О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 53
София, 24.01.2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, трето гражданско отделение, в закрито заседание на първи декември , две хиляди и шестнадесета година в състав:
Председател : ЕМИЛ ТОМОВ
Членове : ДРАГОМИР ДРАГНЕВ
АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
изслуша докладваното от съдията Емил Томов
гр. дело №3267/2016 г.
Производството е по чл. 288 от ГПК .
Образувано е по касационна жалба на К. Л. К. , понастоящем под пълно запрещение , чрез процесуален представител адв. Ж. М. , както и по касационна жалба на [фирма] срещу решение №38 от 11.03.2016г по гр.дело №4/2016г. на Пловдивски апелативен съд . Първият от касаторите и ищец по делото ,обжалва въззивното решение в частта , с която макар с други мотиви , е потвърдено решение от №288 от 18.02.2015г и решение №1243/07.07.2015г по гр.д. № 2767/2013г на Пловдивски ОС. Отхвърлени са били предявени искове за унищожаемост на договор за ипотека от 11.01.2006г в частта ,с която ищецът е ипотекирал своята ид. част от съсобствен имот и договор за ипотека от 25.01.2007г в частта , с която ищецът е ипотекирал своята ид. част от друг съсобствен имот , с които договори е бил обезпечен кредит, отпуснат от П. АД на съпругата му Д. К. (понастоящем бивша съпруга) и трети лица. Въззивният съд е приел ,че договорите са унищожаеми ,но исковете по чл.31,ал.1 ЗЗД са изсрочени по давност към момента на предявяването им , считано от сключване на сделките , на основание чл. 32 , ал.2 ЗЗД
Касаторът [фирма] обжалва решението в частта , с която след отмяна на първоинстанционното решение и след като е приел ,че този иск не е погасен по давност , на основание чл. чл.31,ал.1 ЗЗД е унищожен договор за ипотека от 29.10.2010г в частта ,с която К. К. е ипотекирал своите ид. части от съсобствен имот .
В приложеното към жалбата на К. Л. К. изложение , защитата сочи основание по чл. 280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК, по въпросите :
1. При знание ,че сделката е унищожаема, в кои случаи следва да се приеме наличието на злоупотреба с права при пристъпване на изпълнение ,от незасегнатата от порока страна , без същата да е иницирала исково производство пред съда, по което засегнатата от порока страна да се защити с безсрочното си право на възражение за унищожаемост и от кой момент стартира давностния срок по чл.32 ал.2 ЗЗД . Основанието по чл. 280 ал.1, т.1 ГПК се изтъква поради противоречие с реш. № 59/24.07.2013г по гр.д №392/2012г ІV г.о , постановено по чл. 290 ГПК и с оглед значението , което злоупотребата с право има за началото на срока за защита по чл. 31 ал.1 ЗЗД ,във вр. с чл. 32, ал.3 ЗЗД . Като злоупотреба с право ВКС изтъква елимитирането на възможността за възражение по чл. 32 ал.3 ЗЗД , когато ползващата се от сделката страна привежда в изпълнение правата си не в исково производство ,за да не може да бъде упражнено право на възражение. Защитата обосновава приложимост на разрешението към настоящия случай , тъй като банката е ползвала реда на заповедното производство при снабдяване с изпълнителен лист срещу длъжника ,без да посочи в заявлението ипотекарния длъжник , след като вече е била узнала за порока , водещ до унижожаемост на ипотеката и за да не възрази настойникът,тъй като от 2011г лицето е под запрещение .Въззивният съд изрично е отхърлил довода за недобросъвестно упражняване на правата в случая,което е в противоречие с цитираната практика на ВКС ,а ако се приеме че не е налице противоречие ,това налага на въпроса да се даде отговор съгласно чл. 280 ал.1, т.3 ГПК
2. Тече ли срокът за предявяване на иска за унищожаемост по чл. 31 ЗЗД ,във връзка с чл. 32 ,ал.2 ЗЗД по отношение на лице , което е в доказана , обективна невъзможност да волеобразува , съответно да предяви иск , поради трайната си невъзможност да разбира и ръководи действията си , което му състояние е останало непроменено във времето до поставянето му под запрещение. По въпроса се изтъква основание по чл. 280 ал.1 т.3 ГПК , тъй като установената практика не дава отговор възможно ли е срокът по смисъла на чл. 32 ал.1 ЗЗД да изтече по отношение на лице , което е в обективна невъзможност да предяви иск . В случая извод за това следва от състоянието на лицето , както го приема за установено въззивния съд .
В приложеното към жалбата на [фирма] се сочи основание по чл. 280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК, по въпросите :
1. Следва ли съдът при преценка дали едно лице е било в състояние да разбира и ръководи действията си , да приеме за решаващи единствено медицинските критерии съгласно заключенията на медицински експертизи ,или следва да даде превес на житейските и юридическите критерии, съобразно доказателства за състоянието на лицето към определен момент. Изтъква се противоречие с реш. №698/2011г по гр.д № №14/2010 ІІІг.о и основание по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК ,тъй като според свидетелските показания , в настоящия случай лицето е имало нормално поведение и за околните е било очевидно, че разбира значението на постъпките си. Изтъква се,че ищецът е сключвал и множество други сделки .
2. Следва ли съдът в хипотезата на чл. 31 ЗЗД да установи дали способността на едно лице да разбира и ръководи действията си се дължи на болест или слабоумие ,или се дължи на друга причина , като въздействие на упойващи вещества ,интоксикация и др. Съображението за противоречие с практика на ВКС , изразена в реш. № 113/2012г по гр.д №1677/2010 І г.о , реш. № 309/2011г гр.д №1890/2010г и реш. № 813/2011г по гр.д №256/2010 ІV г.о се основава на довод ,че ищецът по делото установено бил злоупотребявал с различни лекарства, което следва да изключва възможността да бъдат унищожени сключените от него сделки , поради неразбиране .
3.По какви обективни критерии съдът може да определи дали едно лице е било в състояние да разбира и ръководи действията си за период , отдалечен повече от година от момента на извършване на преценката . Изтъква се липсата на преки и лични възприятия на вещото лице при изготвяне и възприемане на заключението по делото ,сочи се основание по чл. 280 ал.1 т.3 ГПК .
В депозирани отговори , насрещните страни взаимно оспорват касационните си жалби. В отговора на [фирма] се изтъква ,че поставените от настойника на касатора К. въпроси са неясни, но могат да сведат до въпрос, по който съдебната практика и закона са еднозначни : в настоящия случай началният момент за давността по иска започва да тече от сключване на сделката. Претендира се присъждане на юрисконсултско възнаграждение. В отговора по касационната жалба на [фирма] защитата за запретения К. К. изтъква бланкетното позоваване на основанията по чл. 280 ал.1 ГПК . Няма противоречие с цитираната съдебна практика, вкл. реш. №698/2011 на ІІІ г.о , тъй като въззивният съд е изградил изводите си при обсъждане на всички доказателства , включително свидетелите . Състоянието на лицето е проследено във времето още от 1995г, включително във връзка с болестна му хиперактивност.Останалите приложени решения от практиката са постановени при различна фактическа обстановка , позоваването на критериите по чл. 280 ал.1 т.2 и т.3 ГПК е без обосновка. Претендират се разноски .
След преценка Върховен касационен съд ,ІІІ гр. отделение счита ,че не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по двете касационни жалби .
Пловдивски апелативен съд решаващо е приел за унищожаеми при условията на чл. 31, ал.1 ЗЗД сделки, които ищецът, макар тогава формално дееспособен, е сключил без да разбира и ръководи постъпките си , тъй като болестното му състояние не е позволявало това . Този извод е формиран въз основа на категорично в този смисъл заключение на вещо лице , за което заключение съдът е изтъкнал ,че кореспондира и с факти, възприети от свидетелите и изнесени в показанията им . По отношение на част от исковете е прието за основателно възражението на ответника за погасяването им по давност , в случая започнала да тече от момента , в който са сключени съответните атакувани сделки . Не е изтекла давността по чл. 32 ал.2 ЗЗД за унищожаемост договора за ипотека от 29.10.2010г ,поради което този иск е уважен от Пловдивски апелативен съд , със законните последици .
Предвид определящите за изхода на спора въпроси и решаващите съображения на съда, по поставения в т.1 от изложението на касатора К. въпрос във втората му част – „от кой момент стартира давностния срок по чл.32 ал.2 ЗЗД” , Върховен касационен съд, ІІІ г.о не приема съображенията за основание по чл. 280 ал.1 т.1 от ГПК, поради противоречие с решение № 59/24.07.2013г по гр.д №392/2012г ІV г.о .
Цитираното решение ВКС, ІV г.о не се отклонява от произтичащото от закона и утвърдено в практиката разрешение ,че началният момент на давностния срок по чл. 32 ал.2 ЗЗД да се иска унищожаемост от лице , сключило сделката като формално дееспособно, но при невъзможност да волеобразува по причини , дължащи се на душевна болест, започва да тече от сключване на сделката , като нито трайният характер, нито продължителността на това състояние могат да обусловят друг начален момент . Важна е установеността към момента на сключване на самата унищожаема сделка , а когато извод съдът е направил от общото към частното- т.е че ищецът не е действал съзнателно и разумно в конкретния момент , доколкото болестното състояние при него поначало изключва тази възможност, се касае за обоснованост на решението .
Въпросът по т.2 от изложението на касатора К. изразява съображение в оспорване на установената практика : щом лицето изобщо не е в състояние да волеобразува , защо да му се вменява бездействието за предявяване унищожаемостта с иск. Чрез въпроса пряко се оспорва установено в практиката на ВКС разрешение за началния момент на давността ,по съображения , взети предвид още при утвърждаването му от законодателя , но преодоляни – поради отдаване превес на правната сигурност, в обществен интерес . Също така , защитата не отчита и разликата между нищожност като последица от липса воля изобщо и унищожаемостта, която се предявява при налично, но засегнато от порок волеизявление. Затова необорима е презумпцията за възможността да се предяви иска при формално дееспособно лице ,а по въпроса не е налице нито основанието по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК , нито основание по чл. 280 ал.1 т.3 ГПК.
По първия въпрос в изложението , в първата му част , също не е налице противоречие с практиката на ВКС , включително с решение №59/24.07.2013г по гр.д №392/2012г ІV г.о. В него е посочено за случаите , при които ползващата се от сделката страна,знаейки за състоянието на насрещната , изчака изтичането на срока по чл. 32, ал.2 ЗЗД и предприеме действия , с които приведе в изпълнение договора ,съдът да преценява налице ли е злоупотреба с право , което правният ред не допуска. В случая въззивният съд е обективирал преценката,че от страна на банката злоупотреба с право не е налице, а обстоятелствата по решение №59/24.07.2013г по гр.д №392/2012г ІV г.о и настоящето дело са различни . В първия случай ползващата се страна е знаела за състоянието на насрещната още при сключване на договора за покупко -продажба на недвижимия имот и се е възползвала от него , докато в настоящия случай не се спори , че банката е узнала за състоянието на ипотекарния длъжник в последствие , в резултат на съдебен спор след поставянето му под запрещение, във връзка поръчителството на К. по договор от 21.09.2010г и непогасения кредит по него . В първия случай, преценен от ВКС ІV г.