О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 847
гр. София, 13.09.2011 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ:СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 798 по описа на Върховния касационен съд за 2010 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
С решението от 25.11.2009 год., поправено с друго от 23.04.2010 год., двете постановени по гр. д. № 324/2009 год., Варненският окръжен съд, като въззивна инстанция, е оставил в сила първоинстанционните решения от 18.06.2002 год. и от 4.11.2003 год. по гр. д. № 4352/2000 год. на Варненския районен съд в частта, в която е отхвърлен предявения от Р. Б. А. срещу ответниците В. и Д. Х. иск за предаване владението на магазин с площ 31.77 кв. м., находящ се в партера на сграда с административен адрес [населено място], [улица], изградена в парцел *, кв. * по плана на 8 подрайон, по твърденията на ищцата за собствеността на имота по наследство от Р. Г. А., а последният – въз основа на учредено му право на строеж с нот. акт № */94 год. и нищожност на сделката, обективирана в нот. акт № */94 год. поради пълна симулация.
Решенията на въззивния съд се обжалват с касационни жалби в срок от ищцата Р. Б. А., чрез пълномощника й адвокат М. Т., с оплаквания за тяхната неправилност поради наличие на касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК. С оглед приетото в определението от 5.08.2011 год. по гр. д. № 1335/2010 год. на ВКС, І г. о., в настоящето производство следва да се обсъдят предпоставките за допускане на касационно обжалване и на двете решения, постановени от въззивния съд.
Ответниците В. и Д. Х., чрез адв. А. П., в представените писмени отговори оспорват наличието на основания за допускане на касационното обжалване на решенията, евентуално оспорват жалбите като неоснователни. Относно касационната жалба против решението за допускане поправка на очевидна фактическа грешка поддържат и просрочието й, поради което молят да бъде оставена без разглеждане.
С второто решение от 23.04.2010 год. въззивният съд е допуснал поправка на очевидна фактическа грешка в диспозитива на решението от 25.11.2009 год. по гр. д. № 324/2009 год., като е приел, че в предметния обхват на въззивното производство са и двете решения на първоинстанционния съд по предявения ревандикационен иск за спорния магазин, а не само първото от тях, касаещо идеална част от него. Обосновал се е с решението на петчленния състав на ВКС за отмяната на предходното влязло в сила решение, предмет на което е била ревандикацията на целия магазин и изложените от него мотиви относно неоснователността на този иск по отношение на целия претендиран имот, формулирайки волята си относно двете постановени от първоинстанционния съд решения по този предмет.
Касационната жалба против това решение е подадена в срока по чл. 283 ГПК, с оглед полученото от ищцата Р. А. на 3.05.2010 год. съобщение за постановяването му. Д. на ответниците, че уведомяването й е станало на по-ранна дата с полученото от нея съобщение до Б. А., не може да обоснове извод за просрочие на подадената на 3.06.2010 жалба, тъй като законът предвижда обусловеността на броенето на срока за обжалване от връчването на решението на страната, а не и уведомяването й по друг начин.
Касаторката поддържа липса на несъответствие между истинската формирана от въззивния съд воля и нейното външно изразяване в диспозитива на решението, поради което и счита решението от 23.04.2010 год. за неправилно. Счита, че въззивният съд, посочвайки само едното от решенията на първоинстанционния съд /това от 18.06.2002 год./ е обсъждал единствено неговата правилност, като недопустимо с решението си за поправка на очевидна фактическа грешка е изменил постановения си съдебен акт, допълвайки го с произнасяне и по второто решение на районния съд. Като основание за допускане на касационното му обжалване сочи произнасянето по процесуалноправния въпрос за възможността да се допусне поправка на очевидна фактическа грешка, без да е налице формирана воля на съда, в хипотезата на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК.
Липсата на формирана воля в мотивите на решението, чиято поправка в диспозитива му е допусната, с твърдението, че в мотивите съдът не е посочил изрично второто решение на първоинстанционния съд, за да се приеме, че това е била истинската му воля при произнасянето по спора, представлява въпрос, касаещ съществото на спора за допускане на поправката. По него в настоящето производство касационната инстанция не може да се произнася, тъй като неговият предмет се свежда до отговор на въпроса налице ли са основанията по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, като съдът приема, че те липсват, поради следните съображения:
За да е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК следва формулираният от касатора правен въпрос да е включен в предмета на спора и да е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело, съгласно разясненията в т. 1 от ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС. Такъв въпрос не представлява поставеният от касаторката в изложението й процесуалноправен въпрос за възможността да се допусне поправка на очевидна фактическа грешка, без да е налице формирана воля на съда, тъй като той не е включен в предмета на спора и по него въззивният съд не се е произнесъл в обжалваното сега решение. Същият е приел наличието на допусната очевидна фактическа грешка в постановеното от него първо решение и е допуснал поправката й, а оплакванията на касторката представляват касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК. Поради това и не е налице правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК като обща предпоставка за допускане на касацията, за да се обсъжда наличието на противоречиво произнасяне по него в представените решения от практиката на ВКС, които, макар и да третират въпроса за същността на очевидната фактическа грешка по принцип, са неотносими към поставения в изложението процесуалноправен въпрос. С оглед на това поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК не е налице, както и това по т. 3 поради същите съображения. и касационното обжалване на решението не следва да се допуска.
По касационната жалба, подадена против основното въззивно решение, настоящата инстанция намира следното:
За да остави в сила първоинстанционното решение, с което е отхвърлен ревандикационния иск за спорния магазин, въззивният съд приел, че наследодателят на касаторката – Р. А. се е разпоредил валидно с правото на строеж за същия в полза на [фирма], праводател на ответниците Х., които го владеят на правно основание. Към датата на това разпореждане – 13.12.94 год., сградата не е била построена в груб строеж, като обосновал този си фактически извод с обсъждане на събраните доказателства, поради което и разпореждането на наследодателя Р. А. с правото на строеж на магазина е произвело транслативно действие. Касаторката, ищца в производството, не може да се легитимира като собственик на спорния магазин, придобит от ответниците, с оглед на което и предявеният от нея ревандикационен иск е неоснователен.
В изложението си същата поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. т. 1-3 ГПК за допускане на касационното обжалване, като се позовава на противоречие с ТР № 1/2001 год. на ОСГК на ВКС по процесуалноправния въпрос за събиране и приемане на доказателства при новото разглеждане на делото след отмяна на предходното влязло в сила решение по спора, които е следвало да бъдат само такива за новооткрити и новонастъпили обстоятелства, съгласно чл. 218з, ал. 3 ГПК /отм./. Позовава се и на противоречиво произнасяне от въззивния съд по въпроса за момента на завършване на грубия строеж на сградата, в която се намира спорният магазин, с оглед съпоставката с приетото във влязлото в сила по гр. д. № 1730/2002 год. решение на Варненския окръжен съд, че към 13.12.1994 год. /прехвърлителната сделка на наследодателя с предмет апартамент № 8 и спорния магазин в партера на сградата/ грубият строеж на сградата е завършен и това е обусловило правния извод за нищожността на разпореждането с правото на строеж за апартамента, което е било реализирано и трансформирано в право на собственост върху него.
Касаторката поддържа и наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като формулира като правен въпрос обусловеността на извода за наличие на груб строеж на сградата от съставянето на актовете по строителството й в надлежната форма.
Поставеният процесуалноправен въпрос относно допустимите доказателства при новото разглеждане на делото не е включен в предмета на спора и не е обусловил направените правни изводи на съда относно валидността на разпореждането от 13.12.1994 год. с правото на строеж за един от имотите, а развитите в тази насока доводи на касаторката представляват оплаквания за неправилност на решението поради процесуални нарушения, по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, които не могат да бъдат обсъждани в настоящето производство. Затова и не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, предвиждащо произнасянето по даден правен въпрос да е в противоречие със задължителната съдебна практика на ВКС.
Не е налице и второто поддържано основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, предпоставящо противоречиво решаване от съдилищата на формулиран материалноправен или процесуалноправен въпрос, по който в обжалваното решение съдът се е произнесъл. Действително, с влязлото в сила решение по гр. д. № 1730/2002 год. на Варненския окръжен съд е прието, че сделката по нот. акт № 49/1994 год. е нищожна поради липса на предмет, при липса на право на строеж към момента на сключването й с оглед неговата реализация и трансформиране му в право на собственост по отношение на един от обектите – апартамент № 8, а в сега обжалваното решение съдът е приел, че грубият строеж на сградата е завършен няколко години след тази сделка. Това противоречие обаче не може да обоснове допускане до касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, тъй като се касае до фактически въпрос, установяването на който е в зависимост от събраните в производството доказателства, обсъдени при спазване на процесуалните правила, а не представлява правен въпрос, който съдилищата да са решили противоречиво и който да е обусловил извода в обжалваното решение. Само в тази последна хипотеза би било налице основание за допускане до касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, което в случая не е налице, тъй като в двете решения съдът е приел за установени, въз основа на събраните доказателства, различни факти, въз основа на които е направил и различни правни изводи, правилността на които би могла да се проверява при касацията, но само при наличие на основания за допускането й.
Формулираният от касаторката въпрос за обосноваване приложението на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е неотносим към предмета на делото, тъй като направеният от въззивния съд извод за валидността на разпореждането на наследодателя с правото на строеж за магазина не е обусловено от липсата на изготвени актове по строителството на сградата, а от приетия за установен факт, че сградата е завършена на етап груб строеж няколко години след датата на разпоредителната сделка с предмет правото на строеж за обекта, въз основа на направения цялостен анализ на събраните доказателства, вкл. и с изходящи от касаторката и наследодателя й изявления в тази насока.
В заключение следва извод за липса на поддържаните основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
С оглед изхода на настоящето производство и направеното от ответниците Х. искане, касаторката следва да понесе направените от тях разноски в настоящето производство в размер на 2 000 лв., представляващи адвокатско възнаграждение на упълномощения адвокат А. П..
Поради горните съображения и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на ВКС, ІІ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 1497 от 25.11.2009 год. и това с № 514 от 23.04.2010 год. за допускане поправка на очевидна фактическа грешка в първото, двете постановени по гр. д. № 324/2009 год. на Варненския окръжен съд, по подадените от Р. Б. А., чрез адв. М. Т. касационни жалби.
Осъжда Р. Б. А. да заплати` на Д. Б. Х. и В. Б. Х. направените в настоящето производство разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 2 000 лв. /две хиляди лева/.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: