О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 330
София, 24.04.2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, трето гражданско отделение, в закрито заседание на шестнадесети март две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател : ЕМИЛ ТОМОВ
Членове : ДРАГОМИР ДРАГНЕВ
ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА
изслуша докладваното от съдията Емил Томов
гр. дело №4333/2016 г.
Производството е по чл. 288 от ГПК .
Образувано е по касационна жалба на Сдружение за обществено полезна дейност „Деца от бъдещето” [населено място] срещу решение № 236 от 23.06.2016г по гр.дело № 281/2016г на Русенски окръжен съд , с която е потвърдено решение от №204 от 18.02.2016г на Русенски РС. Отхвърлен е иска на касатора против Държавата , представлявана от Областния управител на Обл. Русе да се признае за установено ,че сключен между страните договор за наем №9600949/15.09.2011г на имот в [населено място] ,частна държавна собственост , не е развален от ответника поради негова забава и да бъде осъден ответника да изпълни реално задължението си за съдействие по договора , като подаде съгласие по чл. 177 ал.1 ЗУТ
В приложеното към жалбата изложение се сочи основание за допускане на касационно обжалване недопустимост на решението и произнасяне „свръх петитум”. Съгласно чл. 280 ал.1, т.1 ГПК се формулира въпрос за спазване принципа на диспозитивното начало , като се изтъква противоречие с установена задължителна практика. Противоречие с практика на ВКС, изразена в реш. № 203/2012г по т.д№116/2011г ТК , реш. №209/2013г по т.д №825/2012г ІІ ТК се изтъква и по материалноправни въпроси формулирани в т. 1 , 2 и 4 от изложението както следва : 1. Дали с даването на съгласие за промяна на заварено предназначение наемодателят се освобождава от задължението да предостави вещ , която отговаря на предназначението ,за което е наета. 2. Налице ли е изпълнение на задължението на наемодателя за осигуряване спокойно и безпрепятствено ползване по договор с продължително действие (10 години) ,ако наемодателят не съдейства , отказва в качеството си на възложител да подаде искане по чл. 177 ЗУТ до гл. архитект на общината за въвеждане в експлоатация , след промяна на предназначението,съгласно договореното. 3. При дългосрочен договор за наем за осъществяване на социални дейности , налице ли е друга клауза в договора, неосъществяването на която поради бездействие на наемодателя е пречка да започне неговото изпълнение. 4.Налице ли е виновна забава на длъжника – наемател за плащане на наемни вноски ,при неизпълнение задължението на наемодателя да представи имот в съответствие с предназначението за което е нает .По въпроса , посочен в т. 3 се сочи липса на съдебна практика и основание по чл. 280 ал.1 т.3 ГПК .
В отговор ответникът по жалбата , Областен управител на Област Русе изтъква ,че е произнесен предявен иск и решението е допустимо . Не е налице основание за допускане по чл. 280 ал.1 ГПК .Изтъква се правилността на решението. Претендират се разноски за юрисконсултско възнаграждение
След преценка Върховен касационен съд ,ІІІ гр. отделение счита , че не е налице основание за допускане на касационно обжалване .
Като процесуалноправен въпрос защитата възприема оплакванията за недопустимост на решението, при неспазване принципа на диспозитивното начало в процеса и несъобразяване с предявения петитум , тъй като според касатора е бил предявен в една част отрицателен установителен иск , а съдът е отхвърлил положителен установителен иск и предавения осъдителен иск , кредиторът да бъде осъден да даде съдействие.
Няма основание постановеното въззивно решение да се допуска до касационна проверка за допустимост , нито е налице противоречие с формираната практика на ВКС по въпроса за изискванията към съдебното решение , следващи от принципа на диспозитивното начало в процеса.
Съгласно исковата молба и уточненията към нея, в установителната си част искът е за съществуването на наемен договор, а осъдителният петитум е за задължаване на наемодателя да изпълни конкретно задължение за съдействие – чрез подаване на съгласие по чл. 177 ЗУТ за въвеждане на имота в експлоатация. Като е потвърдил отхвърянето на този именно иск, въззивният съд е постановил решението по спорния предмет съгласно установената съдебна практика. Въззивният съд решаващо е приел ,че по настоящето дело има неизпълнение на основно задължение на наемателя, а липсата на съдействие ищецът изтъква по отношение на други , при това условни свои права , заявявани след като предпоставките за разваляне на договора поради виновно неизпълнение , включително след даден от кредитора срок , са били вече налице .
Когато искът е осъдителен и за изпълнение на облигационно задължение, заявените за установяване обстоятелства , на които ищецът основава искането си , не са самостоятелен предмет на диспозитивно произнасяне и не са отделен установителен иск. Отделно от това , в случая тези обстоятелства са положителни , а не отрицателни факти. Искът се основава на съществуването на договор, затова твърдението на ищеца е за положителен факт. На несъществуването на договора са се основавали възраженията на ответника – че той е прекратен с негово едностранно изявление за развалянето му поради неизпълнение . Репликата на тези твърдения, направена от ищеца още с исковата молба ,че наемодателя и ответник по иска не е имал право да развали договора и въобще че договорът не е развален , очертава спорния предмет по настоящето дело, по който съдилищата решаващо и съответно са се произнесли като са приели , че договорът е бил надлежно развален поради неизпълнение и поради това искът следва да се отхвърли . Обсъдени са релевантните факти в този спор, така както са очертани от твърденията на ищеца и възраженията на ответника.По този начин е отговорено на изискванията за допустимо решение, утвърдени в практиката на ВКС и не е налице основание по чл.280 ал.1 т.1 ГПК по поставения процесуалноправен въпрос. Постановявайки, съответно потвърждавайки диспозитив , с който се отхвърля иска според буквално посочено в петитума на исковата молба , съдилищата не са допустали противорачие с обилно цитираната практика на ВКС за случай на произнасяне „свръхпетитум”, а тъкмо обратното. Отхвърлен е иска относно поисканото , буквално цитирано в диспозитива. Затова посоченият в приложеното реш. №539/2011г по гр.д№1844/2010 ІV г.о на ВКС разграничителен критерии за допустимост, или неправилност на съдебните решения,в случая не може да обоснове причисляване на обжалваното въззивно решение към първата група. За пълнота следва да се изтъкне, че обжалваното решение на ОС [населено място] не може да се постави и във втората група порочни въззивни решения,с погрешно определена правна квалификация .
По четирите формулирани материалноправни въпроса касаторът извежда задължение за наемодателя, каквото съдът по фактите не е извел от съдържанието на сключения договор за наем. Договорите за наем , включително дългосрочните и подлежащи на вписване , поначало могат да бъдат сключвани при модалитети , да се договарят промени в правната или фактическа характеристика на имота във връзка с ползването му , страните да поемат задължения или да моделират основните си задължения по двустранния договор .Когато встъпват в договорна връзка по чл.228 и сл. ЗЗД , те съобразяват фактическото състояние на имота и годността му за целите , за които се наема . Ако последващи въздействия върху състоянието на наетия имот ,предприети от наемодателя или собственика, ограничат или изключат изцяло или отчасти възможноста за ползване по предназначение и възникне спор относно последиците за правата на страните от това, разрешението е в изтъкнатото решение № 209/2013г по т.д №825/2012г ІІ т.о,постановено по реда на чл. 290 ГПК и цитирано от защитата . Различен е случая по настоящето дело . Като ищец касаторът е поддържал ,че още при наемането сградата не е отговаряла на предназначението в договора , поради това е оспорвал възложените последици от неизпълнение на задължението си да плаща наем, вкл. консумативи за ползване от 2011г., до 2015г. При това положение отхвърлянето на доводите му от въззивния съд не изразява противоречие с цитираната съдебна практика по правен въпрос. Въпросите на касатора не държат сметка за решаващите съображения на съда относно факта на неизпълнение на задължението за плащане на наемната цена и консумативите разноски от страна на ищеца като негово основно и в случая безусловно поето с договора задължение , след като имотът е бил предаден и приет с двустранен протокол. Изискуемостта на задължението на наемателя не е била обусловена от поети насрешни задължения на наемодателя. Наемателят сам е преценил дали конкретния държавен имот който наема ще отговори на предназначението , посочено в договора, а именно : „осъществяване на обществено полезни дейности , свързани с консултиране и социална интеграция на деца и младежи със специфични образователни и здравни потребности”. При това предназначение , съдействието на областната управа за предприета промяна в предназначението при изискванията на ЗУТ е евентуална и последваща . В случая решаващо е преценено от въззивния съд , че клаузите в т.14,т.15 на договора за наем , относно правото на наемателя да извършва основани ремонти и да прави промени ,вкл. функционално преустройство ,съгласуването на промените,реда за съдействие , доказване и приспадане на СМР от наема и пр. , нямат отлагателно действие по отношение на основните му задължения да плаща месечния наем и другите разноски за ползване . При безспорното им неизпълнение – за период повече от четири години, при влезли в сила съдебни изпълнителни основания за събирането им като вземания , наемодателят надлежно е развалил едностранно договора , без към този момент да е бил в неизпълнение на насрещно задължение , или в положение да дължи съдействие за това, което наемателят е поискал.
В приложеното от касатора решение № 209/2013г по т.д №825/2012г ІІ т.о е изтъкнато задължението на наемодателя по чл. 230 ал.1 ЗЗД да осигури съответно на ползването състояние на вещта и връзката му с правото на наемателя по чл. 230 ал.2 ЗЗД , съответно значението на тези обстоятелства при изявление за разваляне на договора , когато се спори за действието му .По приложеното решение се касае за случай , при който за определен период от ползването на почивна база като хотел е било възпрепятствано заради предприети от наемодателя дейности (изкопно-ремонтни работи ), страните не са постигнали съгласие за намаляване на наемната цена и наемодателят е изявил едностранно прекратяване поради неплащането й за конкретен период , без да има право на това. Сучаят по настоящето дело е различен , тъй като основание за неплащане на наема и консумативите от сключване на договора през 2011г до прекратяването му през 2015г няма, като съдействие от наемодателя за изпълнение тук не се е изисквало.По т. 3 от изложението не е формулиран правен въпрос , не е отговорено на общите съдържателни изисквания на чл. 280 ал.1 ГПК. Дали в сключения договор има клауза , отлагаща плащането на наема е въпрос , на който е отговорено предвид съдържанието на конкретния договор. От съдържанието на договора при сключването му не може да се направи извод страните да са приели , че имотът във вида ,в който се предава , не отговаря на договореното предназначение и че за да отговаря , е необходимо именно преустойството по проекта, които ищецът е предприел и му е необходимо съдействието на областния управител , за да реализира за своя сметка . Наложителност за реализиране на конкретния проект във връзка с договореното предназначение като функционално условие, не е установена и по делото . Затова въззивният съд е преценил признаците на надлежно упражненото право по чл.87 ЗЗД от наемодателя като изправна страна, като за разлика от случая по приложеното решение № 203/2012г по т.д№116/2011 ТК , по настоящето дело не се касае за неоказване на дължимо съдействие от кредитора, освобождаващо длъжника от последиците на забавата.От писмото на областния управител с дадено съгласие наемателят да се снабди за своя сметка с необходимата техническа документация и да възложи проектиране по извършване на строително ремонтни дейности , както от и даденото през 2013г разрешение за строеж, не следва обратното. Конкретно предпоставящо правните въпроси (във втората част на изложението) твърдение за негодност на наетия имот за договорено при наемането му предназначение към момента на предаването му е въпрос на фактическа , а не правна установеност Обстоятелството не е предмет на констатиране при сключване на договора, не е прието за установено като факт от решаващия съд , ищецът не се е ангажирал и да го доказва в процеса , поради това и въпросите , предпоставящи тази фактическа установеност, не могат да обусловят допускане до касационно обжалване на решението .
Следва да се присъдят разноски на ответника съгласно чл. 78 ал.8 ГПК (изм ДВ бр.8/2017г )в размер на 200 лева .
Воден от горното Върховният касационен съд , ІІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
Не допуска касационно обжалване на решение № 236 от 23.06.2016г по гр.дело № 281/2016г на Русенски окръжен съд
Осъжда Сдружение за обществено полезна дейност „Деца от бъдещето”, [населено място] да заплати на Държавата , чрез Областен управител на Област Русе сумата 200 лева разноски- юрисконсултско възнаграждение в насотящето производство.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2 .