о по приложеното решение , ползващата се страна е предприела самоуправни действия, отнемайки фактическата власт на насрещната страна след изчакване срока по чл.32,ал.2 ЗЗД , имайки за цел по този начин да я постави в невъзможност да разчита на защита с възражение – по чл.32,ал.3 ЗЗД. В случая по настоящето дело банката не е имала основание да прибягва до обезпечението си по ипотеките , чиято унищожаемост е предмет на иска ,тъй като длъжникът е изпълнявал задълженията си, или с анекси е постигано разсрочването им .Изтъкнато е от въззивния съд и безспорното обстоятелство ,че банката е прибегнала до реда на заповедното производство със заявление по чл. 417 ГПК, в което производство страна е само длъжникът . Изпълнителният лист срещу длъжника , съгласно чл.429 ал.3 ГПК , е дал законово основание за действията по изпълнението и срещу настоящия ищец, върху ипотекирания имот и законовото основание изключва недобросъвестността в този случай
Различните факти , преценявани по двете дела ,не сочат да е обективирано противоречие по въпрос за признаците на злоупотребата с право и нейното приложно поле. Критериите за добросъвестност на насрещната страна по сделка ,засегната от унищожаемост, са принципно изяснени в ППВС №6/1974 по гр.д№9/1974 ,макар и по друг повод : страна да не е узнала за обстоятелство , послужило за отпадане на основанието и поведението й да не е било причина за унищожението (да не го е предизвикала ) . Не е налице и основанието по чл. 280 ал.1т.3 ГПК. Предлаганото от защита тълкуване предпоставя като теза , изводът за злоупотреба с право от страна , която го упражнява по унищожаем ( при условията на чл.31, ал.1 ЗЗД) договор , да е пряко производен от невъзможността за страната с опорочена воля да предяви унищожаемостта чрез възражение.Подобна теза не може да бъде възприета и противоречи на установените в практиката критерии при установяване на злоупотреба с права по чл. 8 ЗЗД .
По въпросите , формулирани за допускане на касационната жалба на П. :
Първият въпрос е за изграждането на преценката по чл. 31, ал.1 ЗЗД въз основа не само на медицински критерии , но и на житейски и юридически критерии .Този въпрос е произнесен решаващо от въззивния съд , но не в противоречие с изтъкнатото решение №698/2011г по гр.д №14/2010 ІІІ г.о. При решаващата си дейност въззивният съд не е обективирал преценка само по един от установените в практиката критерии , игнорирайки другия . Въззивният съд е възприел и приложил на практика указанието , дадено в отговор на правен въпрос по цитираното решение №698/2011г по гр.д №14/2010 ІІІ г.о на ВКС , а именно при преценката си да отчете значението на всички установени към релевантния момент обстоятелства , съответно да обсъди всички доказателства, а не само медицинската експертиза. По настоящето дело е налице категорично и неоспорено заключение на вещото лице , че към датата на договора за ипотека 29.10.2010г , поради вродена малформация на артериите , епилепсия с ограничена промяна на личността (диагностицирана още през 1995г) и след претърпян трети пореден (хеморогичен) инсулт през 2004г ищецът не е могъл да разбира и ръководи действията си. По медицински критерии е констатирано нарушаване на психическата годност до степен „дементен синдром”,което към момента на сделката е било прогресирало до степен , при която не може да се говори за „ светли” и „тъмни” периоди в съзнанието .Вещото лице е основало категоричните си изводи на обилна медицинска документация, от втората половина на 2010г включително Засвидетелствано е прогресивно влошаване , въпреки приема на лекарствени средства (деменцията е необратимо заболяване с прогресиращо протичане ,терапевтично неконтролируема). Взети са предвид и предишните експертни освидетелствания, констатираната още през 1996г ендоморфна психоза с параноялен облик,вкл. наличието на ЕР на ТЕЛК за периода . Интелектуалният регрес в резултат на когнитивния дефицит и разстройството на личността в резултата на мозъчната увреда(състояние на продължително разстройство на съзнанието)е имала признаци в поведението на ищеца,които са били възприети от нотариуса, оформил сделката. Същата е разпитана като свидетел, нейните показания са обсъдени от въззивния съд .