационното обжалване се поддържа по въпроса (уточнен от касационната инстанция) „От кой момент ползвателите на имоти, предоставени им на основание актове по § 63 от ПЗР на ЗСПЗЗ, които държат същите, могат да владеят същите за себе си и да ги придобият по давност в хода на производството и преди приключване на административните процедури по влизане в сила на план за новообразуваните имоти?” с довод, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
В срока по чл. 287 ГПК е постъпил писмен отговор от ответницата по касация В. Ж. Л. чрез адвокат М. Л. от АК – В., с който се поддържат доводи за недопускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на касационната жалба.
Състав на ВКС, Второ отделение на гражданската колегия, след преценка наличие на основания по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, намира:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване акт и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и ал. 2 ГПК.
С посоченото решение окръжният съд, в правомощията на въззивна инстанция по чл. 258 и сл. ГПК е потвърдил решение № 1378 от 20.03.2015 г. по гр.д.№17555/13 г. по описа на РС – Варна, ХVІІІ-ти състав, с което по предявения от Г. А. М. (починала в хода на делото и наследена по закон от В. Ж. Л.) и В. Ж. Л. срещу А. Н. У. е прието за установено на основание чл. 124, ал. 1 ГПК, че ищците са собственици по давност на реална част с площ от 300 кв.м от ПИ 10135.2516.4811 /предишен 4251/ по КК на [населено място], СО „М. р., Б. ч. и Д., м.”Л.”, при граници на частта: част от имот № 4811, ПИ №№ 240, 9547 и 85.
За да постанови този резултат, въззивният съд е приел, че наследодателят на ответницата по касация е бил ползвател на имот, предоставен му на основание акт по § 63 от ПЗР на ЗСПЗЗ, като на основание § 4а ЗСПЗЗ е закупил 600 кв.м. идеални части от мястото, цялото с площ 900 кв.м. Между страните е безспорно установено, че ищцовата страна е упражнявала фактическа власт и върху процесната разлика от 300 кв.м. над закупените 600 кв.м. идеални части от мястото, цялото с площ 900 кв.м. през твърдения в исковата молба период – от 1994 г. до предявяването на ИМ на 29.11.2013 г. На въпроса дали са били налице предпоставките по чл. 79 ЗС за придобиване на имота по давност е даден положителен отговор по следните съображения: Решението за реституиране на земята по реда на ЗСПЗЗ в лицето на наследодател на настоящата касаторка е постановено на 13.07.1998 г. и е влязло в сила на 30.07.1998 г. Недвижимите имоти са описани като номера по плана от 1956 г., като по т. 3 от решението е признато право на собственост върху нива от 5,161 дка, представляваща имот № 6833 по КП на В. за 1956 г., който включва части от 15 недвижими имота. Има и скица отразяваща как имот № 6833 по КП от 1956 г. се нанася върху имотите по ПКП /най-вероятно/. Реституционното решение е постановено преди изменението на ЗСПЗЗ от 30.07.1999 г., поради което и доколкото в него е посочено, че имотите са в стари реални граници и са индивидуализирани достатъчно по стар план, както и по части от ПКП, същото е породило конститутивно действие с влизането си в сила на 30.07.1998 г. От този момент праводателката на настоящата касаторка е могла да брани собствеността си върху реституирания имот и съответно – от този момент е могла да тече в полза на ищцовата страна придобивната давност. Посочено е, че придобиването по давност на имот, който е бил земеделска земя и правото на собственост върху който подлежи на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ и ППЗСПЗЗ, е изключено до приключването на административната процедура по възстановяването на собствеността върху земеделската земя, но заедно с това е прието, че в случая административната процедура по възстановяване на собствеността е приключила на 30.07.1998 г. и не е било нужно издаване на заповед по § 4к, ал. 7 от ПЗР на ЗСПЗЗ, тъй като производството по реституция се е развивало при действието на ЗСПЗЗ в редакцията му от преди 30.07.1999 г., когато производството е било еднофазно и е приключвало с реституционното решението, с което собствеността се признава и възстановява едновременно. Заповед по §4к ПЗР на ЗСПЗЗ, ако и да е издадена в полза на реститутите през 2010 г., не е породила конститутивен ефект, тъй като същият вече е настъпил още през 1998 г. Затова и доколкото административната процедура по възстановяването е приключила, възраженията, че давността не е започнала да тече преди издаване на заповед по §4к от ПЗР на ЗСПЗЗ в полза на ищцовата страна, както и приемане на ПНИ, е намерено за неоснователно. Прието е, че давността е изтекла на 30.07.2008 г. и ищцовата страна е придобила по давност процесната реална част от имота.
Изложеното сочи, че формулираният от касаторката материално-правен въпрос „От кой момент ползвателите на имоти, предоставени им на основание актове по § 63 от ПЗР на ЗСПЗЗ, които държат същите, могат да владеят същите за себе си и да ги придобият по давност в хода на производството и преди приключване на административните процедури по влизане в сила на план за новообразуваните имоти?” е обусловил изхода на спора по делото, като по отношение на него е налице и допълнителния селективен критерий за допускане на касационно обжалване в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
При допускане на касационното обжалване, страната касатор дължи внасяне на държавна такса, която в случая възлиза на сумата 37,50 лв.
По изложените съображения и на основание чл. 288 ГПК във връзка с чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК, състав на ВКС, Второ отделение на гражданската колегия
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване по касационната жалба с вх.№ 25870 от 25.08.2015 г. на А. Н. У., представлявана от адвокат Н. Д. Т. от АК – В. срещу въззивно решение № 1402 от 14.07.2015 г., постановено по в.гр.д. № 1557/2015 г. на Окръжен съд – [населено място].
НАСРОЧВА делото за разглеждане в открито съдебно заседание на
………………………………… 2016 година , за която дата страните да се призоват по реда на чл.289 ГПК.
На касатора А. Н. У., представлявана от адвокат Н. Д. Т. от АК – В., да се съобщи задължението в едноседмичен срок от съобщението да представи документ за внесена по депозитната сметка на ВКС държавна такса в размер на 37,50 лева, като при неизпълнение на задължението за внасяне на държавна такса производството по делото ще бъде прекратено.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: