О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 40
София, 25.01.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на осемнадесети януари две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател : ЕМИЛ ТОМОВ
Членове : ДРАГОМИР ДРАГНЕВ
ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА
изслуша докладваното от съдията ЕМИЛ ТОМОВ
ч. гр. дело №4750/2017 г., взе предвид следното :
Производството е по чл.274 ал.3 т.1 ГПК вр. чл. 288 от ГПК
Образувано е по частна жалба на А. С. А. от [населено място] ,чрез адв. Кр. А. срещу въззивно определение №2110 от 12.09.2017г по ч. гр.дело № 2057/2017г на Пловдивски окръжен съд , с което е потвърдено определение №6270 от 28.06.2017г на Пловдивски районен съд за връщане на искова молба ,по която е образувано гр.д. № 16651/2016г.на ПРС поради недопустимост на исковете ,предявени от настоящия жалбоподател на основание 26,ал.2 ЗЗД за установяване нищожност на договора за прехвърляне на вземане, по което същият е длъжник ,заедно с иск по чл.439 ГПК за признаване на установено ,че в полза на В. Г. П., легитимирала се като взискател по образуваното изпълнително дело въз основа на цесията , не съществува вземане за сумата 11 736,36 лева. Сумата е присъдена с влязло в сила решение по гр.д. №2361/2015г. на ВКС, за което е издаден изпълнителен лист по гр.д. № 1689/2014г. по описа на ОС Пловдив и е образувано изпълнително дело № 1490/2015г. по описа на ЧСИ К. П. рег.№824, район на действие ОС Пловдив . Твърдението на ищеца за нищожност на цесията от 16.07.2013г е поради липса на съгласие на страните по него , оспорва се да е подписан от тях , ,както и че към момента на цесията още не е било постановено окончателното решение по делото и поради това се нарушава забраната за прехвърляне на бъдещи вземания .С отделен петитум ищецът иска да се признае за установено ,че присъдената по решението сума от 11 736,36 лева, лихви и разноски не се дължи на взискателя В. Г. П. , поради нищожност на цесията ,а евентуално поради това , уведомлението по чл. 99 , ал.3 ЗЗД не му е редовно връчено . Правния си интерес за така предявените два иска ищецът е обосновал с оспорваното качество на взискателя като кредитор,за установяване на действителния кредитор на ищеца ,от значение за това на кого следва да се изпълни предвид максимата , че който плаща зле, плаща два пъти .
Отчетената от съдилищата липса на правен интерес е обоснована от въззивния съд с оглед целта на иска по чл.439 ГПК ,който не е допустим въз основа на изтъкнатите от ищеца факти ,които не са новонастъпили , а безспорно са се осъществили преди приключване хода на съдебното дирене по приключилото дело.Освен това, същите не са свързани с ликвидността и изискуемостта на вземането и не са от значение за изпълняемото право.Да иска прогласяване на нищожност на договора за цесия ищецът няма интерес, предвид действието на съобщението до длъжника. Въззивният съд е изтъкнал, че договорът за прехвърляне на вземането има действие едва след получаване на съобщението от длъжника, отправено му от предишния кредитор.Ако длъжникът е получил такова съобщение за извършена цесия от цедента за него няма значение дали цесията е нищожна между страните по нея, защото, ако плати на цесионера ще се освободи от дълга си. При колебание на кого да плати длъжникът винаги има право да поиска от предишния си кредитор писмено да му потвърди цесията, особено ако цесията е неформално сключена или както е в случая длъжника има съмнения за нейната валидност. В настоящият казус между страните по цесията е безспорно, че договорът между тях е валиден и длъжникът е ясно уведомен на кого трябва да плати .
Жалбоподателят поддържа в изложението си основание по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК и евентуално чл. 280 ал.1 т.3 от ГПК, по процесуалноправните въпроси :
– за правния интерес на длъжника да иска прогласяване на нищожност на договор за цесия , с който вземането към него е цедирано на друго лице и обусловена ли е допустимостта на иска от възможността за предявяване , респ. за уважаване на иска по чл. 439 ГПК . Изтъква се противоречие на решаващия мотив на въззивния съд ,отрекъл правния интерес на длъжника , с практиката на ВКС , изразена в реш.№32/2010г по т.д №438/2009 ІІ т.о, тъй като в случая спор относно валидността на договор е бил разгледан по същество , т.е искът е бил приет за допустим.Ако не се приеме довода за противоречие поддържа се,че по въпроса липсва съдебна практика. Основанието по чл.280 ал.1 т.3 ГПК се поддържа по съображение , че длъжникът винаги може да се брани срещу цесията , възразявайки срещу нейната действителност, уредбата на недействителността и императивна и в публичен интерес , договорът легитимира неговия кредитор и поради това е налице интерес да го атакува, да установи кому принадлежи изпълняемото право, съответно че предприелият принудителното изпълнение няма качеството на взискател .
– за правната квалификация на втория от обективно съединените искове и значението й за допуестимоста на постановеното определение. Доводът за недопустимост на обжалваното определение, съответно искането да се допусне касационно обжалване по служебен критерии се основава на оплакването за нарушено диспозитивно начало при квалификацията на иска по чл.439ал.1 ГПК , т.к. съдът не е разграничил изпълнително основание и изпълняемо право .Първото не е предмет на оспорване с иска, а само второто – принадлежността на изпълняемото право . Жалбоподателят подчертава , че не оспорва самото вземане и основанието му , а само иска да установи, че взискателят по изпълнителното дело не е негов носител.
Ответницата В. Г. П. оспорва основанията за допустимост на настоящето производство в писмен отговор , претендира разноски . Ищецът няма правен интерес и за двата иска . Като длъжник, той не е застрашен да плати два пъти.Като предявява иск за недействителност,той не защитата свои права , защото има само задължения.
Частната жалба е постъпила в срок от легитимирано лице и е процесуално допустима,като не следва да бъде допусната до касационно разглеждане по следните съображения :
При извършената на основание т.1 на ТР № 1/2010 год. ОСГТК проверка по допустимостта на въззивния акт , Върховен касационен съд ІІІ г.о не констатира наличието на предпоставки за допускане на касационен контрол на това основание. Решаващо произнесеният процесуален въпрос за правния интерес от иска в частта да се установи ,че присъдената по влязло в сила съдебно решение сума ,за която е образувано изпълнителното производство не се дължи на взискателя В. Г. П., квалифициращите признаци на чл.439 ГПК е следвало да бъдат преценени при допустимостта на предявения отрицателен установителен иск и като е сторил тъкмо това ,въззивният съд не е дал основание за допускане до касационно обжалване по служебния критерии и за проверка допустимо ли е постановеното определение .С предявяването на иска настоящият жалбоподател е оспорил изпълнението, съгласно вложения в текста на чл.439 ал.1 ГПК смисъл. В изпълнение на принципа на диспозитивното начало по чл. 7 ГПК и съответно с правото на избор на правна защита съгласно чл. 6, ал. 2 ГПК съдът следва да се ограничава в рамките, които страната е поставила и анализирайки понятието правен интерес , като предпоставка за допустимост на установителния иск , да коментира конкретните и непосредствени цели на ищеца, което е различно от преценка на целесъобразността(реш. № 458/29.06.2010 г. по гр. д. № 1526/2009г. ВКС, ГК, реш. №93/2012г т. д. № 1069 / 2011 год І т.о по реда на чл. 290 ГПК ). Тези принципни указания в практиката на ВКС са спазени от въззивния съд .
По първия формулиран въпрос , в частта по иска за прогласяване на нищожност , дадения от въззивния съд отговор е в съответнствие с установените в практиката на ВКС критерии за преценка на правния интерес като процесуална предпоставка за допустимост на иск , с който се заявява нищожност на сделка и същевременно се оспорва изпълнението по смисъла на чл.439,ал.1 ГПК .
Като пример за противоречиво разрешение на поставения въпрос,изтъкнатото решение №32/2010г по т.д №438/2009 ІІ т.о на ВКС не подкрепя теза на защитата за наличие на основание по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК , тъй като в изтъкнатия случай иск за вземането е бил предявен от цесионера и е разгледано възражение на длъжника – ответник , касаещо действителността на цесията с оглед нейния допустим предмет. Изискването съдът да следи за правния интерес като процесуална предпоставка се отнася до исковете, а не до възраженията, които ответникът прави в процеса.Възраженията на ответника,ако са от материалноправно естество, съдът обсъжда в решението .
Не е налице и основание по чл. 280 ал.1 т.3 ГПК. Установените в практиката на ВКС разрешения относно правния интерес на длъжника да заяви недействителност на договор в който не участва може да бъде диференцирано. Налице е правен интерес за предявяване на иска по чл.26 ЗЗД за трети спрямо атакувания договор лица, само когато се засягат техни права и признати от закона интереси (опр.№372/2015г ч.т.д. N 244 по описа за 2015 ,І т.о , реш. № 90/2015г по гр.д №4406/2014г ІІІ г.о и др.), която преценка е конкретна за всеки отделен случай. Ако законът, договорът или естеството на вземането допускат цесия , а твърдението на длъжника за нищожност на същата не е заради нарушаване на императивни норми като изключващи нейното действие, за него няма признат от закона интерес да оспорва с иск ефекта на частното правоприемство, от значение за преценката относно правния интерес са и ограниченията в чл.439 ГПК спрямо основанията , на които длъжникът може да оспорва вземането,които също се преценяват като процесуална предпоставка . Прехвърлянето на вземане (чл.99 ЗЗД) представлява договор между кредитора по едно облигационно отношение и трето лице – нов кредитор, по силата на който вземането преминава върху цесионера и има действие за длъжника от деня на съобщаването на цесията от цедента на длъжника . Длъжникът не е страна по договора за прехвърляне на вземането, но действието на цесията спрямо него има за последица правото на цесионера да иска изпълнение от длъжника и съответно задължение длъжникът да престира на цесионера. Цесията е предвиден в закона случай по смисъла на чл. 21, ал. 1 ЗЗД.След съобщаване на цесията по реда на чл.99, ал.4 ЗЗД, старият кредитор се счита за заменен с новия кредитор ,като се постига резултат аналогичен на активната субективна новация, но без длъжникът да е страна по договора между цедента и цесионера. От гледна точка на процесуалните предпоставки цесионерът е частен правоприемник, правоприемството е факт, чието правно значение се определя от закона . Разпоредбата на чл. 226, ал.1 ГПК се отнася до прехвърляне на спорното материално право при висящ исков процес , което не се отразява на хода му и съгласно чл.226, ал.3 ГПК силата на пресъдено нещо на решението ще обвързва правоприемника, а в изпълнителното производство са приложими правилата на чл. 429, ал. 1 ГПК,при които законът отчита субективните предели на изпълнителния титул .
В случая вземането е било прехвърлено в хода на делото преди приключване на устните състезания, в тази връзка условията на чл.439 ГПК да се оспорва изпълнението не е било налице,но наред с това съображение въззивния съд е изтъкнал , че за ищеца като длъжник по изпълнителното дело , правоотлагателният му интерес да не изпълнява задължението в случая е отречен и с оглед действието на цесията спрямо него . Предвиденото в чл. 75, ал. 2, изр. 1 ЗЗД осигурява погасителния ефект на изпълнението на длъжника , извършено на цесионера, дори и в хипотезата на нищожност на цесията. В задължителната практика на ВКС, обективирана в постановените по реда на чл.290 ГПК :решение № 449/06.03.2013г. по гр.д. № 1268/2011г. на ВКС, IV г.о. и решение № 123/24.06.2009г. по т.д. №12/2009г. на ВКС, II т.о. е дадено разрешение, че правно релевантно за действието на цесията е единствено съобщението до длъжника, извършено от цедента. Цесионерът става титуляр на вземането в отношението със стария кредитор с прехвърлянето му, но действието спрямо длъжника е от съобщаване на прехвърлянето от цедента, на осн. чл.99, ал.4 ЗЗД .
Тези установени в практиката на ВКС разрешения са и мотивът на въззивнния съд да отрече правния интерес от иска в конкретния случай предвид че друг интерес освен този да избегне принудително изпълнение настоящият ищец и длъжник по изпълнителното дело не е обосновал. На общо основание ищецът е длъжен да обоснове и докаже наличието на правен интерес като абсолютна процесуална предпоставка за допустимост на иска, а в случая по чл.439 ГПК има и допълнителни критерии спрямо заявените факти, с оглед на търсената с иска защита .( реш. №333/2011г по гр.д №1244/2010 ІІІг.о )
Следва да се присъдят разноски от ответната страна , в размер на 600 лева.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
Не допуска касационно обжалване на определение №2110 от 12.09.2017г по ч. гр.дело № 2057/2017г на Пловдивски окръжен съд
Осъжда А. С. А. ЕГН [ЕГН] от [населено място] , да заплати на В. Г. П. сумата 600 лева разноски в насотящето производство.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.