О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 643
София, 01.10.2018 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Трето отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на двадесет и седми септември две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛ ТОМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ
ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Д. ДРАГНЕВ гр.д. № 976 по описа за 2018 г. приема следното:
Производството е по реда на чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационната жалба на А. П. К., кооперация „А.-98“ и Г. Ф. К. против решение № 1228 от 19.10.2017 г., постановено по в. гр.д. № 1773 по описа за 2017 г. на Пловдивския окръжен съд, Гражданско отделение шести състав, с което е потвърдено решение № 1640 от 22.05.2017 г. по гр.д. № 11197 по описа за 2014 г. на Пловдивския районен съд за обявяване нищожността на основание чл.26, ал.1, предложение първо от ЗЗД във връзка с чл.209 от ЗЗД на договор за покупко-продажба, сключен на 18.07.2003 г. с нотариален акт № 53, том 3, рег. № 5737, нотариално дело № 435/2003 г. на нотариус Т. К., по силата на който [фирма] е продало на А. П. К. парцели с номера 42, 43, 40, 41, 15, 16 и 8 от кв. Стопански двор по плана на [населено място], област П., за установяване, че А. П. К. не е собственик на парцели с номера 42, 43, 40, 41, обединени в УПИ 40-25, 25а, 25б и 25 по действащия ПУП за Стопански двор-с. Черничево, както и парцел № 8, за установяване, че [фирма] е собственик на силажна яма, съставляваща парцел 15, силажна яма, съставляваща парцел 16 в Стопанския двор на [населено място], идентични съответно с имоти № 210067 и 210066 по картата на възстановената собственост, и за осъждане на А. П. К. и кооперация „А.-98“ да предадат на [фирма] владението върху силажните ями.
Касаторите твърдят, че решението на Пловдивския окръжен съд недопустимо, неправилно поради необоснованост, нарушение на материалния закон и постановено при съществени процесуални нарушения – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК. Като основания за допускане на касационното обжалване сочат очевидна неправилност на решението и противоречие с практиката на ВКС по следните въпроси:
1. Как следва да процедира въззивният съд при налична нередовност на исковата молба? Според касаторите по този въпрос обжалваното решение противоречи на ТР № 1 от 2013 г. на ОСГТК.
2. Следва ли при предявен иск по чл.108 от ЗС ищецът да посочи конкретното придобивно основание, от което черпи правото си на собственост? По този въпрос касаторите считат, че е налице противоречие между обжалваното решение и т.2в от ТР № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС, решение № 318 от 6.07.2012 г. по гр. д. № 615/2010 г. на Първо Г.О. на ВКС.
3. Какви са задълженията на първата и въззивната инстанция във връзка със служебното начало, спазването на принципа за законност, дължимото съдействие на страните, както и във връзка с извършването на доклад по делото и разрешенията, дадени в ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС? Съставлява ли съществено процесуално нарушение липсата на указания от страна на въззивния съд, ако докладът на първоинстанционния съд е бил непълен? Касаторите смятат, че въззивният съд е пропуснал да даде такива указания, което противоречи на т.3 на ТР № 1 от 2013 г. на ОСГТК и на други цитирани в изложението решения.
4. Как се разпределя доказателствената тежест по иск по чл.108 от ЗС и следва ли ищецът по него да посочи и докаже придобивното си основание и правото си на собственост?
5. Допустимо ли е последващо обективно съединяване на искове с оглед разпоредбите на чл.210 и чл.214 от ГПК?
6. На какво основание следва да се счита за нищожна покупко-продажба, по която страните не са целели предвидените в договора последици-като симулативна и/или като сключена при наличие на уговорка за обратно изкупуване?
7. При прогласена нищожност на договор за покупко-продажба по какъв ред следва да бъдат ликвидирани възникналите между страните отношения-облигационен/чл.34 от ЗЗД или вещно-правен/чл.108 от ЗС? Следва ли съдът, сезиран с искане за реституция по нищожна сделка във всички случаи да се произнесе по реда на чл.34 от ЗЗД, като постанови едновременно реституцията от страните, дори и без да има подобно искане? По този въпрос касаторите намират противоречие между въззивното решение и решение № 271 от 5.10.2011 г. по гр. д. № 1577/2010 г. на Трето Г.О. на ВКС.
Ответникът по жалбата [фирма] счита, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението на Пловдивския окръжен съд, като оспорва жалбата и по същество. Претендира за присъждане на 1 440 лв. разноски за касационното производство.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК от легитимирани страни срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт. По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд намира следното:
В исковата молба [фирма] е посочило, че покупко-продажбата на процесните недвижими имоти е била привидна, тъй като е сключена с цел кредиторите на дружеството, което е било тогава в лошо финансово състояние, да не насочат принудително изпълнение върху тези имоти. След това обаче купувачът А. К. отказал да върне имотите и прехвърлил на ответната кооперация собствеността върху двете силажни ями, които се владеят от кооперацията и от К.. Ето защо дружеството е предявило иск за прогласяване нищожността на покупко-продажбата, ревандикационен иск за връщане на владението на силажните ями и иск за установяване, че ответниците не са собственици на останалите имоти. С молба от 6.10.2015 г., подадена преди първото по делото заседание, дружеството е посочило, че в исковата молба е заявена уговорката за обратно изкупуване, съдържаща се в предварителен договор между страните. Затова е добавило евентуално още едно основание за нищожност на покупко-продажбата, което е прието за разглеждане посредством допълване на доклада в публичното съдебно заседание, проведено на 7.10.2015 г. Въззивният съд е счел, че именно на това основание покупко-продажбата е нищожна. Автентичността на подписа на А. К. под предварителния договор без дата и разписката за получена сума е била установена посредством приетите по делото графологични експертизи. Тези документи са приети от въззивния съд като необходимото начало на писмено доказателство по смисъла на чл.165, ал.2 от ГПК за допускане и обсъждане на свидетелските показания. При съвкупната преценка на всички тези доказателства второинстанционният съд е достигнал до извода, че между страните е съществувала уговорка за обратно изкупуване, която противоречи на чл.209 от ЗЗД и води до недействителност на покупко-продажбата. Възражението на ответниците за придобиване на имотите по давност е счетено за недоказано, поради което е потвърдено първоинстанционното решение за прогласяване нищожността на покупко-продажбата, за ревандикиране на силажните ями и за признаване за установено, че останалите имоти не са собственост на ответниците.
От тези данни по делото е видно, че съдилищата са се произнесли по редовна искова молба, чиито недостатъци са били отстранени посредством уточнителните молби на ищцовото дружество. При наличие на договор за покупко-продажба, легитимиращ ответниците като собственици, както и тяхното процесуално и извънпроцесуално поведение, ищцовото дружество има правен интерес от предявените и уважени отрицателни установителни искове за собственост. Ето защо обжалваното решение не е недопустимо, а първият въпрос не е относим към изхода на спора, тъй като не е било необходимо въззивният съд да предприема действия по отстраняване нередовностите на исковата молба.
Не е относим към предмета на делото и отговорът на седмия въпрос на касаторите. Не е бил заявен иск по чл.34 от ЗЗД за връщане на даденото по нищожна сделка, а възможността за предявяване на такъв иск не е пречка за завеждане на вещните искове по настоящото дело.
Дадените от въззивния съд отговори на останалите въпроси на касаторите не противоречат, а съответстват на практиката на ВКС, на процесуалния и на материалния закон. Конкретното придобивно основание, от което черпи правото си ищецът, е бил ясен от изложените от страните факти и становища. В исковата молба ищецът се е позовал на нищожността на договора за покупко-продажба, за да обоснове запазеното си право на собственост върху процесните имоти, а в отговора ответниците са оспорили само нищожността на покупко-продажбата. Това означава, че ответниците са признали принадлежността на правото на собственост в патримониума на продавача към момента на покупко-продажбата. Освен това ищецът, изпълнявайки указанията на първоинстанционния съд относно доказателствената тежест, е представил и договорите за продажба, въз основа на които е придобил още през 1996 г. правото на собственост върху процесните имоти. Следователно по втория и четвъртия въпрос няма противоречие между въззивното решение и практиката на ВКС.
За да обосноват противоречие между обжалваното решение и практиката на ВКС по третия въпрос, касаторите погрешно интерпретират т.2 на ТР № 1/2013 г. на ОСГТК. В тази точка задължение да даде указания се възлага на въззивния съд само когато дадената от първата инстанция квалификация на предявения иск е неправилна, в резултат на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти. В случая въззивният съд не е констатирал нито погрешна квалификация, нито неточни указания от страна на първоинстанционния съд. Ето защо въззивният съд не е имал задължение да дава допълнителни указания на страните да сочат други доказателства.
[фирма] е изложило още в исковата молба твърдение за наличие на уговорка за обратно изкупуване, съдържаща се в предварителния договор без дата. След това преди първото съдебно заседание дружеството е добавило това обстоятелство като основание за нищожност на договора за покупко-продажба. Това изменение на иска посредством добавяне на ново основание към формулирания вече петитум за нищожност съответства на изискванията на чл.214, ал.1, изречение първо и чл.210, ал.1 от ГПК и защитата на касаторите по никакъв начин не е била затруднена. Допускането на изменението не противоречи на решения № 51 от 30.04.2014 г. по т. д. № 1977/2013 г. на Второ Т.О. на ВКС и № 348 от 26.10.2011 г. по гр. д. № 473/2010 г. на Трето Г.О. на ВКС, които касаят различни случаи. Първото се отнася за недопустимо изменение едновременно на обстоятелствената част и петитума на исковата молба, а второто-за нередовност на исковата молба, която не е била отстранена. Ето защо, произнасяйки се по това основание за нищожност, въззивният съд не е допуснал противоречие с практиката на ВКС по петия въпрос на касаторите. Въззивният съд е разграничил основанието за нищожност на покупко-продажбата поради наличие на уговорка за обратно изкупуване от абсолютната симулация, като по второто основание въобще не е постановил решение. Затова по шестия въпрос няма противоречие между обжалваното решение и решение № 79 от 26.06.2012 г. по гр. д. № 791/2011 г. на Трето Г.О. на ВКС.
В мотивите на обжалваното решение не се констатират груби нарушения на правилата на формалната логика или на материалния и процесуалния закон, които могат да се квалифицират като очевидна неправилност на фактическите и правни изводи. Ето защо и на това основание касационно обжалване на решението на Пловдивския окръжен съд не следва да се допуска.
При този изход на спора касаторите дължат на [фирма] 1 440 лв. разноски за касационното производство.
Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1228 от 19.10.2017 г., постановено по в. гр.д. № 1773 по описа за 2017 г. на Пловдивския окръжен съд, Гражданско отделение шести състав.
ОСЪЖДА А. П. К.-[ЕГН], кооперация „А.-98“-ЕИК[ЕИК], и Г. Ф. К.- [ЕГН], да заплатят на [фирма]-ЕИК[ЕИК], сумата 1 440/хиляда четиристотин и четиридесет лева/ лв. разноски за касационното производство.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: