О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 548
София, 02.12.2019 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, състав на І т.о. в закрито заседание на двадесет и пети ноември през две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател: Емил Марков
Членове: Ирина Петрова
Десислава Добрева
като изслуша докладваното от съдията Петрова т.д. № 1208 по описа за 2019 год. за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационни жалби на двете страни срещу Решение № 187 от 22.01.2019г. по в.гр.д. № 2766/2018г на САС, ГО, 7 състав, с което след частична отмяна на решението по гр.д.№ 12124/2016г. на СГС 1-4 състав, е постановено друго за уважаване на предявения иск по чл.226,ал.1 КЗ-отм. за още 12 000лв., ведно със законната лихва от датата на пътното произшествие 28.07.2015г. и е потвърдено първоинстанционното решение: – за отхвърляне на този иск за разликата до пълния предявен размер; – за уважаването му за сумата 15 000лв.; – и за уважаване на иска по чл.33,ал.1 ЗЗД. С първоинстанционното решение по този иск е унищожено на основание чл.33,ал.1 ЗЗД споразумението от 08.03.2016г., сключено между М. Д. К. като увредено лице и ЗД“Бул Инс“АД, за заплащане на застрахователно обезщетение в размер на 5 000лв. за неимуществени и имуществени вреди, вследствие на пътното произшествие от 28.07.2015г.
Ищцата М. Д. К. обжалва въззивното решение в частта за потвърждаване на първоинстанционния акт за отхвърляне на иска за обезщетяване на претърпените от нея неимуществени вреди във връзка с уврежданията й от пътното произшествие от 28.07.2015г. за разликата до пълния предявен размер от 70 000лв. Позовава се на касационните основания по чл.281,т.3 ГПК. Счита, че определеният размер на обезщетението от 40 000лв. не е справедлив съобразно критериите, въведени с чл.52 ЗЗД.
В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК иска допускане на касационното обжалване по въпросите:
1/Съдът задължен ли е при формиране на правните си изводи при решаване на спора да извърши преценка на всички доказателства, събрани по делото и да обсъди всички доводи на страните при допълнителната предпоставка на чл.280,ал.1,т.1, предл. последно ГПК с позоваване на решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК.
2/”Даденото от въззивния съд разрешение по приложението на чл.52 ЗЗД при определяне на справедливо обезщетение за причинените на ищцата неимуществени вреди, което намираме, че противоречи на постоянната практика на ВКС, изразена в т.11 и др. на ППВС № 4/1968г.”. Касаторът се позовава и на противоречие на въззивното решение и с други цитирани решения по чл.290 ГПК.
Ответникът ЗД „Бул Инс“ обжалва решението в частта, с която са уважени исковете по чл.33,ал.1 ЗЗД и чл.226,ал.1 КЗ-отм. Позовава се на касационните основания за отмяна по чл.281,т.3 ГПК. Акцентира, че между страните по спора на 08.03.3016г. е сключено извънсъдебно споразумение, в което е посочено, че размерът на обезщетението от 5 000лв. е определен при проведени преговори и взаимни отстъпки и страните приемат безусловно този размер, както и че ищцата е декларирала, че сключва споразумението доброволно и че не действа при крайна нужда. Поддържа се, че въззивната инстанция не е обсъдила, че освен с платената от застрахователя въз основа на споразумението сума от 5 000лв., ищцата е била обезщетена и от делинквента, който я е подпомагал финансово по време на престоя й в болницата и при изписването й, и че увредената е декларирала неверни обстоятелства пред застрахователя, че не е била обезщетена от причинителя на пътното произшествие. Счита, че не е установено по делото при подписване на споразумението ищцата да е действала в състояние на крайна нужда.
В изложението по чл.284,ал.3,т.4 ГПК касаторът поставя въпросите:
1/Допустимо ли е със свидетелски показания, поискани от страната да се опровергава съдържанието на частен документ, изходящ от нея, когато документът съдържа признание за неизгодни за същата страна фактически твърдения. Касаторът посочва, че със споразумението от 08.03.2016г. и в декларацията по щетата ищцата е посочила, че е съгласна с определения от страните размер на обезщетението от 5 000лв. и че не действа при крайна нужда. Поддържа, че тези документи изхождат от ищцата и установяват неизгодни за нея факти, не са оспорени и се ползват с доказателствена сила и въпреки това са кредитирани от въззивната инстанция свидетелски показания, опровергаващи същите факти.
2/Към кой момент следва да е налице състоянието на крайната нужда-към момента на подписване на споразумението, с което ищцата декларира, че не действа при крайна нужда и/или при явно неизгодни условия или към момента на подаване на исковата молба в съда или на постановяване на решението по делото. Акцентира се, че към момента на сключване на споразумението пострадалата е декларирала, че не е в състояние на крайна нужда, „а не в по-късен момент, когато обезщетението е усвоено и занулено“.
Касаторът се позовава на допълнителната предпоставка на чл.280,ал.1,т.3 ГПК, която аргументира с тезата, че с „постановяване на решение по чл.290 ГПК по тези въпроси, ще се избегне по-нататъшното им противоречиво разрешаване от съдилищата. По тези въпроси липсва постановено решение от ВКС, поради което, за правилното прилагане на закона за в бъдеще, следва ВКС да се произнесе със съдебен акт, постановен по реда на чл.290 ГПК.“
В писмен отговор М. К. оспорва основателността на искането за допускане на обжалването и основателността на касационната жалба на застрахователното дружество. От последното отговор на касационната жалба на ищцата не е постъпил в срока по чл.287,ал.1 ГПК.
За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното:
Въззивната инстанция е сезирана с жалби на двете страни. Приела за безспорно установено от фактическа страна, че на 28.07.2015г. около 11.30ч. л.а. „Ситроен“, рег. [рег.номер на МПС] /по отношение на който има валидно сключена застраховка ГОА с ответното застрахователно дружество/ се движил в началото на населеното място на [населено място] в посока към центъра със скорост около 80 км./ч и в неговата посока за движение, в дясната част, на около 1.5м. от осевата линия, се движела пешеходката М. К.. В условията на ляв завой, следвайки траекторията на пътя, водачът на лекия автомобил възприел пешеходката, задействал спирачната система и отклонил автомобила в дясно, но въпреки това я ударил с предната част на автомобила. Безспорно е, че водачът на лекия автомобил е признат за виновен за нарушение на правилата за движение по пътищата /чл.5,ал.1 и ал.3,чл.21,ал.1 и чл.116 ЗДвП/ и причиняване по непредпазливост на тежка телесна повреда на ищцата.
От правна страна съставът на САС е приел за частично основателна въззивната жалба на ищцата по приложението на чл.52 ЗЗД и чл.51,ал.2 ЗЗД и за неоснователна жалбата на ответника.
Въз основа заключението на медицинската експертиза въззивният състав е счел за безспорно установени причинените на ищцата телесни увреждания – средна по тежест мозъчна контузия; минимален травматичен кръвоизлив под меките мозъчни обвивки в ляво; счупване на дясната тилна кост на черепа, пневмоцефалия, кръвотечение от десен ушен канал и субдурален хематом в ляво; разкъсно-контузна рана на главата. Отчетени са проведеното лечение, възстановителния период, изводът на медицинската експертиза, че черепно-мозъчната травма е преминала без проява на отпадна неврологична симптоматика и съществуващата перспектива за поява на главоболие. Обсъдено е и заключението на съдебно-психиатричната експертиза, установила спад на енергичния потенциал, намалена стресогенна устойчивост, известна дезориентираност, повишено ниво на възбуда и напрежение, чувство на тревожност и безпомощност, оценени от експерта като пряка последица от травмата от пътното произшествие. Отчитайки тези обстоятелства, възрастта на ищцата /родена 1981г./ съставът на САС е приел, че справедливото обезщетение е в размер на 40 000лв., а не 30 000лв., каквато е била оценката на първостепенния съд. Подробно са обсъдени обстоятелствата, относими за приложението на разпоредбата на чл.51,ал.2 ЗЗД /въпрос, въведен от ответника в предмета на спора/ и е обосновано, че приносът на пострадалата е в размер на 20%, а не в степен на 1/3, както е приел СГС. По тези съображения е счетено, че дължимото обезщетение, което следва да се присъди на ищцата е в размер на 27 000лв., формирано след намаляване на справедливото обезщетение от 40 000лв. с 20% и приспадане на платената от застрахователя сума от 5 000лв. Този извод е обусловил отмяната на първоинстанционното решение в частта за отхвърлянето на иска за сумата 12 000лв. и присъждането й на ищцата. Изложени са аргументи за неоснователност на възраженията в жалбата на ответника срещу размера на присъденото от СГС обезщетение.
Съставът на САС е изложил подробни съображения и във връзка с доводите на ответника за неправилност на решението за уважаване на иска с правно основание чл.33,ал.1 ЗЗД. Обсъдено е, че на 08.03.3016г. между пострадалата и застрахователното дружество е постигнато споразумение, по силата на което е определено общо обезщетение за причинените неимуществени и имуществени вреди на К. от процесното пътно произшествие в размер на 5 000лв., заплатено на ищцата. Посочено е, че в чл.3 от споразумението страните са се съгласили, че уговореното обезщетение е окончателно и включва всички претърпени от увреденото лице имуществени и неимуществени вреди, както и тези, които могат да настъпят при бъдещо влошаване на здравето, вредите при продължително лечение и възстановяване след датата на споразумението, разноски и други, намиращи се във връзка с процесното застрахователно събитие. Констатирано е, че в т.6 от споразумението увреденото лице е декларирало, че сключва доброволно споразумението без да е налице крайна нужда или да е сключено при явно неизгодни условия, че е съгласно с размера на обезщетението, което покрива изцяло всички вреди, както и че ищцата е декларирала тези обстоятелства и в нарочна писмена декларация. Въз основа на събраните по делото свидетелски показания съставът на САС е приел за установено, че ищцата и лицето, с което е живяла на съпружески начала, преди инцидента се изхранвали от спорадично получавани доходи от полска работа /добивали и продавали гъби и дренки/ и домакинска работа; че ищцата не е имала осигуровки; че след изписването й от болница е имала нужда от помощ и грижи; че след този момент нито тя, нито фактическият й съпруг са могли да полагат физическия труд, от който са реализирали доходи. Обосновал е, че към момента на сключване на споразумението, пострадалата се е намирала в състояние на крайна нужда, тъй като след травмата е изгубила възможност на полага труд, не е била осигурена и не е получавала обезщетение за временна нетрудоспособност. Оказала се напълно лишена от средства за преживяване, а едновременно с това, е имала необходимост от ежедневни грижи, което е довело до невъзможност и лицето, с което живее на съпружески начала да реализира доходи; че именно тези установени комплексни обстоятелства са я мотивирали да приеме предложената сума от 5 000лв. Съставът на САС е приел за логически закономерно, че единствената причина ищцата да се съгласи да получи едва 5 000лв. за физическите и емоционални страдания, на която е оценила вредата, е именно необходимостта от парични средства, компенсиращи разходите й за лечение и изгубен доход от физически труд, който не е било възможно да полага, поради което е налице фактическият състав на чл.33,ал.1 ЗЗД.
Неоснователността на искането за допускане на касационното обжалване по първия поставен въпрос в изложението към касационната жалба на ответника пряко произтича от обстоятелството, че доводът за недопустимост със свидетелски показания да се опровергават неизгодни факти, признати в документ от страна, която е участвала при изготвянето на документа, се въвежда едва пред настоящата инстанция. С този процесуалноправен въпрос съдилищата не са били сезирани, ответникът не се е противопоставил на поискания от ищцата свидетел, не е навел оплакване в този смисъл с въззивната си жалба. Въпрос, който не е въведен в предмета на спора и по който съдилищата не са се произнасяли не съдържа съществена характеристика на общото основание за допускане на касационното обжалване – да е обуславящ за изхода на спора.
На втория поставен в изложението на ответника въпрос въззивната инстанция е дала отговор идентичен на поддържания – че именно към момента на подписването на споразумението ищцата обективно е била в състояние на крайна нужда, независимо от отразеното в документа. Следователно, въпросът е некоректно поставен и не кореспондира на изводите в обжалваното решение, което обуславя неоснователността на искането за допускане на касационното обжалване по него.
Същевременно изцяло необоснована е поддържаната в изложението допълнителна предпоставка за допускане на касационното обжалване.
Не следва касационното обжалване да бъде допуснато и по поставените въпроси в изложението към касационната жалба на ищцата.
Първият въпрос няма правна характеристика, а е твърдение за допуснати от въззивната инстанция процесуални нарушения при преценка и обсъждане на доказателствения материал по спора и обсъждане на доводите и възраженията на страните. Основанията за допускане на касационното обжалване и касационните основания не са идентични, а касаторът отъждествява твърденията си за неправилност решението с общото основание за осъществяване на факултативния касационен контрол.
Вторият въпрос също не е правен, а е декларативно изявление и оплакване, че даденото от въззивния съд разрешение по приложението на чл.52 ЗЗД противоречи на постоянната практика на ВКС. Въпросът е твърдение за незаконосъобразност, което е касационно основание, а не основание за допускане до касационна проверка. Несъгласието на касатора с размера на определеното обезщетение не може да послужи като обща предпоставка за допускане на обжалването.
Поради отсъствие на въпроси с характеристиката, очертана в т.1 на ТР №1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, касационното обжалване не може да бъде допуснато.
С оглед неоснователността на искането за допускане на обжалването по касационните жалби на двете страни, разноски за настоящото производство не се присъждат.
Поради изложеното, Върховният касационен съд, ТК, състав на Първо т.о.
О П Р Е Д Е Л И :
Не допуска касационно обжалване на Решение № 187 от 22.01.2019г. по в.гр.д. № 2766/2018г.на САС, ГО, 7 състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: