О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 117
София, 24.02.2020 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на деветнадесети февруари през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Емил Марков
ЧЛЕНОВЕ: Ирина Петрова
Десислава Добрева
при секретаря ………………………………..……. и с участието на прокурора ……………………………, като изслуша докладваното от съдията Емил Марков т. д. № 1592 по описа за 2019 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба с вх. № 2020 от 19.ІV.2019 г. на С. А. Е., подадена чрез неговия процесуален представител по пълномощие от АК-Плевен против решение № 51 на Великотърновския апелативен съд, ТК, 2-ри с-в, от 22.ІІІ.2019 г., постановено по т. д. № 249/2018 г., с което – след прието съпричиняване на вредоносния резултат „в размер на 50%” – присъденото в първата инстанция на основание чл. 432 КЗ обезщетение за понесени от настоящия касатор неимуществени вреди от процесното ПТП на 03.01.2017 г. се е оказало намалено по въззивната жалба на застрахователя от 60 000 лв. – наполовина, т.е. на 30 000 лв.
Оплакванията на касатора Е. са за необоснованост и постановяване на въззивното решение в атакуваната негова отхвърлителна част – за разликата над 30 000 лв. и до пълния предявен размер на претенцията от 100 000 лв., както в нарушение на материалния закон (чл. 110 ЗДвП), така и при допуснати от състава на Великотърновския апелативен съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Поради това Е. претендира касирането му и постановяване на съдебен акт по съществото на спора от настоящата инстанция, с който да бъдел уважени изцяло неговия пряк осъдителен иск с правно основание по чл. 432 КЗ, предявен срещу ответната застрахователна компания „Лев Инс” АД-София.
В изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК към жалбата подателят й С. А. Е. обосновава приложно поле на касационното обжалване както с твърдение за „очевидна неправилност” на въззивното решение в атакуваната негова отхвърлителна част /основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК/, така и при евентуалното наличието на предпоставката по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с този свой акт по съществото на спора въззивният съд се е произнесъл по два материално- и трети процесуалноправен въпрос, всички явяващи се от значение както за точното прилагане на закона, така и за развитието на правото:
1./ „За приложението на императивната норма на чл. 110 ЗДвП и нейното съотношение с нормата на чл. 108 от същия закон, уреждаща движението на пешеходците, респ. дали първата дерогира втората, понеже уреждала „по изключително различен начин” положението на бутащия велосипед пешеходец, от нормативното положение, задължаващо пешеходците да се движат в лентата за насрещно движение”.;
2./ „За съотношението между чл. 110 ЗДП и текста чл. 80 от същия закон, последният визиращ задължение за ползване на светлоотразителна жилетка от водача на велосипед през тъмната част от денонощието, а също и доколко това задължение се отнася и до бутащият велосипед пешеходец.”;
3./ „За възможността да бъде разпростирано действието на прието заключение от назначена по делото съдебно-техническа експертиза върху изцяло правни въпроси, които следва да бъдат решени от съда.”
По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК ответната по касация застрахователна компания „Лев Инс” АД-София писмено е възразила чрез своя процесуален представител по пълномощие от САК както по допустимостта на касационния контрол, така и по основателността на оплакванията за неправилност, вкл. очевидна такава, на атакуваното въззивно решение, претендирайки за потвърждаването му, както и за присъждане на разноски,но без да се ангажират доказателства, че такива реално са били направени. Инвокиран е довод, че доколкото в процесния случай не е била приложима нормата на чл. 110 ЗДвП, правилно въззивният съд „не е давал квалификации, а е решил спора по справедливост”.
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното производство пред Великотърновския апелативен съд, касационната жалба на С. А. Е. от [населено място] ще следва да се преценява като процесуално допустима.
Съображенията, че в случая е налице приложно поле на касационния контрол са следните:
За да уважи въззивната жалба на застрахователя „Лев Инс” АД-София и да намали присъденото от първостепенния съд обезщетение за понесените от настоящия касатор неимуществени вреди от процесното ПТП наполовина – от 60 000 лв. на 30 000 лв., Великотърновският апелативен съд е приел наличие на съпричиняване „в размер на 50% ”от страна на пострадалия за настъпването на вредоносния резултат, което, на първо място, се изразявало в обстоятелството, че Е. се е движел в дясната пътна лента по посока на движението на застигащия го лек автомобил, а не в лявата – срещу движението, след като е бутал колело, а не го е карал. Освен това той бил облечен в тъмни дрехи, без светлоотразителна жилетка и затова било трудно да бъде различен в тъмната част на денонощието. На трето място, макар бутаният от Е. велосипед да е бил оборудван със светлоотразители на задния калник, върху багажника и на педалите, при огледа на местопроизшествието не било изследвано обстоятелството дали отдясно на платното за движение в завоя е имало растителност, което би се отразило на възможността на водача на увреждащия лек автомобил, шофиран от делинквента на къси светлини, да възприеме при излизането си от завоя „пешеходеца, който е бутал велосипеда” и да реагира своевременно.
В обжалваната си част постановеното от Великотърновския апелативен съд решение е очевидно неправилно: основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК за допустимост на касационния контрол. Относимият към разрешаване на казуса материален закон е бил приложен в неговия обратен, противоположен смисъл, т.е. в атакуваната от Е. негова част въззивното решение е постановено contra legem.
Разпоредбата на § 1, т. 41, б. „б” от ДР на Правилника за прилагане на Закона за движението по пътищата /ППЗДвП/, който е в сила от 1 юни 1996 г., ясно дефинира пешеходеца като участник в движението, намиращ се на пътя, извън пътно превозно средство, неизвършващ работа на пътя, а в това си качество той може да е и като „бутащ велосипед, мотопед или мотоциклет”. Същевременно чл. 162 от ППЗДвП, който е със съдържание, идентично с това на чл. 110 ЗДвП, предвижда, че извън населените места, при липса на банкет или тротоар или при невъзможност те да бъдат използвани, лицата бутащи велосипед /респ. мотопед или мотоциклет/, са длъжни да се движат по платното за движение, като се придържат възможно най-близо „до дясната му граница”. От друга страна, в разпоредбата на чл. 108 ЗДвП се съдържа общото правило, че пешеходците могат да се движат по платното за движение, „противоположно на посоката на движението на пътните превозни средства, по възможност най-близо до лявата му граница”.
Отделно от горното, с оглед възможността му да участва в движението по пътищата, с нормата на чл. 14, т. 3 ППЗДвП е въведено императивното изискване всеки велосипед да има „червен светлоотразител отзад”, който да е в изправност. В тази връзка е и меродавната към датата на процесното вредоносно събитие редакция на чл. 80 ЗДвП (в сила от 7.VІІІ.2012 г.), визираща задължението на всеки водач на велосипед, при управлението му извън населените места и през тъмната част на денонощието, както и при намалена видимост, „да ползва светлоотразителна жилетка”. От гледище правилата на формалната логика, управляващият велосипед негов водач се явява „колоездач”, а не пешеходец. Следователно за последния няма въведено нормативно изискване да ползва светлоотразителна жилетка /в тъмната част на денонощието и при намалена видимост/, а, както вече бе посочено по-горе, качеството на пешеходец има и бутащият велосипед по платното за движение, който обаче категорично няма задължението да се намира върху онова пътно платно, което е „противоположно на движението на пътните превозни средства” и в непосредствено близост до неговата лява граница.
В заключение, като е възприел безкритично защитната теза на застрахователя за съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалото от процесното ПТП лице, Великотърновският апелативен съд е постановил по заведения срещу него пряк иск на настоящия касатор решение по спора, което е в точно обратния, противоположен смисъл на горепосочените правила в ЗДвП и на Правилника за неговото прилагане. Това налага допускането на въззивния съдебен акт до касационен контрол на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК. Предвид данните по делото, че срещу прекия делинквент Т. С. К. от [населено място] има присъда № 141/26.VІV2017 г. на Плевенския РС, НК, VІІІ-и с-в, постановено по н.о.х.д. № 1601/2017 г., която е влязла в сила на 11.VІІ.2017 г., както с оглед съдопроизводственото правило на чл. 83, ал. 1, т. 4 ГПК, в процесния случай не се дължи от страна на касатора Е. внасяне на допълнителната държавна такса по чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК.
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 51 на Великотърновския апелативен съд, ТК, 5-и с-в, от 22.ІІІ.2019 г., постановено по т. д. № 249/2018 г. В НЕГОВАТА ОТХВЪРЛИТЕЛНА ЧАСТ – за разликата над присъденото в полза на касатора застрахователно обезщетение от 30 000 лв. и до пълния предявен – на основание чл. 432 КЗ – негов размер от 100 000 лева.
Делото да се докладва на Председателя на Първо отделение от ТК на ВКС за насрочването му в открито съдебно заседание с призоваване на страните.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1
2