О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 20
София, 12.01.2015 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на шести октомври две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ:СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 4484 по описа на Върховния касационен съд за 2014 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
Ищците Ж. И. Ф., К. П. В., И. П. В., В. Т. В., Н. П. Ш., М. Б. А., А. А., Й. А., М. П. К.-В., чрез пълномощника им адв. К. М., обжалват въззивното решение от 9.01.2014 год. по гр. д. № 2162/2008 год. на Софийски градски съд, с което е оставено в сила първоинстанционното решение от 22.02.2008 год. по гр. д. № 6563/2002 год. на Софийския районен съд в обжалваната му част, с която са отхвърлени предявените от касаторите против „А. Д. и.в с.”/”А.”/ Е., [населено място], при участието на държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, като контролираща страна, искове за предаване на владението върху 1 440 кв. м., представляващи реална част от поземлен имот № 1 в кв. 12 в „Зона за специални нужди”, м. „П. п. – Б. п.”, при съседи: от юг и запад – улица, север – имота на „А.” и изток – УПИ І в кв. 12 по плана на Б., м. „П. п.” и за заплащане на обезщетение за ползването на имота за периода от 12.02.1999 год. до 12.02.2004 год. на претендираните суми, посочени по размер за всеки от касаторите, като част от общия размер на обезщетението от 63 360 лв.
Касаторите поддържат оплаквания за неправилност на въззивното решение поради наличието на касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК с искане за отмяната му и вместо това исковете бъдат уважени, евентуално делото се върне за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.
В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите поддържат наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. т. 1, 2 и 3 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. Считат, че произнасянето на въззивния съд по невъведено от ответника възражение относно характера на имота като публична държавна собственост, респ. явяващ се обслужващ съседния имот, представляващ публична държавна собственост, представлява процесуалноправен въпрос от значение за изхода на делото, касаещ допустимостта на произнасянето. В цитираното и приложено от касаторите решение № 458 от 29.06.10 год. по гр. д. № 1526/2009 год. на ІV г. о. на ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК, по този въпрос е прието, че правомощията на въззивния съд, съгласно чл. 269 ГПК, са ограничени до произнасяне по въпросите, посочени във въззивната жалба, поради което и съдът, като се е позовал на фактически обстоятелства, които не са въведени като част от предмета на спора, и по тази причина не са били изобщо обект на доказване, е нарушил принципа на диспозитивното начало и преценявал търсените от ищците права с оглед предполагаеми факти извън делото. По въпроса за предмета на въззивното производство в контекста на произнасяне на съда по въведените от страните доводи касаторите се позовават и на представените решение № 205 от 12.04.2001 год. по гр. д. № 147/2000 год. на ІV г. о. и решение № 435 от 17.05.2010 год. по гр. д. № 749/2009 год. на І г. о. на ВКС, като считат, че произнасянето на въззивния съд в обжалваното решение противоречи на тази съдебна практика по формулирания процесуалноправен въпрос.
Вторият формулиран процесуалноправен въпрос касае задължението на съда да обсъди всички доказателства и доводи на страните, съгласно чл. 188 ГПК /отм./, като касаторите се позовават на съдебната практика, приемаща този въпрос като основание за допускане на касационно обжалване, както и за касиране на въззивно решение – Р 298 от 28.04.10 год. по гр. д. № 3972/2008 год. на ІV г. о., Р 10 от 1.02.12 год. по гр. д. № 130/11 год. І г. о., Р 640 от 25.01.10 год. по гр. д. № 4541/08 год. ІІ г. о., Р 212 от 1.02.12 год. по т. д. № 1106/10 год. ІІ т. о., Р 341 от 11.11.11 год. по гр. д. № 992/10 год. І г. о., Р 815 от 15.02.11 год. по гр. д. № 1713/09 год. ІV г. о., всички постановени по чл. 290 и сл. ГПК, както и решения на ВКС, постановени по отменения ГПК.
Касаторите са формулирали и редица материалноправни въпроси, свързани най-общо с възможните хипотези за извод за реалното съществуване на имота до размера, в който е отчужден, като предпоставка за възстановяване на собствеността, съгласно чл. 1, ал. 1 ЗВСВОНИ, респ. чл. 2, ал. 3 с. з., като поддържат произнасянето на въззивния съд да е в противоречие с представената съдебна практика, в т. ч. и задължителна – ТР № 1/95 год. и ТР № 6/2006 год. ОСГК на ВКС, редица решения на ВКС по чл. 290 ГПК, подробно цитирани и приложени. Позовават се на приетото в съдебната практика становище относно настъпване на реституцията на отчужден незастроен имот независимо от промененото му функционално предназначение, респ. частично застрояване при наличието на възможност за обособяване на самостоятелен имот, съгласно нормативите за устройство на територията, като без значение за настъпване на реституцията е съществуването на имота като отделна кадастрална или регулационна единица.
Поставен е и въпроса относно възможността имущество, включено в капитала на търговско дружество, чийто едноличен собственик е държавата, да се счита за публична държавна собственост, с позоваване на решения №№ 81 по т. д. № 674/09 год. ІІ т о., 72 по т. д. № 925/11 год. ІІ т. о. и 237 по т. д. № 190/11 год. ІІ т. о. на ВКС, в които е даден отрицателен отговор за разлика от приетото в обжалваното въззивно решение. Относно статута на имота като публична държавна собственост с оглед отреждането на терена за специални нужди на МВР касаторите са позовават на цитираната и представена съдебна практика, в която е прието, че такъв статут имат имотите, предоставени на държавни ЮЛ за стопанисване и управление във връзка с изпълнение на властнически правомощия и то само ако обектите имат предназначението трайно да задоволяват обществени потребности от национално значение чрез общо ползване.
Поставен е и правен въпрос относно значението на издадените от държавата заповеди за деактуване на имота в контекста на обвързаността на държавата от тях като извънсъдебно признание за настъпването на реституционния ефект. Представена е съдебна практика в противен на направения в обжалваното решение извод.
Касаторите поддържат да е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по релевантните за изхода на спора въпроси относно направения от съда извод за обслужващия характер на спорния имот по отношение на друг имот, представляващ публична държавна собственост, отреден за специални нужди на МВР, като считат, че липсва съдебна практика относно критериите за преценка на този факт и начина на установяването му чрез специални знания.
Ответникът [фирма] в представения писмен отговор оспорва касационната жалба като неоснователна, а държавата не е взела становище.
Върховният касационен съд, в настоящият си състав, при проверката за допустимост на касационното обжалване, въз основа на данните по делото, намира следното:
За да остави в сила първоинстанционното решение, с което исковете са отхвърлени, въззивният съд е приел, че не е настъпил реституционния ефект по отношение спорния имот от 1 440 кв. м., който, макар и да не попада в имота, представляващ публична държавна собственост, актуван с А. № 1/2004 год., предоставен за изпълнение функциите на НСО, свързани със сигурността на страната, обслужва последния – от значение е осъществяването на благоустройственото мероприятие като комплекс от строителни дейности и други такива по оформяне на съответната инфраструктура, а не наличието на незасегната от строителството площ, необходима за нормалния достъп до отчуждения за обществени нужди имот. Въззивният съд е отчел, че част от отчуждения по ЗОЕГПНС имот, собственост на наследодателя на ищците, сега касатори, с площ от 550 кв. м. попада в имота, представляващ публична държавна собственост, което рефлектира и на останалата площ извън този имот, част от която е претендирания имот с площ 1 440 кв. м.
Следователно, материалноправният въпрос за предпоставката за възстановяване на собствеността по ЗВСВОНИ, относима към обекта на реституцията, а именно – имотът да съществува реално до размерите, в които е отчужден, е обусловил решаващите изводи на въззивния съд, който приел, че същата не е налице с оглед обслужващия характер на спорния имот относно съседния такъв, представляващ публична държавна собственост, в който попада една част от отчуждения такъв. Затова съдът приел да е без значение установеният от експертизата факт за възможността от непопадащата в този имот част от отчуждения такъв да се обособи самостоятелен имот, което противоречи на представената от касаторите съдебна практика в обратен смисъл – в т. ч. и ТР № 1/95 год., ТР № 6/2006 год., постановени по чл. 290 ГПК решения на ВКС /Р 151 по гр. д. № 1082/11 год. ІІ г. о., Р 711 по гр. д. № 1791/09 год. І г. о., Р 567 по гр. д. № 1112/09 год. І г. о., Р 22 по гр. д. № 693/11 год. ІІ г. о. и др. Поради това и касационното обжалване следва да се допусне в приложното поле на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса възстановява ли се правото на собственост по ЗВСВОНИ върху отчужден по ЗОЕГПНС имот, част от който по градоустройствения план е отреден за специални нужди, а останалата част може да се обособи в самостоятелен имот, но има обслужващо предназначение с оглед осъщественото мероприятие. Допускането на касационното обжалване по този въпрос прави безпредметно произнасянето по останалите, формулирани в изложението на касаторите, въпроси, част от които ще подлежат на обсъждане при разглеждане на делото.
Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на ВКС, ІІ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 168 от 9.01.2014 год. по гр. д. № 2162/2008 год. по описа на Софийски градски съд по подадената от Ж. И. Ф., К. П. В., И. П. В., В. Т. В., Н. П. Ш., М. Б. А., А. А., Й. А., М. П. К.-В., чрез пълномощника им адв. К. М., касационна жалба против него.
УКАЗВА на касаторите да внесат по сметка на ВКС в едноседмичен срок от съобщението до пълномощника им държавна такса в размер на 141.19 лв. и представят в същия срок вносния документ, след което делото се докладва на председатея на ІІ г. о. за насрочване в открито съдебно заседание.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: