О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 861
София, 15.12.2016 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, трето гражданско отделение, в закрито заседание на седемнадесети ноември, две хиляди и шестнадесета година в състав:
Председател : ЕМИЛ ТОМОВ
Членове : ДРАГОМИР ДРАГНЕВ
ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА
изслуша докладваното от съдията Емил Томов
гр. дело №3122/2016 г.
Производството е по чл. 288 от ГПК .
Образувано е по касационна жалба на Е. Т. М. от [населено място] чрез адв. П. Д. срещу решение № 68 от 12.04.2016г . по в. гр.дело № 103/2016г.на Пловдивски апелативен съд , с което е потвърдено решение №69 от 18.01.2016г на Пловдивски окръжен съд по отхвърлен иск за присъждане на неустойка от 130 000 лева , уговорена при неизпълнение на плащания от страна на купувач по договор , имащ характер на предварителен за покупко- продажба на недвижим имот с оглед развалянето му,поради нищожност на клаузата за неустойка
В приложеното към жалбата изложение се сочи основание по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК и противоречие с указанията в ТР №1/15.06.2010г по т.д № 1 / 2009г ОСТК кога уговорена неустойка е нищожна поради противоречи с добрите нрави .Според тълкувателната практика , неустойка следва да се приеме за нищожна ако единствената цел ,за която е уговорена , излиза извън присъщите й обезпечителна ,обезщетителна и санкционна функции. Противоречие на въззивното решение с цитираната практика защитата съзира в мотива на съда , че в случая неустойката „надхвърля посочените обезпечителна ,обезщетителна и санкционна функции”.Така въззивният съд приема ,че в случая неустойката цели обезщетяване на вредите от развалянето,приема неустойката да има обезщетителна функция , но размерът й е прекомерен , в което становище се състои противоречието, т.к съгласно ТР №1/15.06.2010г клаузата не е нищожна единствено пордади несъответствие на уговорения размер с вредите .Изтъква се още , че неправилно са приложени примерно посочените в ТР №1/15.06.2010г критерии , дори да е налице надхвърляне на присъдщите на неустойката функции , като пример за противоречиво решаван въпрос се изтъква решение №471/2012г на САС ,при което неустойка , надхвърляща вредите 33 ппъти , е била намалена , а не приета за нищожна .
Противоречива практика на въззивни съдилища се изтъква при неустойки като процесната , уговорени да обезщетят вреди от разваляне на договора (негативен интерес) и дали в този случай е необходимо да се изследва какви вреди са реално претърпени .Сочи се решение № 448/2012г по в гр.д №3161/2011 на Варненски ОС в подкрепа на тезата ,че не е необходимо да се изследват реално претърпените вреди.
Сочи се основание по чл. 280 ал.1 т.3 от ГПК ,по въпроса дали е допустимо заместване на нищожна клауза за неустойка от императивна разпоредба по реда на чл. 26, ал.4 ЗЗД. Примери от практиката на АС при Б. ,съдържащи положително разрешение на въпроса , се изтъкват при мораторни неустойки ,за които според защитата заместващото правило е чл. 86, ал.1 ЗЗД , а при неустойките , уговаряни при разваляне на договор, заместващото правилото в чл. 88 ал.1, предл второ ЗЗД. Подобно разбиране АС при Б. е следвал в няколко свои решения , приложени към изложението .
Отговор е постъпил от адв З. З. , особен представител на ответника по иска .Въпросите по изложението имат трайно разрешение в практиката ,с която въззивното решение е съобразено , тъй като процесната неустойка накърнява добрите нрави
След преценка Върховен касационен съд ,ІІІ гр. отделение счита , че не е налице основание за допускане на касационно обжалване .
Като правен въпрос , разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС се възприема конкретна решаваща преценка на съда по критериите , разяснени с приемането на ТР №1/15.06.2010г по т.д № 1 / 2009г ОСТК включително. Тези критерии въззвният съд е приложил съответно. Макар при изследване на присъщите за неустойката функции съдът да е посочил в мотивите ,че процесната неустойка ги „надхвърля”, а не „излиза извън” тях ,както е по Тълкувателното решение , разлика в изразите не обосновава противорачие по правен въпрос , предвид изложените решаващи съображения на въззивния съд като цяло. Те не дават основание да се приеме , че прекомерността на уговорения размер пряко и единствено е обосновала решаващият извод за нищожност на клаузата. Терминологичната разлика необосновано се възприема от касатора като съображение на съда, че неустойката е прекомерна и заради това – нищожна . Не соченият цитат съдържа мотивираните правни изводи на въззивния съд по критериите за действителност на клаузата.
Въззивният съд е достигнал до съответстващия на фактите по делото и неоспорван от касатора извод , че уговорената неустойка по т.2 от сключеното между страните „споразумение” с дата 18.01.2011г , в случая е компенсаторна и е клауза в договор, по естеството си предварителен , за покупко- продажба на недвижим имот , при непосочена , но определяема цена, равна на размера на целия кредит по кредитно правоотношение на обещателя- продавач с О. АД . Задълженият по неустойката купувач е поел задължение към обещателите – ищецът Е. М. и неговата съпруга единствено да плаща вноските по сключения от ищеца по-рано, на 05.02.2008г договор за ипотечен кредит, като по този начин , на вноски , заплати цената ,без да е поемал други задължения . Неустойката в случай ,че не изпълни дори една вноска , е уговорена в размер 130 000 лева , което е приблизителният размер на кредита ако бъде обявена предсрочна изискумост ,заедно с наказателни лихви и др. акцесорни вземания . Неустойката е уговорена като платима единствено в полза на ищеца Е. М. и последният е предявил иск за плащането й. Въззивният съд е потвърдил отхвърлянето му изцяло ,като основан на нищожна клуза.
При тези обстоятелства, по първия поставен въпрос въззивният съд съответно , а не в противоречие указанията в №1/15.06.2010г по т.д № 1 /2009г ОСТК е преценил налице ли е нищожност , следвайки трайната установена практика на ВКС, изразена също така в реш.№ 776/2011 гр.д №969/2009 ІV г.о ,реш.№742011г по гр.д №541/2010 ІV г.о , реш.№181 по т.д №4386/2013г ІІ т.о ,реш. №776/2011г по гр.д №969/2009 ІV г.о,№474 от 13.07.2010г по гр.д. № 457/2009г ІV г.о и реш. № 775 от 2011г по гр.д. № 906/2009г ІV отд, реш. №234/2016г по гр.д № 1856/2016г ІІІ г.о на ВКС по чл. 290 ГПК .
Извън присъщата за института обезпечителна функция е уговарянето на компенсаторна неустойка за разваляне на предварителен договор за покупко – продажба на имот , която няма връзка с вредите от неизпълнение задължението на купувача за плащане на цената чрез вноски в срок , макар то да е обусловило развалянето на договора. Това е , синтезирано , първото решаващото съображение на въззивния съд. Подобна неустойка не кореспондира с естеството на договорната отговорност за неизпълнение и нейните предели при конкретно поетото задължение – в случая разсрочено на вноски плащане , които ще отидат в полза на трето лице , посочено от продавача , но без купувачът по предварителния договор да е заявил встъпване ,или заместване в дълга на обещателя – продавач към това трето лице ( банка с изискуеми вземания по кредит) , съответно без да е запознат с неговите условия и обезпечения. Интересът от неустойката за ищеца е да превъзложи последиците от собственото му неизпълнение по договора за банков кредит , по който е бил и си остава страна , съответно неизправен длъжник , тъй като е възнамерявал да не го обслужва. Това е същината на решаващото съображение неустойката да се приеме за нищожна, при изтъкнато от въззивния съд неоправдано обременяване на ответника,способстващо неоснователно обогатяване, уговаряне на неустойката без връзка с неизпълнението на задължението на купувача И. и без връзка с вредите от това.
Кредитът е бил обезпечен с ипотека в полза на банката върху имота , предмет на предварителния договор и по отношение на него е насочено принудително изпълнение. Предвидимите последици за ищеца от това развитие , все едно дали понастоящем същите са настъпили изцяло , настъпили са частично, или не са настъпили изобщо, нямат и не са имали правното естество на вреди , за които ответникът да отговаря, а възприемането им като такива още при постигане на уговорката , с цел неустойката да ги покрие, сочат несъвместимост на последната с присъщата на института обезпечителна функция, както и противоречието на клаузата с добрите нрави. Обстоятелството , че въззивният съд е обсъждал какви поначало биха могли да бъдат вредите , обезпечавани от компенсаторни неустойки при разваляне на предварителен договор заради неплащане на цена и че подобни вреди не са доказано настъпили(при обстоятелствата по настоящето дело,те няма и да настъпят), не е извод в решаваща за изхода на делото насока . Поради това и поставения в тази връзка въпрос, следва ли реалната вреда да се установява при компенсаторна неустойка , не отговаря на общите условия на чл. 280 ал.1 ГПК .
Неотносимо касаторът намесва и съображения за санкционната функция при неустойките , което не може да обоснове друго разрешение по въпроса за нищожността на клаузата. Процесната неустойка към момента на уговарянето й е несъвместима и с присъщата на института санкционна функция , защото носителят на задължението не може да бъде санкциониран за нещо, които стои извън задълженията му по договора, от който неустойката е клауза. Добрите нрави , затова и правото , забраняват на този , който заради своето неизпълнение по един договор ще понесе евентуални неблагоприятни имуществени последици, да уговаря вменяването им на друг като вреда за себе си , чрез клауза за неустойка в организационен договор , какъвто е предварителният договор за покупко- продажба на имота, в случая ипотекиран по кредита. Избягването на последиците от неизпълнение , като риск , поначало не е недопустима от морала кауза при договаряне, затова са застрахователните договори. Уговорката за неустойка обаче не е съвместима с подобен интерес, въпреки обезпечителната си функция .
Няма обуславяща за изхода на делото насока въпросът заменима ли е нищожната клауза за неустойка с повелителна норма , по реда на чл. 26 ал.4 ЗЗД, съответно доводът ,че съдът е следвало да стори това . Изтъкваната разпоредба на чл. 88,ал.1 ЗЗД е материално-правно основание да се претендират вреди от неизпълнение с иск , което не изключва, не заменя „по право” и същевременно отличава претендираното с иска по чл. 92, ал.1 ЗЗД въз основа на неустойка .Щом вземането за неустойка се предявява по исков ред , при установена нищожност на клаузата съдът не може да присъди нещо друго,чието установяване дори не е предмет на делото.Принципът на чл.2 ГПК , като основополагащ в исковия процес , изключва служебна замяна на предявеното основание на иска. Нормата на чл.88, ал.1,предл. второ ЗЗД не е повелително правило по смисъла на чл. 26 ал.4 ЗЗД ,което е ясно. Обратната теза , изразена във въпроса,не дава основание за тълкувателни разяснения по 280 ал.1 т.3 ГПК.
По разноските .
Ответникът по касация е представляван от служебно назначен по реда на чл.47, ал.6 ГПК особен представител , адв. З. Д. З. от АК Пловдив , който е депозирал отговор на касационната жалба.Същият е поискал да му бъде определено и изплатено дължимото възнаграждение, от бюджета. При администрирането на жалбата до ВКС , възнаграждение за настоящата инстанция и му е определено и не е възлагано внасянето му по съображения , изложени от Пловдивски АС в разпореждане от №1270 от 15.07.2016г . Определение №319 от 13.06.2016г на Пловдивски АС , постановено по реда на чл.248 ГПК , касателно разноските във въззивното производство и възнаграждението на особения представител, е отменено с определение по ч.гр.д №3121/2016г ІІІг.о и разноските са присъдени съответно, от настоящия състав на ВКС . Ищецът Емил Томов М. е освободен от държавна такса и разноски , поради което възнаграждението на адв. З. Д. З. от АК Пловдив за представителство пред настоящата инстанция следва да бъде определено и заплатено съгласно т.6 от ТР№ 6 от06.11.2013г по т.д №6/2012г. Съобразеният с Наредба № 1 от 2004 г. на Висшия адвокатски съвет размера на адвокатските възнаграждения в този случай е с оглед материалния интерес , но към тази величина не се сборува определеното от съда в предходната инстанция възнаграждение за адвоката, то не е материален интерес на делото по смисъла на закона и цитираната наредба . Съгласно чл. 9, ал.3 , във вр. чл.7, ал.2, т.4 от наредбата на Висшия адвокатски съвет в действащата към момента на осъществената защита нейна редакция, възнаграждението на адв. З. следва да се определи в размер на 3322,50 лева (4430 х 75%), да му се изплати от бюджета на ВКС , а с настоящето определение ,което слага край на делото , за тези разноски следва да бъде осъден касатора .
Ето защо Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
Не допуска касационно обжалване на решение № 68 от 12.04.2016г . по в. гр.дело № 103/2016г.на Пловдивски апелативен съд
Определя възнаграждение за адв.З. Д. З. от АС Пловдив , назначен с определение №8445/06.10.2015г на Пловдивски ОС като особен представител на ответника Д. П. И. , в размер на 3322,50 лева , за представителство и защита пред касационната инстанция по гр.д № 3122/2016г, ІІІ г.о на ВКС.
Възнаграждението да се изплати на адв. З. Д. З. от бюджета на Върховен касационен съд .
Осъжда Е. Т. М. от [населено място] , ЕГН [ЕГН] да заплати на бюджета на Върховен касационен съд сумата 3322,50 лева разноски за особен представител по гр.д № 3122/2016г на ВКС, ІІІ г.о
Определението не подлежи на обжалване .
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2 .