O П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 140
гр. София, 27.02.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание нa двадесет и девети ноември две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛ ТОМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ
ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА
изслуша докладваното от съдията Е. Томов гр. дело № 2411/ 2018 г. и за да се произнесе, взема предвид следното:
Производствoто е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 4234/ 07.03.2018 г. на О. И. Д., чрез адв. Г. А. и адв. Я. Д., срещу решение № 225 от 23.01.2018 г. на Софийския апелативен съд по гр.д. № 2119/2017 г., с което, след като е отменено решение № 6383 от 01.08.2016 г. на Софийски градски съд по гр.д. № 5152 /2014 г. в частта с която е присъдено обезщетение в размер на 4000 лв. за неимуществени вреди, резултат от обидни и неверни фактически твърдения, исковете на настоящия касатор по чл. 45, чл. 49 и чл. 86 ЗЗД са отхвърлени, а в останалата обжалвана част решението на Софийски градски съд е потвърдено.
С определение № 332 от 30.07.2018 г. на ВКС, III – то г.о. по ч. гр.д. № 2410/2018г. към настоящето производство е присъединено производството по частна жалба вх. № 7975 / 30.04.2018 г на ПП „Атака, чрез адв. С. П., срещу определение № 1253 от 17.04.2018 г. на Софийския апелативен съд по гр.д..№ 2119/2017 г., с което искане по чл. 248 ГПК за изменение на постановеното по делото решение в частта за разноски е оставено без уважение .
С касационната жалба се иска отмяна на обжалваното въззивно решение и на трите основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В отделно представено изложение по чл. 284, ал. 3, т.1 ГПК се извеждат общо осем материално -правни въпроса, за които касаторът счита,че са обуславящи и решени от апелативния състав в противоречие с практиката на ВКС, както и с тази на КСРБ, която се цитира и прилага, като за седми и осми въпрос се навежда специалното основание по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. Касаторът се позовава и на очевидна неправилност на решението като самостоятелно основание по чл. 280, ал.2, предл.3-то ГПК.
От ответниците ПП „Атака“, чрез адв. С. П., и от Д. Д.,чрез адв. В. П., са постъпили писмени отговори ,с които се оспорва наличието на предпоставки за допускане на касационното обжалване, както и основателността на жалбата.
Касационната жалба е допустимо подадена : в срок, от надлежна страна,срещу въззивен съдебен акт, постановен в производство с цена на иска над 5000.
По въпроса за наличието на основания по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК съставът на ВКС, III г.о. намира следното:
Първоинстанционното производство по гр.д. № 5152 /2014 г. по описа на Софийски градски съд е образувано по исковата молба на О. И. Д. за осъждане на Д. Д. Д. и ПП „ Атака“ солидарно да му заплатят обезщетение за неимуществени вреди в размер на 100 000 лв. със законните последици ,които вреди са резултат от изявления на първия ответник от трибуната на НС в заседание от 26.02.2014 г. в качеството му на говорител на парламентарната група на ПП „Атака“ и депутат , съдържащи обидните квалификации „ олигарх“ и „лице от кръга на фармацевтичната мафия“, както и изнасящи неверни фактически твърдения чрез приписване на изречени от ищеца определения и оценки спрямо българските работници в интервю пред списание „Форбс“, така дискредитиращи го в обществото чрез внушаване образ на лице с дискриминационни, човеконенавистни и фашистки възгледи и убеждения. Ответникът Д. Д. е оспорил противоправността на деянието с твърдението, че не е изразявал лични квалификации, нито е излагал факти, а че се е позовал и възпроизвел съдържанието на статия в ИА „Пик“, в която било публикувано като дадено пред списание на „Форбс” интервю на г-н Д., която статия понастоящем е свалена от сайта след изрично извинение от 02.05.2014 г. от страна на редакцията към ищеца за невярно публикувана информация, с източник „ Б.“.
ПП „Атака“ в срока по чл. 131 ГПК е оспорила наличието на предпоставки по чл. 49 ЗЗД за солидарното и осъждане с Д., с твърдения за липса на трудов, граждански или какъвто и да е друг договор за възлагане на работа от нейна страна спрямо първия ответник.
Пред въззивния съд е прието за установено, че ответникът Д. в качеството си на народен представител, избран от листата на втория ответник ПП „Атака“, е направил твърдяното изказване от трибуната на Народното събрание в заседание, посветено на подготвяни изменения в Закона за лекарствените продукти в хуманната медицина.Безспорно установено, чрез приложената по делото стенограма, е и съдържанието на това изказване. Прието е още ,чрез извлечения от интернет сайта на ИА „ Пик“ и свидетелски показания, че публикуваната информация за дадено от ищеца интервю пред списание „Форбс“, с дата на публикуване през 2013 г., е била достъпна в интернет като към момента, в който ответникът Д. е подготвял изказването си пред НС, както и към момента на самото изказване и същата не е била опровергана. Прието за установено е също така, че ответникът Д. не е проверявал достоверността на публикацията,включително за друга такава в списание „Форбс“.
За да отмени първоинстанционното решение, в частта с която искът за обезщетение за вреди е бил уважен, Софийски апелативният съд е анализирал съдържанието на изказването на ответника Д. , че той е определил ищеца като олигарх, мултимилионер и фармацевтичен бос,като думата олигарх обективно не е обидна и не съдържа позоряща квалификация. Приел е,че споменаването на фармацевтичната мафия,в контекста на изказването от трибуната , което е със съдържание: „нека наистина здравето и интересът на българските граждани да бъдат водещи пред лобизма на фармацефтичната мафия в България” , не сочи на несъмнена, категорична връзка с личността на ищеца, езависимо от факта,че ищецът се е почувствал засегнат в цялост от изказването.Приел е още,че ответника Д. не следва да носи отговорност за цитирането на несъществуващо интервю. Позоваването на публикация в информационен сайт относно факта , че е дадено интервю пред списание „Форбс“, както и на съдържанието му и изведената въз основа на него негативна оценка за личността на ищеца , не може да ангажира отговорността по чл. 45 ЗЗД , макар че ответникът не е проверил в самия цитиран източник (списание „Форбс“) достоверността на изнесеното .Имало е публикувана статия в ИА „ПИК” със заглавие ”О. Д.- българите получават прекалено високи заплати”,но не като измислено интервю. Като народен представител Д. не е имал задължение да проверява информацията си от различни независими източници,а да участва в публичния дебат и предизвикване интереса на обществото към важни теми каквито без съмнение са регулацията на разпространението , вноса и износа на лекарствени продукти. С оглед на баланса между правото на свобода на словото по чл. 10, ал.1 ЕКЗПЧОС и чл. 39 КРБ и конституционно признатите ценности на чест, достойнство и добро име на гражданите , отчитайки качеството на народен представител , в което ответникът е направил изявленията и публичния характер на личността на ответника е прието,че ограничителните рамки по чл. 10, ал. 2 ЕКЗПЧОС са по-широки. Ищецът ,макар да не е политик ,като обществена личност –председател на УС на Конфедерацията на индустриалците в България, оправдано с оглед нуждите на демократичното общество е бил обект на по-голяма критика, а ответникът като народен представител има не само право, но и задължение да изразява мнение по всякакви важни за обществото теми като поддържа обществения дебат, дори ако тези мнения не се възприемат благосклонно от всички, като съгласно утвърденото в практиката на ЕСПЧ, която е цитирана, народният представител не следва да ограничава изказванията си, дори когато съдържат клеветнически твърдения, под страх от съдебни дела. По въпроса за отговорността на втория ответник, наред с решаващото съображение за липса на противоправно поведение на първия ответник е изтъкнато че Д. е направил изявленията си в качеството си на народен представител и като представител на парламентарната група т.с в качеството си на представител на своите избиратели и на целия народ, а не като представител на ПП Атака, предвид и на това,че съгласно устава на партията същата може да се представлява от трето лице само по силата на изрично писмено пълномощно с оглед на конкретно мероприятие или въпрос, така възлагане, респективно предпоставките по чл. 49 ЗЗД, не са налице.
Първият поставен в изложението въпрос е за това дали от контекста на цялостното изказване на ответника, описано във въпроса и квалифицирано по начита , поддържан от ищеца ,включително че е част от фармацевтичната мафия, не следва еднозначно извод за причисляване на ищеца персонално към нея. Касаторът навежда в тази връзка противоречие с приетото в решение №110 от 25.05.2017 г, на ВКС, IV -то г.о. по гр.д. № 2808/2016 г. изтъквайки указанието обидният или клеветнически израз да не бъде изваждан от контекста и смисъла , който изявлението внушава като цяло ,включително при преценката дали се отнася до ищеца . По поставения въпрос съдът се е произнасял анализирайки съдържанието на изказването ,но въпросът е фактически и по обосноваността на извода , защото изисква преценка на конкретния доказателствен материал по делото и неговия анализ ,т.е въпросът не е обуславяш по см на чл. 280, ал. 1 и приетото по тълкуването му ТР№ 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС. зададен е твърде конкретно, а не с оглед извеждането на обективен критерий за извод , когато едно по -обширно изказване, в което се съдържат обидни квалификации , но личността до която се отнасят не се споменава за всяка от тях Не е налице и твърдяното противоречие по чл. 280, ал.1 т.1 ГПК т.к цитираният от кастора пасаж не се съдържа в посоченото решение, като отговор на правен въпрос .В него касационното обжалване е допуснато по въпроса за значението на качеството политик при ангажиране на отговорност за обиди и неверни фактически твърдение , а в мотивите по същество подобен на поставения от касатора въпрос не е обсъждан.
Вторият поставен въпрос е дали при изказвания от трибуната на НС народен представител, който се позовава на публична медийна информация, е длъжен да проверява достоверността на изнесената от този източник информация, като се твърди, че въпросът е решен едновременно в противоречие с практика на КСРБ и ВКС – основания по чл. 280, ал.1, т.1 и т. 2 ГПК, а именно решение № 7 от 04.06.1996 г. на КСРБ по к.д. № 1/96 г., решение №198 от 26.03.2009 г. на ВКС III-то г.о по гр.д. № 481/2008 г. и решение № 18 от 05.03.2009 г. на ВКС , III -то г.о. по гр.д. №6264/2007 г.
Въпросът е произнесен в обжалваното решение, обуславящ е за изводите на съда , но не са налице наведените специални предпоставки за допускане до касационно обжалване. Не е налице противоречие с решение № 7 от 04.06.1996 г. на КСРБ по к.д. № 1/96 г по отношение на мотива , цитиран в изложението ,че правото на мнение търпи ограничения от друго конкуриращо се право , а именно правото на лично достойнство,чест и добро име.Мотивът на КС на РБ не е пряко относим към поставения въпрос. Не е налице и противоречие с решение №198 от 26.03.2009 г. на ВКС III-то г.о по гр.д. № 481/2008 г. от което защитата цитира само пасаж , изваден от контекста на решението и по същество неотносим към въпроса в изложението . В решението е прието, че народен представител,в правомощието си по чл. 90 от Конституцията може да отправя питания към съответен министър, съдържащи критични бележки,като от значение е и липсата умисъл или небрежност за разпостраняване на клеветнически твърдения.Правното разрешение в цитираната практика на ВКС не изразява тезата във въпроса на касатора и не съдържа отговор , че за народните представители изискванията за проверка достоверността на информацията , която изнасят от трибуната на Народното събрание се отнасят правилата за журналистическа проверка . Несъстоятелно се изтъква и решение № 18 от 05.03.2009 г. на ВКС ,III -то г.о. по гр.д. №6264/2007 г. с оглед на приетото в него, че свободата на изразяване на народните представители е особено важна за тях , но тя трябва да бъде гарантирана за да е в защита на интересите на всички граждани Цитираният пасаж нито самостоятелно , нито в контекста на решението може да обоснове противоречие с приетото от въззивния съд по настоящето дело .
Третият въпрос в изложението е за това може ли лице, което не участва в политическия живот и в конкретен политически дебат, да се причисли към публичните фигури, които с оглед на правото на свободно мнение на народните представители са длъжни да понасят обществена критика на по-високо ниво, в контекста на приетото от въззивния съд, че ищецът е обществена личност.
Не е налице противоречие с решение № 7 от 04.06.1996 г. на КСРБ по к.д. № 1/96 г и приетото в мотивите му , че политическите фигури и държавните служители могат да бъдат подложение на критика , на по-високо ниво от това на което са подложени частните лица . Част от същата тази критика обаче е и въпросът за влиянието на частни лица и интереси върху политическите решения В изказването на ответника Д. от трибуната на Народното събрание темата на изказването му е законовата регулация на износа на лекарствени продукти, мерките в интерес на гражданите , прозрачността в действията на Агенцията по лекарствата и опасенията за влияние от страна на по- големи фармацевтични компании , в която връзка името на ищеца е намесено , наречен е „мултимилионер” „фармацевтичен бос” и „ олигарх” Обект на политическа критика в изказването е Президентът , наложил вето върху закон,поради това обсъждан в НС на пленарното заседание от 26.02.2014г. Ищецът Д. е посочен от народния представител като доверен човек на Президента,поставен е риторично въпросът„дали господин Плевнелиев не цели защита на бизнеса на своя доверен човек с това вето”. При тези обстоятелства ,предвид тезата на изказващия се народен представител и съдържащата се в нея обществена позиция , че при износа на лекарствени продукти частните бизнес интереси следва да бъдат подложени на по-засилена държавна регулация,а не на протекции, въззивният съд е направил решаваща преценка за баланса и стълкновението между конституционно гарантирани права ,за да формира извод , че свободата на изказ и оценка по обществен въпрос не е упражнена противоправно от ответника Д. Д. като народен представител .
Четвъртият въпрос е дали народният представител се ползва с имунитет и срещу гражданската отговорност за вреди за свои клеветнически изявления, направени по време на парламентарен дебат като се твърди противоречие с приетото в решение № 10 от 27.07.1992 г. на КСРБ по к.д. №13/ 1992 г. по тълкуването на чл. 69 КРБ , че имунитетът на народния представител се отнася само до наказателната отговорност.
Въпросът няма обуславящо значение за изхода на делото Формулиран е при предпоставки ,които не кореспондират с обстоятелствата в настощия случай,обусловили оспорваните правни изводи в обжалваното решение . Въззивният съд не е приел, че народните представители не носят гражданска отговорност за вреди за своите изказвания , а е обсъждал единствено границите по чл. 10, ал. 2 ЕКЗПЧОС до които се разпострира правото на свободно мнение на народния представител и докъде следва да се приема ,че изказаното от тях не съставлява клеветнически твърдения, с оглед прилагане принципа на пропорционалност между конкуриращите се права.
Петият въпрос касае задължението на съда по същество при иск за вреди от обидни квалификации и клеветнически твърдения да изследва баланса между правото на свободно мнение и конкуриращите го права на гражданите на чест, достойнство и добро име, като граница на упражняването му. Твърди се , че апелативният съд не е изследвал пропорционалността и се е произнесъл в противоречие с практиката на КСРБ и тази на ВКС по указания критерии . Цитира се решение № 14 от 04.11.2014 г. на КСРБ по к.д. №12/2014 г., в което е прието, че правата и законните интереси на другите маркират ограниченията, границите,в които могат да се упражняват основните човешки права и свободи, като водещ при нормативното им ограничаване е принципът на пропорционалността Цитира се и решение № 581 от 30.09.2010г. на ВКС, III-то г.о. по гр.д. 1019/2009 г. , в което е посочено , че свободата на словото не е абсолютна а се разпростира до пределите,след които вече се засягат други конституционно защитени ценности, каквито са правата и доброто име на гражданите. Сочи се и противоречие с решение № 264 от 21.20.2013 г ма ВКС, III-то г.о. по гр.д. № 2161/2013 г. и приетото в него, че публичните фигури също могат да бъдат засегнати от обидно или клеветническо твърдение, което налага съдът да извършва преценка за наличие на баланс между свободата на словото и доброто име на гражданите.
Не е налице противоречие с изтъкнатата практика на КСРБ и ВКС. Въззивният съд е изследвал пропорционалност по критериите , указани в установената съдебна практика , част от която и цитирана .
Шестият въпрос е за предпоставките на отговорността по чл. 49 ЗЗД , в частност кога е налице възлагане на работата,в контекста на приетото от въззивния съд, че било необходимо писмено възлагане от страна на партията към депутата, който не е нейн законен представител. Отговорът на въпроса за предпоставките на отговорността по чл. 49 ЗЗД принципно е даден в тълкувателната практика на ВКС,съобразена от въззивния съд.Освен това, решаващите съображения на съда по този иск се възприемат неточно. Софийски апелативен съд не е изтъкнал чл. 13, ал.1, ал.2 от Устава на ПП”Атака”, уреждащи формалното представителство на политическата формация като основание да отрече предпоставките по чл. 49 ЗЗД , а е изключил гражданскоправното , или с административен акт – включвайки тук и служебно възлагане , предвид особеностите на връзката между двамата ответници,изтъквайки че по силата на Конституцията(чл.67 КРБ) депутатът представлява избирателите си и народа, с изказванията си като депутат не обвързва партията ,от която е включен в изборната листа и неговите изказвания в Народното събрание не могат да обусловят търсената с иска отговорност на политическа партия .Не е налице и противоречие с решение №754 от 27.11.2009 г, на ВКС, I-во г.о.по гр.д. № 2307/2008 г., отнасящо се до действия, извършени от директора на РДВР по огласяване чрез публична пресконференция на уволнение на служител, отменено впоследствие от съда.
Следва да се отклони и въпроса , наведен във връзка с чл. 280, ал.1 , т.3 ГПК за това дали народен представител ,член на партия и съответна парламентарна група, със своите изказвания, след като изрично е заявил, че се изказва от името на съответната политическа партия,може да ангажира отговорността по чл. 49 ЗЗД на партията като негов възложител. Дадените в тълкувателната практика на ВКС разяснения на гаранционно-обезпечителната отговорност по чл. 49 ЗЗД в лицето на възложител на работа изключват положителния отговор при установените по делото обстоятелства ,решаващо изтъкнати от въззивния съд. Ответникът Д. се е изказал в Народното събрание „в качеството си на народен представител от партия „ Атака”, т.е парламентарно представена партия която политическа структура не може да има качеството по чл. 49 ЗЗД по отношение на избраните народни представители от своята парламентарна група в Народното събрание, във връзка с вреди от изказванията им като депутати.
Следващият въпрос е обидна ли е думата олигарх . Сочи се специалното основание по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК , обосновано с липсата на съдебна практика и употребяването на думата от обществеността на настоящия етап в негативен смисъл,сочещ на връзка с мафиотски и паралени структури в държавата . Не са налице предпоставките по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК,тъй като Върховен касационен съд ІІІ г.о не намира убедителни съображения , относими към това специалното основание за допускане до касационно обжалване по поставения въпрос. Няма законова норма,чието тълкуване да определи отговора .Класификатор на обидните думи в съдебната практика не е съставен . Върховен касационен съд, ІІІ г.о споделя съображението на касатора,че при употребата на съществителното „олигархия” и производното му „ олигарх”е от значение в съвременната конотация на думата,но критерият за развитие на правото не обосновава необходимост думата „олигарх” да се окачестви като обида, а нейната употреба – като противоправна.Приоритет следва да има свободата на мнение,особено при защита на обществена позиция, противопоставяща се на явление,довело до влагане на отрицателно съдържание в конкретната дума, или израз.Тази защита се основава на възможността явленията в обществено-политическия и обществено-икономическия живот да се обозначават според убежденията , при участие в публичен дебат те да се назовават съответно от авторите на обществената критика , стига да не се злоупотребява с право.
Последното от изтъкнатите основания за допускане до касационно обжалване е очевидна неправилност на решението , което основание, предвид вече изложеното до тук,очевидно не е налице .
По частната жалба на ПП”Атака” .
Иска се отмяна на определение № 1253 от 17.04.2018 г. на Софийския апелативен съд по гр.д..№ 2119/2017 г., постановено по реда на чл. 248,ал.1 ГПК, с довод ,че съдът с решението е намалил претендираното възнаграждение,без да е направено възражение за прекомерност на адвокатския хонорар,както и под установения по Наредба № 1/ 2004 г. минимум.Претендира се присъждане от отказаната разлика в размер на 2118 лева
Ответникът по частната жалба не ангажира становище.
Жалбата е допустима, по същество е основателна .
Съдът е отхвърлил искането по чл. 248 ГПК с мотив за своевременно направено възражение по чл.78, ал. 5 ГПК, както и препращайки към мотивите на решението за съвместяване на адвокатска защита на двамата ответници по делото в лицето на един и същи адвокат при съобразяване на обстоятелството, че искът по чл. 49 ЗЗД е обусловен от иска по чл. 45 ЗДД .
Определението е незаконосъобразно. Адв С. П. е поел защитата на всеки от двамата ответници с отделен договор за правна помощ и процесуалнио представителство, като по всеки от договорите е уговорено и възнаграждение. Видно от протокола за ОСЗ пред апелативния съд от 07.12.2017г. ,защитата на ищеца е направила възражение по чл.78, ал. 5, което е в срока по ч. 80 ГПК . Разноски обаче се дължат на всеки един от ответниците, които самостоятелно са ангажирали адвокат да ги защитава,като размерът на адвокатското възнаграждение съгл. чл.36 ЗАдв. не може да бъде по-нисък от предвидения в Наредба 1/2004 г. за съответния вид дело. Основание за намаляване на адвокатското възнаграждение ,платено от ответника по иск на основание чл. 49 ЗЗД поради съвместяване и поемане на защитата и на друг ответник – по иска с правно основание чл. 45 ЗЗД, от същия адвокат т.е по начина , установен по делото ,не е предвидено в закона .
Като незаконосъобразно, определението следва да се отмени и да се присъди в полза на ответника ПП „ Атака“ разноски за адвокатско възнаграждение за разликата до 4236 лв., доказани като извършени, което е и минималният размер по чл. 7, ал. 2, т.5 от Наредбата с включен ДДС, като съответно се измени въззивното решение в частта за разноски.
Следва да се присъдят поисканите от ответниците разноски за производството по касационно обжалване на решението .разноските са установени като платени : за ответника Д. Д. в размер на 3530 лв и за ответника ПП“ Атака“ в размер на 4236 лв ,съгласно приложен към отговорите списък .
Предвид изложеното, Върховният касационен съд на РБ, състав на III – то г.о.,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 225 от 23.01.2018 г. по гр.д. № 2119/2017 г. на Софийския апелативен съд
ОТМЕНЯ определение № 1253 от 17.04.2018 г. на Софийския апелативен съд по гр.д..№ 2119/2017 г.и изменя решение № 225 от 23.01.2018 г. на Софийския апелативен съд по гр.д.№ 2119/2017 г., в частта за разноски, както следва:
ОСЪЖДА О. И. Д., ЕГН: [ЕГН] да зпалати на ПП“ Атака“, с централа [населено място] [улица] ЕИК ,още 2118 лева разноски за въззивната инстанция.
ОСЪЖДА О. И. Д. да заплати на Д. Д. Д. сумата 3530 лв и на ПП“ Атака“ сумата 4236 лв разноски в настоящето производство .
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: