О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 314
София, 20.04.2017г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, трето гражданско отделение, в закрито заседание на девети март , две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател : ЕМИЛ ТОМОВ
Членове : ДРАГОМИР ДРАГНЕВ
ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА
изслуша докладваното от съдията Емил Томов
гр. дело №4211/2016г.
Производството е по чл. 288 от ГПК .
Образувано е по касационна жалба на Р. И. Ч. , чрез адв. И. К. срещу решение №96 от 19.05.2015г по гр.дело №153/2016г. на Пловдивски апелативен съд , с което е потвърдено решение №485 от 16.11.2015г. по гр.д№293/2015г на Окръжен съд – Хасково Предявени от касаторката обективно съединени осъдителни искове за имуществени вреди , причинени от ответницата Д. Т. А. като адвокат и предявени в частичен размер , са отхвърлени изцяло , заедно с иска за връщане на платеното по договора адвокатско възнаграждение за завеждане на ч.гр.дело№5349/2010 в РС гр.Ст. З. в размер на 10568 лв Този иск е квалифициран от въззивния съд не като иск за вреди по чл. 51 от Закона за адвокатурата ,а по чл. 55 ал.1 ЗЗД за връщане на платеното без основание . Потвърдено е отхвърлянето му предвид наличието на сключен и изпълнен договор за правна защита и съдействие между двете страни,който е произвел отричаното от ищцата действие,съответно основание за платеното възнаграждение По отношение на останалите искове въззивният съд е приел ,че се търси отговорност от адвокат по чл.51 от ЗАдв. и че първоинстанционният съд е изложил съображения относно обстоятелствата по тази отговорност на адвоката , на които исковете се основават , но неточно ги е квалифицирал по чл.79 ЗЗД. Въззивният съд е изложил и собствени съображения за отхвърляне на исковете като е посочил ,че посочените с иска последици нямат характер на вреди за ищцата , не са причинен неблагоприятен резултат от ответницата като адвокат и професионалната преценка на последната не е била неправилна .
В приложеното към жалбата изложение се посочва противоречие с практиката на ВКС по въпроса за допустимостта на съдебното решение при определянето на квалификацията на исковете от въззивния съд и задължението на съда да се произнася само по правопораждащите фактически твърдения , изложени в исковата молба, да ги изясни съгласно реш. №886/2010 по гр. д №1553/2009 І г.о , да посочи вярната квалификация съгласно реш.№177/2012г ІV г.о.Изтъква се и реш. №28/2014г по т.д№1578/13 І т.о на ВКС . Формулират се въпросите : 1.Допустимо ли е съдът да разгледа и да се произнесе по искова претенция (чл. 55 ЗЗД) която не се съдържа в исковата молба , игнорирайки факти и обстоятелства , които формират същността на иска и като игнорира доклада ,в който е посочена друга квалификация (по 79 ЗЗД). 2.Допустимо ли е съдебно решение ,с което съдът се е произнесъл по непредявен иск с правна квалификация чл. 55 ЗЗД, след като в доклада по чл. 140 ГПК и първоинстанционното решение съдът е приел ,че е сезиран с искове по чл.79 ЗЗД. 3.Допустимо ли е след като установи погрешна правна квалификация по един от исковете , съдът да реши спора като не направи нов доклад и без да разпредели доказателствената тежест ,след като първата инстанция не е направила произнасяне по разпределението на тежестта. 4.Допустимо ли е съдът да отхвърли иск, който счита че е предявен(чл. 55 ал.1, предл първо ЗЗД) ,защото според него е следвало да бъде предявен друг иск (чл. 51 ЗА),при положение че правната квалификация се определя от съда.5. Налице ли е самостоятелен иск по чл. 51 ЗА или претенциите са с правно основание чл.79 ЗЗД във вр с чл. 51 ЗА. По първите два въпроса , които са свързано поставени се изтъква противоречие с реш. № 28/2014 по т.д №1578/2013 ТК и реш .№139/2009 по гр.д№ 6505/2007г І г.о , по останалите се изтъква противоречие с ТР №1/09.12.2013г ОСГТК. ,реш. №886/2010 по гр.д №1553/2009 І г.о, реш. № 30 / 2014 по гр.д №592/2012 ІV г.о и др.,реш. № 38/2011г по гр.д№1276/2009 ІV г.о , основание по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК
На следващо място се поставя въпрос допустимо ли е отхвърляне на иска на база предположения на съда как би се развило едно хипотетично производство .Според касаторката въззивният съд е отхвърлил иска за вреда, предявен частично в размер на 1700 лв , представляваща част от размера на внесена държавната такса по исково производство над размера на дължимата по заповедното производство, с мотив , че страната едва е щяла да спести този разход , както и че в исковото производство се установява предсрочна изискуемост на вземанията , което в заповедното производство не може да се осъществи . Според защитата съдът не е имал база да приеме ,че възражение от длъжниците в заповедното производство би постъпило. Изтъква се практика на ВКС по обосноваността на решенията и служебните задължение на съда да ги мотивира.Прилага се реш.№ 238/2014г ,на ІV г.о на ВКС.
Третата група въпроси се обосновават като свързани с присъждане на обезщетение по първия от предявените искове за вреди , основан на пропуск при предявяване на иска да се заявят законните последици , в частност законната лихва : допустимо ли е пропускът на адвокат да претендира законната лихва да бъде игнориран като факт, защото е можел да бъде поправен до приключване на съдебното производство , означава ли че съдът не следва да присъди обезщетение по справедливост , съобразно причиненото от адвоката , възможно ли е да има съпричиняване от възложителя , т.е от ищцата . Изтъква се противоречие с практика на ВКС за случаите на съпричиняване, предвид реш. № 31/2012г ІV г.о , реш. № 262/2015г І т.о на ВКС и др.
Сочи се основание по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК , цитират и другите основания на нормата без да се излага обосновка по тях .
Постъпил е отговор от ответницата .Оспорва се наличието на основание за допускане до касационно обжалване .Неверни са твърденията ,че квалифицираният по чл. 55 ал.1 ЗЗД иск не е бил квалифициран така в доклада по чл. 140 ГПК.Не е налице противоречие с практиката на ВКС. Изцяло е съобразено ТР № 1/2013г ОСГТК .Не е налице промяна в правната квалификация , изискваща ново разпределяне на доказателствената тежест.
Върховен касационен съд ІІІ г.о намира , че предвид критерия на чл. 280 ал.2 ГПК касационната жалба е недопустима в частта , с която въззивният съд е потвърдил отхвърлянето на обективно съединеният иск за вреди в размер на сумата 1700 лева – частично предявен Претендираната с този иск вреда представлява част от държавна такса и разноски по исковото производство,приключило с уважаване на иска в полза на ищцата . Недопустимостта следва от цената на иска. Поради това въпросът в изложението , свързан с този иск, не се обсъжда по критериите на чл. 280 ал.1 ГПК и в тази част касационната жалба следва да се остави без разглеждане .
След преценка, Върховен касационен съд ,ІІІ гр. отделение счита , че в останалата обжалвана част не е налице основание за допускане на решението до касационно обжалване по поставените въпроси , нито по служебния критерии за проверка допустимостта на въззивните решения
Първите два въпроса в изложението засягат произнасянето на въззивния съд в частта по иска за връщане на сумата 10 568 лв , платени по договора за правна защита и съдействие .Те се поставят поради дадената от въззивния съд квалификация на иска , която дейност на съда не може да обуслови недопустимост на въззивно решение ,щом са обсъдени обстоятелствата , на които искът е бил основан . Цитираната от защитата на касатора практика на ВКС включително (реш. №157/2013г по т.д№1091/2012г , ТК , реш. №75/2010 по т.д.923/2009 ІІ т.о и др) е в подкрепа на това разрешение, а не на тезата за недопустимост на решението , изразена чрез поставените въпроси и застъпвана в касационната жалба .
Ищцата е искала връщане на платено от нея възнаграждение на адвокат,уговорено по силата на сключен между страните договор за правна защита и съдействие, във връзка с образуване на заповедно производство по чл. 417 ГПК. Въз основа на нот. акт за учредяване на договорна ипотека е било заявено задължение от 427377, 31 евро. Заявлението е изготвено по реда на чл. 417 ГПК от ответницата като адвокат, за което е уговорено възнаграждението , същото е депозирано от ищцата в съда лично ,но без да е внесена описаната като приложение държавна такса . С разпореждане от 29.09.2010г на Старозагорски РС заявлението за издаване на изпълнителен лист е отхвърлено по две съображения :не е внесена дължимата държавна такса за производството и от нотариалния акт не се установява да е настъпила предсрочна изискуемост за вземането , като последното съдът е считал за необходимо да се удостовери с доказателства . След влизане в сила на разпореждането , по сила на последващ договор за правна помощ между същите страни, адв. А. е завела искова молба в окръжния съд за същото вземане, като в хода на делото пълномощията й са били оттеглени от ищцата и последната е ангажирала други адвокати до приключването на делото . С предявения понастоящем иск, включително е поискано връщане на сумата (възнаграждението ) по първия договор , платено на адв. А. във връзка със заповедното производство. Както е приел и въззивния съд , искането е основано на отрицателно твърдение за липса на правно основание при плащането му, а последното ищцата основава на дължимо от адвоката знание, че редът по чл. 417 т.6 ГПК за реализиране правата на клиента е бил неосъществим при избрания документ – договор за учредяване на договорна ипотека за обезпечаване на заем и без съответно да е внесена дължимата държавна такса . Въззивният съд е отговорил на ищцовата теза, изтъквайки валидността и правното значение на договора за правна защита и съдействие като основание за плащането на възнаграждението, както и че при безспорните факти по делото доводите на ищцата не могат да обусловят извод за несъществуването му.Този отговор е даден от въззивния съд с допустимо решение , при възприета квалификация на иска с по чл. 55 ал.1, предл. първо ЗЗД , различна от докладваната по реда на чл. 146 ГПК (в съдебно заседание на 28.09.2015г на Хасковски ОС) и възприета от първоинстанционния съд, която е по чл. 79 ЗЗД.
Квалификацията засяга правилното прилагане на материалния закон , а не допустимостта на решението , освен когато същото се основава на обстоятелство, които ищецът не е заявявал. В този смисъл е и приложената от защитата практика на ВКС .Предвид конкретно произнесения иск по делото не е налице такъв случай , тъй като Пловдивски апелативен съд е следвало да отговори на твърдението за несъществуващо облигационно основание , заради наведено нарушение на специфичните професионални изисквания от страна на адвоката още при материализирането му в договора. Наред с това Пловдивски апелативен съд на свой ред е отхвърлил и твърдението , че се касае за вреда поради неизпълнението на договора по най-добрия за клиента начин , каквито факти също са били изтъкнати по другите обективно съединени искове , предявени за обезщетяване на конкретни вреди и разгледани на това основание. Тази група факти , доколкото са свързани с първия договор , също са били обсъдени от въззивния съд (на стр.10 от решението ) .Съгласно установената практика на ВКС, въззивният съд не може да обсъжда като основание на иска факти , с които ищецът не свързва претендираните правни последици и в случая не го е сторил .
