О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 731
гр.София, 05.11.2019 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Трето отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на тридесет и първи октомври две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Емил Томов
ЧЛЕНОВЕ: Драгомир Драгнев
Геновева Николаева
като изслуша докладваното от съдия Драгомир Драгнев гр. д. № 1657 по описа за 2019 г. приема следното:
Производството е по реда на чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. Н. М. против решение № 7878 от 13.12.2018 г., постановено по въззивно гражданско дело № 4489 по описа за 2018 г. на Софийския градски съд, Гражданско отделение, III „В“ въззивен състав, с което е потвърдено решение № 306763 от 05.01.2018 г. по гр. д. №7412 по описа за 2017 г. на Софийския районен съд, Първо гражданско отделение, 42 състав, за осъждане на касатора да заплати на основание чл.240 от ЗЗД на В. Н. сумата от 7 000 щатски долара, ведно с лихви и разноски.
Касаторът твърди, че решението на Смолянския окръжен съд е недопустимо, неправилно, необосновано и постановено при погрешно тълкуване и прилагане на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила-основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.2 и т.3 от ГПК. Като основания за допускане на касационното обжалване касаторът сочи очевидна неправилност, както и хипотезите на т.1 и т.3 на чл.280, ал.1 от ГПК по следните въпроси:
1. Редовна ли е исковата молба, предявена от чужд гражданин, в която същият е индивидуализиран с две имена, при условие че той по документ за самоличност се идентифицира с три имена?
2. Следва ли ищецът в случаите на предявена искова претенция за заплащане на парично вземане въз основа на разписка, в която същият е индивидуализиран с фамилия и инициали, да доказва предаването на паричната сума, предмет на исковата претенция, при твърдян от ответника отрицателен факт, че не е получил процесната сума по представената по делото разписка?
3. Следва ли когато сумата надвишава 10 000 лв., предоставянето и в заем съгласно чл.3 от ЗОПБ да се доказва само и единствено с превод с платежно нареждане или с внасяне по платежна сметка?
Ответникът по касационната жалба В. Н. счита, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението на Софийския градски съд, като оспорва касационната жалба и по същество. Претендира за присъждане на 500 лв. разноски за касационното производство.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт. По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд намира следното:
Според титулната част на исковата молба ищецът В. Н. е роден на 20.9.1961 г. в Украйна и притежава разрешително за пребиваване в Република България № и ЛНЧ № [ЕГН]. В нея той е изложил, че е сключил договор за заем с ответника А. М., като му предоставил 7 000 щатски долара със срок за връщане 1.09.2016 г. Тъй като срокът е изтекъл и ответникът не е изпълнил задължението си, ищецът е поискал да бъде осъден да му заплати сумата, ведно с лихви и разноски.
Към исковата молба е била представена разписка на руски език от 13 юли 2016 г., придружена от превод на български език. В нея А. Н. М. е заявил, че разписката се дава от него за това, че се задължава да върне на Н. В. Б. 7 000 щатски долара до първи септември 2016 г.
В отговора на исковата молба ответникът А. М. е оспорил наличието на договор за заем между страните. Възразил е, че заетата сума възлиза на 12 364, 80 лв. и в съответствие с разпоредбата на чл.3, ал.1, т.1 от Закона за ограничаване на плащанията в брой е следвало да бъде преведена по банков път. Заявил е, че разписката не е издадена и подписана от него, няма спомени да е подписвал такава. Наличието и издаването на такава разписка е станало при неясни обстоятелства и условия.
За установяване автентичността на разписката по делото е приета и не е оспорена от ответника графическа експертиза, според която подписът под документа е на А. М..
Въз основа на тези доказателства първоинстанционният съд е достигнал до извода, че разписката изхожда от ответника и установява наличието на договор за заем, по силата на който ищецът е предал сумата от 7000 щатски долара, а ответникът се е задължил да я върне до 1.09.2016 г. Тъй като задължението не е било изпълнено, съдът е уважил предявения иск.
Във въззивната си жалба ответникът е повторил довода си за противоречие на твърдяното предаване на сумата с разпоредбата на чл.3, ал.1, т.1 от Закона за ограничаване на плащанията в брой, оспорил е извършеното от първоинстанционния съд езиково тълкуване на съдържанието на разписката, което съдържание според него не означавало получаване на сумата и поемане на задължение за връщането и се е позовал на допуснати според него нарушения на съдопроизводствените правила при изготвяне на графическата експертиза.
Въззивният съд е приел, че предаването на заемната сума се установява от представената от заемодателя разписка, която представлява доказателство по смисъла на чл.77, ал.1 от ЗЗД за вече извършено предоставяне от ищеца на ответника на съответната сума към момента на сключване на договора. Според този съд е житейски обосновано да се приеме, че след като разписката се намира в държане на ищеца, то той е извършил плащането и е предоставил процесната сума. Затова в случая въззивникът носи тежестта да докаже фактите, които изключват това опитно правило, което той не е сторил. Счел е, че при приемането на графическата експертиза не са допуснати процесуални нарушения. Изложил е съображението, че извършеното нарушение на чл.3, ал.1, т.1 от Закона за ограничаване на плащанията в брой не води до недействителност на самото плащане, а само би довело до неблагоприятни последици за платилия в брой- налагане на глоба от съответния орган.
Така постановеното въззивно решение не съдържа вътрешни противоречия с правилата на формалната логика. Напротив- извършеното от въззивния съд позоваване на обичаите в практиката при тълкуването на разписката съответства на разпоредбата на чл.20 от ЗЗД. Съдът не е приложил несъществуваща правна норма, нито е изтълкувал правна норма противно на нейния смисъл. Ето защо решението не е очевидно неправилно и не може да се допусне касационното му обжалване на това основание.
Първият формулиран от касатора въпрос касае твърдяната от него недопустимост на обжалваното решение, която произтича от нередовност на исковата молба, състояща се в посочването само на двете имена на ищеца. От титулната част на исковата молба обаче е видно, че ищецът е чужденец, който има разрешително за пребиваване и личен номер за чужденец. За чужденците в Република България няма задължение да се идентифицират с три имена, а съгласно чл.16, ал.4 от Закона за българските лични документи личният номер за чужденец/ЛНЧ/ идентифицира еднозначно продължително, постоянно и дългосрочно пребиваващите чужденци в Република България. Следователно исковата молба съдържа необходимата индивидуализация на ищеца съобразно изискванията на чл.127, ал.1, т.2 от ГПК. Затова исковата молба е редовна, а съдебните решения са допустими.
Във втория въпрос на касатора се съдържа непосочено в отговора на исковата молба ново възражение. Касаторът се позовава на обстоятелството, че разписката съдържа изцяло само фамилията на ищеца, а другите имена са обозначени с инициали. Това според него означава, че не е установено задължението му да е към ищеца, а може да е към друго лице със същите имена. Съгласно разпоредбата на чл.133 от ГПК това възражение е преклудирано, затова не може да бъде обсъждано и съответно формулираният в тази връзка въпрос не може да послужи като основание за допускане на касационно обжалване. Обстоятелството, че не някакво друго трето лице със същите имена, а ищецът държи разписката само по себе си доказва несъстоятелността на това възражение.
Разрешението, което въззивният съд е дал на третия въпрос на касатора, съответства на практиката на ВКС, съдържаща се в определения № 120 от 6.03.2017 г. на ВКС по ч. т. д. № 1709/2016 г. на II ТО и № 1193 от 11.12.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4396/2015 г., III ГО. Според тази практика разпоредбата на чл.3, ал.1 от Закона за ограничаване на плащанията в брой не се отразява на редовността и доказването на извършеното плащане, а има за последица само реализиране на административнонаказателна отговорност на нарушителя. Настоящият състав споделя тази практика, поради което и по третия въпрос не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.
При този изход на спора касаторът дължи на ответника по жалбата 500 лв. разноски за касационното производство.
Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 7878 от 13.12.2018 г., постановено по въззивно гражданско дело № 4489 по описа за 2018 г. на Софийския градски съд, Гражданско отделение, III „В“ въззивен състав, с което е потвърдено решение № 306763 от 05.01.2018 г. по гр. д. №7412 по описа за 2017 г. на Софийския районен съд, Първо гражданско отделение, 42 състав, за осъждане на касатора да заплати на основание чл.240 от ЗЗД на В. Н. сумата от 7 000 щатски долара, ведно с лихви и разноски.
ОСЪЖДА А. Н. М.-ЕГН: [ЕГН], да заплати на В. Н.- ЛНЧ № [ЕГН], сумата 500/петстотин/ лв. разноски за касационното производство.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: