7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 257
гр. София, 15.04.2020г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, състав на първо търговско отделение в закрито заседание на девети март две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛ МАРКОВ
ЧЛЕНОВЕ: ИРИНА ПЕТРОВА
ДЕСИСЛАВА ДОБРЕВА
като изслуша докладваното от съдия Добрева т. д. № 1891 по описа за 2019 г.,за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Д. П. Д. срещу решение № 93/16.04.2019 г. по в. т. д. № 31/2018 г. на Апелативен съд Варна, с което е потвърдено решение № 837/02.11.2018 г. по т. д. № 947/2018 г. на Окръжен съд Варна за уважаване на иск по чл. 422 ГПК, предявен от Г. М. Г. срещу Д. П. Д., в размер на 36 000 лева – неплатено парично задължение по запис на заповед, издаден на 26.04.2015 г. и падеж 26.04.2016 г., ведно със законната лихва от 06.12.2017 г., за което задължение е издадена заповед за незабавно изпълнение по ч. гр. д. № 18 547/2017 г. на Районен съд Варна.
В подадената касационна жалба се излагат твърдения, че са налице отменителни основания по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че въззивният съд се е произнесъл по въпроси, които са от значение за изхода на делото и са разрешени в противоречие с практика на ВКС. Формулирани са следните въпроса, за които се твърди, че са включени в предмета на делото и са обусловили правните изводи на съда :
1. „Налице ли е общо оспорване на вземането по записа на заповед, когато издателят посочва в отговора на исковата молба конкретна причина, поради която същият е издал ценната книга?“
2. „Какъв е предметът на делото и как се разпределя доказателствената тежест при предявен установителен иск по чл. 422 ГПК в хипотеза на издадена заповед за изпълнение въз основа на запис на заповед?”
3. „Задължен ли е въззивният съд при произнасянето си по спорния предмет на делото да обсъди всички наведени от страните в процеса доводи и възражения, както и да изложи мотиви по тях? Представлява ли необсъждането от въззивния съд на част от представените в първоинстанционното производство доказателства относно спорните пред двете инстанции факти и обстоятелства, възраженията и доводите на страните съществено нарушение на съдопроизводствените правила и основание за отмяна на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК?”
4. „Допустимо ли е ангажиране на свидетелски показания за установяване съдържанието на договор, за който законът предписва писмена форма, когато страната твърди, че формата не е спазена, с оглед доказване на възражение за нищожност по чл. 26, ал. 2, предл. III ЗЗД на каузално правоотношение за обезпечаване на което е издаден запис на заповед?”
5. „Може ли да представлява договор за поръчителство по дълг на трето лице към поемателя „каузално правоотношение” по повод или във връзка с което може да бъде издаден запис на заповед и от което могат да бъдат черпени релативни възражения от издателя по смисъла на разрешенията, дадени с т. 17 от ТР № 4/18.06.2014 г. по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС?”
6. Относно фактическия състав на заплашването, уреден в чл. 30 ЗЗД, респ. за преценката дали са формирани страхови представи у дееспособното лице, относими ли са личностните му характеристики, респ. данните за психическа уязвимост и обусловеността им от поведението на заплашващия в контекста на приетото от съда негово „укоримо от морална гледна точка поведение”?”
Сочи се, че първият въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с решения на ВКС, ТК, постановени по реда на чл. 290 ГПК, а именно : № 15/16.06.2017 г. по т. д. № 1484/2015 г. II ТО, решение № 87/11.07.2016 г. по т. д. № 1093/2015 г. II ТО, решение № 69/09.05.2016 г по т. д. № 1185/2015 г. II ТО, решение № 18/18.12.2015 г. по т. д. № 535/2014 г. I ТО, решение № 17/16.02.2015 г. по т. д. № 116/2014 г. II ТО, решение № 179/04.03.2015 г. по т. д. № 3747/2013 г. II ТО, решение № 27/07.07.2015 г. по т. д. № 1384/2013 г. I ТО, решение № 24/29.05.2015 г. по т. д. № 2328/2013 г. I ТО, решение № 12/30.01.2015 г. по т. д. № 2714/2013 г. I ТО, решение № 213/22.12.2014 г. по т. д. № 2700/2013 г. II ТО, решение № 66/30.06.2016 г. по т. д. № 3803/2014 г., решение № 26/15.04.2015 г. по т. д. № 2205/2013 г. на II ТО. По втория въпрос решението противоречи на т. 17 от ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Третият въпрос е разрешен в разрез с решение № 59/14.04.2015 г. по гр. д. № 4190/2014 г. на ГК, IV ГО, както и решения № 55/03.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ТК, I ТО, решение № 63/17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ТК, II ТО, решение № 263/24.06.2015 г. по т.д. № 3734/2013 г. ТК, I ТО и решение № 111/03.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ТК, II ТО. Четвъртият въпрос е в отклонение от разрешенията, дадени в решение № 461/16.01.2012 г. по гр. д. № 1206/2010 г. на ГК, IV ГО и решение № 226/08.12.2016 г. по гр. д. № 1394/2016 г. на ГК, III ГО. По шестия въпрос е налице противоречие с решение № 222/07.12.2017 г. по гр. д. № 4594/2016 г. на ГК, IV ГО, и решение по к. т. д. № 910/2012 г. на ВКС. Въпрос пети е поставен с цел развитие на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
От касатора е формулирано искане за постановяване на акт, с който въззивното решение бъде допуснато до касационен контрол и отменено съобразно правомощията на ВКС, регламентирани в чл. 293, ал. 1 ГПК, а предявеният иск бъде отхвърлен изцяло. В условия на евентуалност се претендира след отмяна делото да бъде върнато на въззивния съд с указания за допускане на поисканите своевременно относими към спора доказателства. Претендира се присъждане на разноски.
От ответника по касация е депозиран отговор, с който касационната жалба се оспорва като неоснователна. Релевират се доводи относно липсата на предпоставки за допускане на въззивното решение до касация. Претендира се присъждане на разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе в предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното :
Касационната жалба е подадена от легитимирана да обжалва страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване акт и отговаря на изискванията за редовност, поради което същата се явява процесуално допустима.
За да потвърди първоинстанционния акт, въззивният съд е приел, че ищецът Г. М. Г. е поемател по редовен от външна страна запис на заповед за сума в размер на 36 000 лв. с настъпил падеж, въз основа на който е издадена заповед за незабавно изпълнение по ч. гр. д. № 18 547/2017 г. на Районен съд Варна. В мотивите на решението си съдът е посочил, че ответникът Д. П. Д. не е доказал твърденията си ценната книга да е била издадена с цел обезпечаване на договор за поръчителство за дълг на трето лице към Г., както и в резултат на заплашване по смисъла на чл. 30 ЗЗД. След анализ на събраните гласни доказателства е достигнал до извод, че процесният запис на заповед не е бил подписан от Д. в резултат на психическа принуда или възбудени страхови представи за живота, здравето, честта или имуществените му интереси. Въззивният съд е приел, че от Г. Г. към Д. Д. са били отправени заплахи, но не с цел издаване на ценната книга, а с цел връщане на заета от него парична сума, поради което е преценил отсъствие на твърдяната от ответника хипотеза на унищожаемост.
Настоящата инстанция счита, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до факултативен касационен контрол, тъй като не са осъществени предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.
Въпросите под номера от едно до пет, които са поставени от касатора, са все във връзка с твърдяното да е направено от него релативно възражение срещу дължимостта на сумата по издадения от него в полза на ищеца /ответник по касация/ запис на заповед с дата 26.04.2015 г. Възражението касае наличие на договор за поръчителство, сключен между Г. като кредитор и Д. като поръчител за дълг на трето лице, който договор за поръчителство е дал основание за издаване на процесния по делото запис на заповед. По повод това възражение се извежда връзка на каузалност между договора за поръчителство и записа на заповед. В противовес на релевираните твърдения обаче, не се установява в отговора на исковата молба да е противопоставено относително възражение за съществуването на договор за поръчителство, сключен между ищеца и ответника, като кауза за издаване на ценната книга и погасяване на задължение по договор за заем, изпълнението на което уговореното поръчителство обезпечава. В отговора на исковата молба ответникът Д. Д. /касатор в настоящото производство/ е заявил, че е подписал „първите записи на заповед“ не за съществуване на свое задължение, а като гарант на дадената в заем парична сума от Г. на А. Г.. Никъде в отговора не се твърди наличие на сключен договор за поръчителство, нито погасяване на заемното правоотношение, съществуващо между кредитора Г. Г., поемател по записа на заповед, и третото за спора лице А. Г.. Следователно, не може да бъде приета за основателна тезата на касатора, че в процеса надлежно е въведено правопогасяващо релативно възражение в смисъла, разяснен с т. 17 на ТР № 4/18.06.2014 г. по т. д. № 4/2013 г. ОСГТК на ВКС, каквито по същество са и мотивите на въззивния съд. Ето защо, посочената група въпроси не удовлетворяват общия селективен критерий за достъп до факултативен касационен контрол, регламентиран в чл. 280, ал. 1 ГПК и разяснен в т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Въпросите са формулирани относно надлежно въведено в процеса относително възражение срещу ценната книга, плащане по която ищецът претендира, каквото възражение в действителност не е налице. При липса на общия критерий безпредметно се явява обсъждането на посочените допълнителни такива по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.
Въпросът, поставен под номер шест, също не удовлетворява изискването да е от значение за изхода на спора и да е обусловил правните изводи на въззивната инстанция по конкретното дело. Въпросът е хипотетично зададен, тъй като в мотивите на атакуваното решение е прието, че ищецът Г. Г. не е извършил действия, които могат да бъдат подведени под хипотезиса на чл. 30 ЗЗД. Твърдените да са с характер на заплашващи действия са възприети от съда не като извършени с цел издаване на процесния запис на заповед, а с цел изпълнение на поето задължение за връщане на парична сума години след издаване на записа. Поради ирелевантността на твърденията, обуславящи според касатора противопоставеното от него възражение за унищожаемост, въззивният съд не е коментирал, нито е бил длъжен да коментира въпроса дали действията на Г. Г. са от естество да възбудят основателен страх у Д. Д. като се съотнесат с неговите личностовите характеристики.
Касационната инстанция намира, че след като не са изпълнени изискванията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, не следва да се допуска касационно обжалване на атакуваното въззивно решение, постановено от Апелативен съд Варна.
При изхода на спора на ответника по касация следва да бъдат присъдени разноски в доказания по делото размер, а именно – 400 лв. за адвокатско възнаграждение.
С тези мотиви и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 93/16.04.2019 г. по в. т. д. № 31/2018 г. на Апелативен съд Варна, с което е потвърдено решение № 837/02.11.2018 г. по т. д. № 947/2018 г. на Окръжен съд Варна за уважаване на иск по чл. 422 ГПК, предявен от Г. М. Г. срещу Д. П. Д., в размер на 36 000 лева – неплатено парично задължение по запис на заповед, издаден на 26.04.2015 г. и падеж 26.04.2016 г., ведно със законната лихва от 06.12.2017 г., за което задължение е издадена заповед за незабавно изпълнение по ч. гр. д. № 18 547/2017 г. на Районен съд Варна.
ОСЪЖДА Д. П. Д., ЕГН [ЕГН], да заплати на Г. М. Г., ЕГН [ЕГН], сума в размер на 400 лв.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.