Основание по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК не е налице и по формулираните въпроси за задълженията на въззивния съд ,когато възприема друга квалификация на иска . Когато от фактическа страна спор няма , както е заявила ищцата чрез своите пълномощници при предяваването на доклада по чл.146 ГПК в първоинстнационния съд ; когато в качеството си на въззивен жалбоподател ищовата страна няма доказателствени искания , съответно не са налице обстоятелства за чието доказване са дадени несъответни указания в първа инстанция поради неправилно възприета квалификация и когато доказателствената тежест за фактите остава същата , въззивният съд няма задължението да изготвя доклад и да указва разпределение на доказателствената тежест при друга възприета квалификация . По въпроса са дадени указания в на ТР № 1/2013г ОСГТК и въззивното решение е съобразено с тях . Цитираната и приложена от защитата практика на ВКС по чл. 290 ГПК не обосновава противоречие с обжалваното въззивно решение , тъй като при дадената в случая правна квалификация се твърди несъществуване на основание за получаването на исковата сума, каквото твърдение е имало и въззивният съд го е обсъдил. Не са били давани неточни указания относно подлежащи на доказване факти , за който случай се прилагат указанията в реш.№30/2014г по гр.№592/2012 ІV г.о.
В случая по настоящето дело е дадено съответното правно разрешение и по основанието за отговорност съгласно чл. 51 от Закона за адвокатурата още с първоинстнационното решение , предвид твърденията на ищцовата страна и предвид преценката за тяхната фактическа и правна състоятелност. При посочването на съответната квалификация въззивният съд е съобразил установената практика на ВКС ,изразена в реш. № 76 /2008 по т.д №619/2007 І т.о , реш.№495 /2010г по гр.д № 1669/2009г ІІІ г.о и реш. № 227/2013г по гр.д 1166/2012г ,ІV г.о на ВКС , последните две по реда на чл. 290 ГПК. Няма да обуслови друг изход на делото отговорът на въпрос дали нормата на чл. 51 ЗАдв. следва да се посочва като квалификация самостоятелно ,или във връзка с общата норма на чл. 79 ЗЗД .
Основание по смисъла на чл. 280 ал.1 т.1 ГПК не е налице по въпросите ,свързани с отхвърлянето на иска за вреди в резултат на пропуск на адвоката с предявяването на исковата молба по гр.д №1130/2010г на ОС Ст. З. да се поиска и присъждане на законната лихва върху главницата . Въззивният съд не е игнорирал този факт, както се постулира във въпроса , а е съобразил указанието в практиката на ВКС (съгл. реш. № 227/2013г по гр.д 1166/2012г ,ІV г.о )за необходимостта при ангажиране на отговорността по чл.51 от ЗАдв. неблагоприятният за страната резултат да се дължи на пропуск на адвоката да упражни процесуално право , или да извърши процесуално действие, което да е довело до погасяване на съответната процесуална възможност Вреда, но не от категорията на претендираната в случая , ще има и ако в резултат на пропуска претенцията се реализира при други , финансово по- обременителни условия. В случая възможността за прибавянето на законните лихви не е била погасена след депозиране на исковата молба , включително и след оттегляне на пълномощията от адв.А. , като способите за реализиране и на това право не са по- обременителни и са зависели изцяло от преценката на адвокатите, поели защитата по делото в последствие, респ.от самата ищца . При тези конкретни обстоятелства , неотносимо в изложението се сочи практика на ВКС , формирана по въпросите на съпричиняването на вредоносен резултат, неотносимо се формулират и въпроси по прилагането на чл. 51 ал.2 ЗЗД – за намаляване , но не и на изключване на репарация при вредите в тези случаи.
С оглед гореизложеното, Върховен касационен съд ІІІ г.о
О П Р Е Д Е Л И :
Оставя без разглеждане касационната жалба на Р. И. Ч. срещу решение №96 от 19.05.2015г по гр.дело №153/2016г. на Пловдивски апелативен съд ,в частта с което е потвърдено решение №485 от 16.11.2015г. по гр.д№293/2015г на Окръжен съд – Хасково за отхвърляне на иска за сумата 1700 лева , част от вреди в общ размер на 16967,55 лева представляващи съдебни разноски по гр.д №1138/2010 на ОС Стара Загора .
Не допуска до касационно обжалване решение №96 от 19.05.2015г по гр.дело №153/2016г. на Пловдивски апелативен съд в останалата обжалвана част
Определението подлежи на обжалване с частна жалба в частта , с която касационната жалба е оставена без разглеждане ,пред друг състав на ВКС
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2 .