1
6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 297
София, 13.04.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, трето гражданско отделение, в закрито заседание на дванадесети март , две хиляди и двадесета година в състав:
Председател : ЕМИЛ ТОМОВ
Членове : ДРАГОМИР ДРАГНЕВ
ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА
изслуша докладваното от съдията Емил Томов
гр. дело №4178/2019 г.
Производството е по чл. 288 от ГПК .
Образувано е по касационна жалба на МБАЛ-Велинград ЕООД срещу решение №121от 10.07.2019г по в.гр.дело № 241/2019г.на Пловдивски апелативен съд,с което в обжалваната от касатора част е потвърдено решение № 56/21.02.2019 г. по гр.д. № 304/2018 г. по описа на Пазарджишкия окръжен съд, с което частично са отхвърлени предявените от него искове срещу ДКЦ 1-Велинград ЕООД по чл. 59 от ЗЗД за разликата над 18 527,40 лв. до 78 840 лв. и по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за разликата над 1 717,63 лв. до 6 090,89 лв. за периода 24.04.2015 г. – 24.04.2018 г. Искът на основание чл.59, ал.1 ЗЗД е бил уважен в присъдения размер като обезщетение за ползите, от които ответникът е лишил МБАЛ-Велинград ЕООД като е ползвал процесния недвижим имот, апортиран в капитала му и негова собственост, представляващ обособен самостоятелен обект – микробиологична лаборатория от 219 кв.м, находящ се на сутеренния етаж в четириетажната сграда на поликлиниката в [населено място] . Размерът е обоснован с прито по делото заключение на вещо лице за средномесечния пазарен наем на обекти от същия вид и функционално предназначение/медико-диагностична,микробиологична лаборатория/ , определен от вещото лице при изследване на наемни отношения за същите обекти в други градове , доколкото в [населено място] няма други обекти от този вид и със същото предназначение, отдадени под наем .
Съдилищата не са възприели тезата на ищеца и понастоящем касатор,че е вземането по чл. 59 ЗЗД на база неоснователно обогатяване следва да се определи по друг начин,а именно като се вземе предвид решение №379/2012г на [община] за допълване таблицата на базистните цени и цени за ползване на общенски имоти на територията на града ,взето спциално за лицата по чл.102, ал.2 и ал.6 от ЗЛЗ, според което решение цената при наем,за тях е 50 лв за 1 кв.м за месец . Прилагането на чл.102,ал.4 ЗЛЗ, според която законова норма размера на наема за лицата по този закон е в размер на 10 на сто от наемната цена,определена от съответния общински съвет,ще възлиза на 5лв за един кв. метър без ДДС при определената базстна цена за [населено място] ,т.е за исковия период от пет години, според ищеца основателно е претендиран размер от 78 840 лв след начисляване на данъка.
Понастоящем касаторът обжалва въззивното решение , с което отхвърлянето на иска е потвърдено до размера на сумата 65 700 лева по глвницата и съответния размер на иска по чл. 86 ЗЗД. Приема съображенията ,че ДДС не следва да се начислява при формиране размера на обезщетение при неоснователно обогатяване , като оспорва решаващите изводи на въззивния съд ,че за база следва да бъде използван среднопазарният наем на сходни имоти в други градове за посочения период, независимо от наличието на одобрена „Таблица за базисни наемни цени и цени за ползване на общински имоти на територията на [община]“; оспорва се изтъкнатото от въззивния съд , че обедняването на собственика и в този случай следва да бъде определено при използване на посочения общовалиден критерий,независимо от статута на собственика и вида собственост – като приложение на принципа за равенство на страните и на видовете собственост в България, Оспорва се и съображението на решаващия съд , че в случая са неприложими пряко разпоредбите на чл. 102, ал. 2 от Закона за лечебните заведения и Таблица за базисните наемни цени и цени за ползване на общински имоти на територията на общината , на които ищецът се позовава.В мотивите си въззивният съд е посочено ,че таблицата е приета въз основа на действаща наредба ,която не се прилага по отношение на общинско имущество, включено в капитала на търговски дружества ,какъвто е настоящия случай . Определената базистна цена се отнася само до лицата по чл. 102, ал. 2 и ал. 6 от ЗЛЗ,както е посочено и в решението на Общинския съвет , но не и до наемни отношения с лица в случаите по по чл. 102, ал. 5 от ЗЛЗ , а освен това за пълнота е изтъкнато ,че между страните наемен договор изобщо не е бил сключван
Касаторът,чрез пълномощнк адв.К.В. поддържа тезата си и пред настоящата инстанция , като в изложение се позовава на основание по чл. 280 , ал.1 т.3 ГПК по въпросите : 1/ какъв е редът за определяне на дължимото обезщетение за ползване без основание на недвижим имот , собственост на лечебно заведение : среднопазарен наем за подобен тип имоти , или на база 102,ал.4 ЗЛЗ. 2/Как следва да се определи среднопазарния наем за ползване без основание на недвижим имот от подобен тип , собственост на лечебно заведение,при липса на аналогични договори за наем на територията на общината ,в която имотът се намира. 3/Допустимо ли е по аналогия с условията по договори за наем на други имоти от подобен тип ,на територията на различни общини , да се определи среднопазарен наем
Според касатора, тълкуването на чл.102, ал.4 ЗЛЗ във вр с чл.236,ал.2 ЗЗД следва да води до извод ,че и в настоящия случай ,при възмездяване по чл.59 ЗЗД ,а не само когато сключен наемен договор е бил прекратен , следва да се приложи водещ принцип – да се съобразява конкретния наем , наемните цени в конкретното населено място , а не пазарни аналози в други населени места в цяла България, както е възприел въззивния съд по заключението на вещото лице.
Ответникът не е заявил отговор
След преценка Върховен касационен съд ,ІІІ гр. отделение счита , че не е налице основание за допускане на касационно обжалване .
Тезата на касатора МБАЛ-Велинград ЕООД в изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК,изразена чрез първия въпрос , е аргументирана с качеството му – лечебно заведение , което качество в процесното правотношение не обуславя решаващ за изхода на делото избор между двете посочени във въпроса алтернативи : дали обезщетението на основание чл. 59 ЗЗД за ищеца- собственик ( лечебно заведение) да се изчислявана на база среднопазарен наем за подобен тип имоти,или на база нормата на чл.102,ал.4 ЗЛЗ. Въззивният съд е възприел вариант по заключение на вещо лице ,при което на практика,обективно е съобразен именно регулирания от нормата на чл.102,ал.4 ЗЛЗ пазар при наемите за процесната категория обекти . По този начин и предвид особеностите, отчетени като релевантни,въззивният съд е съобразил установената пракика на ВКС по въпроса как се определя и с какво се съизмерява дължимото по чл. 59,ал.1 ЗЗД възмездялане на собствененик, лишен от ползване на имота си , следвайки разясненията в ППВС №1/1979г и трайно установената практика на ВКС,според която ако няма специална норма, изключения с оглед субекти или вид собственост не могат да се обосновават/ реш.№135/2017г по т.д №512/2016г ІІ т.о на ВКС,реш. №378/2010г гр.д.№148/2009 ІV г.о , реш.№131/2009г по гр. д.№268/09 І ТК , реш._251/10 гр.д. №366/09 ІІІ г.о, реш.№398/2014г по гр.д 1933/2013г ІV г.о реш. №398/2014г по гр.д 1933/2013г ІV г.о на ВКС и много други /. Поради това първият формулиран въпрос не отговаря на общото селективно изискване на чл. 280, ал.1 ГПК да е с обуславящо за изводите на съда значение, в решаваща за изхода на делото насока.
На следващите два въпроса в изложението, доколкото имат правно съдържание , а не засягат единствено преценка за връзки между факти от компетентност на вещи лица , въззивният съд е дал отговор съгласно трайно установената практика на ВКС – посочена в определението и споделяна от настоящия състав на 3-то г.о, ВКС . Не е налице основанието по чл. 280 , ал.1 т.3 ГПК по въпросите ,тъй като нито е необходимо ,нито би представлявало тълкуване на норма в рамките на чл. 280, ал.1 т.3 ГПК , разяснение с какъв териториален обхват и от какъв вид следва да са наемите, които да обосноват извод за средна пазарна наемна цена при обекти,попадащи под режима на чл.102,ал.4 ЗЛЗ .
За пълнота следва да се посочи, че отговорът на поставените въпроси няма да обуслови друг извод по основанието на иска в размера,поддържан и с касационната жалба.
В случая не са възникнали наемните отношения по начина, предписан в Закона за лечебниите заведения. Не е постигната в конкретния случай и неговата цел – в интерес на здравеопазването да се създаде реално предимство при наемане на процесната категория обекти от правоимащи лица по чл.102,ал.3 от ЗЛЗ,чрез задължаване на управителите на лечебни заведения да сключват наемни договори при облекчени за тях условия. Възможност за постигането на тази законова цел, Общинският съвет в [населено място] като орган на местно самоуправление е елиминирал на практика с решението си от 2012г., определяйки базисна наемна цена за специално за лицата по чл.102 ЗЛЗ така,че дори при десетократно намаляване на същата съгласно изискването на чл.102,ал.4 ЗЛЗ, тя пак да е икономически неприемлива за правоимащите ,тъй като надвишава повече от два пъти средно установената в страната. При тези обсоятелства ищецът – касатор няма как да обоснове твърдението си ,че възприемането на тезата му за основание по чл. 280, ал.1 т.3 ГПК ще допринесе за съответното и точно прилагане на чл. 102, ал.4 от ЗЛЗ .
Предвид гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
Не допуска касационно обжалване на решение №121от 10.07.2019г по в.гр.дело №241/2019г.на Пловдивски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване .
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2 .