Ищецът е сключвал при нотариус З. множество други сделки , за чиято цел свидетелката не е имала разумно обяснение, но като нотариус, същата не е отдавала това на болестно състояние.В подкрепа на изводите по заключението , въззивният съд е изтъкнал и показанията на св.К. , лекуващ психиатър на ищеца в Центъра по психично здраве, според които показания в медицинската документация е била засвидетелствана и параноидна хиперактивност и това състояние също е определяло поведението на ищеца . Тази свидетелка е наблюдавала при болния за процесния прериод състояние на повишена и неадекватна самооценка. Съдът е обсъдил и факта, че при контакт с лицето, освен ако не е твърде кратък , неспециалист би могъл да направи извод за психични проблеми , но не и в каква дълбочина .Обсъдени са и показанията на кредитния специалист Г. ,служител в ответната банка .Същата е поела кредитното досие по заема, отпуснат на съпругата на ищеца , на етап , в който е кореспондирала с него по телефон и електронна поща и тъй като К. се интересувал от лихвените проценти , затова не се е усъмнила в способността му да разбира и ръководи действията си .
При горните обстоятелства и доказателствата по делото, обсъдени като непротиворечиви, преценката на въззивния съд, че множеството други сключвани ( предимно с членове на семейството му) сделки от ищеца през 2010г не могат да доведат до извод ,че същият е разбирал и ръководел действията си при сключване на конкретния договор за ипотека от 2010г , не обективира противоречащо на установената съдебна практика на ВКС разрешение по правен въпрос .
Вторият поставен в изложението на касатора П. АД въпрос няма отношение към решаващите съображения на съда и обстоятелствата по делото , тъй като в случая причината за състоянието на ищеца е безпротиворечиво установена.Защитата на ответната страна не е навеждала твърдения и факти за друга причина , а по делото са налице и доказателства, изключващи подобен извод.Данните в медицинската документация и заключението на вещото лице по делото са , че ищецът е приемал предписаните му лекарства , но това не е подобрило болестното му състояние поради неговата необратимост. Некоректно се интерпретира и даденото в реш.№113/2012 по гр.д №1677/2010 ІV г.о и №374/2015г , ІV г.о на ВКС правно разрешение , то се отнася за хипотезата на чл. 31,ал.2 ЗЗД, когато неспособността на лицето се е дължала на друга причина , а не на душевна болест или слабоумие, а искът се предявява от наследниците. Неотносимо се привежда като практика по въпроса в изложението и реш.№813/2011г по гр.д № 256/2010 ІV г.о ,което изяснява разликата между нищожност и унищожаемост по чл. 31 , ал.1 ЗЗД .
При третият формулиран в изложението въпрос също не е отговорено на общо изискване в чл. 280 ал.1 ГПК. Въпросът не е правен по естеството си , а такъв за експертни знания и методи при изясняване на факти и вързка между факти. Чрез него се оспорва възможността за извод на съда относно факт , настъпил в миналото,при това след като в процеса е възложена и приета съответната експертиза по него. В исковия процес , по материалното основание на иска, поначало се доказват факти , настъпили в миналото , а когато за това са необходими специални знания, се назначава вещо лице, което ги има. Личното възприятие на изследвания факт от миналото от страна на вещото лице не е условие за възприемане на заключението като компетентно.Ако е считал, че приетото по делото заключение по съдебно – психиатричната експертиза не се основава на годни по смисъла на чл.197 ал.1 ГПК материали, или поставена задача, ответникът в процеса е имал възможността да иска допълване, да оспори заключението,да ангажира разширена експертиза, което не е сторил .
Касационно обжалване не се допуска и по двете жалби , разноските остават за страните , както са направени
Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
Не допуска касационно обжалване на решение №38 от 11.03.2016г по гр.дело №4/2016г. на Пловдивски апелативен съд .
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2 .