О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 287
София, 12.04.2019 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Трето отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на eдинадесети април две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛ ТОМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ
ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Д. ДРАГНЕВ гр.д. № 4476 по описа за 2018 г. приема следното:
Производството е по реда на чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. П. Л. срещу решение № 4965 от 23.07.2018 г., постановено по гр.д. № 2122 по описа за 2018 г. на Софийския градски съд, Г.О., II „В“ въззивен състав, с което е отменено решение № 286960 от 6.12.2017 г. по гр.д. № 21798 по описа за 2017 г. на Софийския районен съд, 145 състав, и вместо него е постановено друго за отхвърляне на предявените от касатора искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от КТ за отмяна на уволнението, извършено със заповед № 09 от 8.02.2017 г., за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност и за заплащане на 2 348,07 лв. обезщетение за оставането му без работа.
Касаторът твърди, че решението на Софийския градски съд е необосновано, неправилно и постановено в противоречие с материалния закон-основание за касационно обжалване по чл. по чл.281, ал.1, т.3 от ГПК. Като основания за допускане на касационното обжалване касаторът сочи т.1 и т.3 на чл.280, ал.1 от ГПК по следните въпроси:
1. Върху работодателя или върху служителя е тежестта за доказване на факта на явяване на работа, когато служителят е уволнен на основание чл.326, ал.1, т.2 от КТ? Нарушил ли е работодателят чл.8 от КТ, като не е оказал съдействие, а е създал пречка служителят да влезе в сградата, където се намира работното място? Касаторът смята, че възложената от въззивния съд тежест той да докаже факта на явяването си на работа противоречи на практиката на ВКС, според която работодателят е длъжен да установи законността на уволнението.
2. Когато има специална организация на достъп в сградата и за служителя е обективно невъзможно да влезе вътре без съдействие от работодателя, за да се яви лично, върху кого е разпределена доказателствената тежест при оспорване на уволнението по чл.326, ал.1, т.2 от КТ?
3. Когато има наведено твърдение, че заповедта за уволнение е издадена от некомпетентен орган, работодателят ли следва да ангажира доказателства за това, или е допустимо съдът да изследва служебно този въпрос, позовавайки се на публичността на търговския регистър?
4. Необходимо ли е съдът да обсъди всички събрани по делото доказателства, заедно и поотделно, както и всички доводи на страните? В противоречие с практиката на ВКС по този въпрос въззивният съд не е обсъдил довода, че ищецът е уволнен преди да изтече 14 дневният срок по чл.345 от КТ.
5. Законосъобразна ли е заповедта за уволнение по чл.326, ал.1, т.2 от КТ, когато е издадена преди да изтече срокът по чл.345 от КТ?
6. При прекратяване на правоотношението поради неявяване на служителя на работа след възстановяването му, следва ли в заповедта да бъдат изложени мотиви кога и как му е връчено съобщението за възстановяване на работа? Прилагат ли се разпоредбите на чл.335, ал.1, т.3 от КТ относно момента на прекратяване на трудовия договор, или нормата на чл.345, ал.1 във връзка с чл.325, ал.1, т.2 от КТ е специална и договорът се счита прекратен по силата на закона, тоест с изтичането на четиринадесетдневния срок договорът е прекратен?
Ответникът по касационната жалба „Дженерали застраховане“ АД счита, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението на Софийския градски съд, като оспорва касационната жалба и по същество.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт. По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд намира следното:
Касаторът е изложил в исковата молба, че уволнението му от ответното дружество от длъжността „мениджър по сигурността на информационните технологии“ е било отменено от съда с влязло в сила решение, за което той е узнал от своя адвокат на 18.01.2017 г. На същия ден е отишъл в ответното дружество, но не могъл да влезе поради съществуващия специален режим на достъп. Затова изпратил молба по телепоща, с която е поискал да бъде възстановен на заеманата преди уволнението длъжност. Когато на 10.02.2017 г. се явил по покана в офиса на дружеството, му е била връчена заповед за прекратяване на трудовото правоотношение поради неявяване в срока по чл.345, ал.1 от КТ. Заявил е, че тази заповед е незаконосъобразна, тъй като е спазил законоустановения срок, прекратяването на трудовото правоотношение е станало на 26.01.2017 г.- преди изтичане на срока и заповедта не е издадена от компетентен орган, понеже подписът под нея не е положен от изпълнителния директор Р. Д.. Поискал е от съда да отмени уволнението, да го възстанови на заеманата преди това длъжност и да му присъди 2 438,07 лв. обезщетение за разликата между полученото от друг работодател трудово възнаграждение и това, което би получавал от ответното дружество.
В отговора на исковата молба „Дженерали застраховане“ АД е оспорило исковете. Заявило е, че ищецът не се е явил лично, за да бъде възстановен на работа, за което пропусквателният режим не е пречка. Посочило е, че заповедта е породила действие след връчването и на 10.02.2017 г., когато срокът по чл.345, ал.1 от КТ вече е изтекъл, а тази заповед е подписана от изпълнителния директор Р. Д..
За да отмени първоинстанционното решение и да постанови друго за отхвърляне на предявените искове, въззивният съд е приел, че ищецът не е доказал личното си явяване при работодателя в срок с цел да започне отново работа-обстоятелство, за което носи доказателствената тежест. Според съда наличието на пропускателен режим само по себе си не означава, че ищецът лично се е явил и не е могъл да влезе в сградата. Съдът е констатирал, че според приетата по делото графическа експертиза подписът под заповедта е на изпълнителния директор Р. Д.. За пълнота на изложението е посочил също, че заповедта е подписана от двамата изпълнителни директори, които съгласно вписванията в търговския регистър представляват дружеството, а с оглед разпоредбата на чл.23, ал.6 от ЗТРРЮЛНЦ не е необходимо доказване на това обстоятелство от ответника.
При тези мотиви на въззивния съд от съществено значение за изхода на спора е разрешението на въпроса дали работникът или служителят трябва да докаже личното си явяване и готовността си да престира работната си сила в срока по чл.345, ал.1 от ГПК, когато желае да бъде възстановен на работа след влязло в сила съдебно решение. Този въпрос се поставя както при претенцията за обезщетение поради недопускане до работа, така и при спор дали е законно уволнението на основание чл.325, ал.1, т.2 от КТ. Практиката на ВКС е трайна, непротиворечива, последователна и се съдържа както в решение № 1288 от 25.I.1995 г. по гр. д. № 860/94 г., III ГО, така и в последвалите го решения № 46/2014 г. по гр. д. № 3406/2013 г. на IV ГО, № 264/2011 г. по гр. д. № 1467/2010 г. на III ГО, № 346/2012 г. по гр. д. № 1010/2011 г. на IV № 125 от 30.05.2018 г. по гр. д. № 3894/2017 г. на IV ГО на ВКС. Според тази практика изпращането от страна на работника или служителя на писмо за намеренията не означава, че е спазен срокът по чл. 345, ал. 1 КТ за възстановяване на трудовото правоотношение занапред. Работникът или служителят трябва да се яви лично, фактически в предприятието и изрично да заяви желанието си да заеме длъжността, на която е възстановен от съда, за да бъде изправна страна. Явяването може да бъде удостоверено както с подаване на писмено волеизявление пряко пред работодателя, така и по друг подходящ начин, стига този начин да може да бъде доказан при евентуален бъдещ съдебен процес с допустими от процесуалния закон доказателствени средства. В случая въззивният съд е цитирал и се е съобразил с практиката на ВКС и е приел, че тежестта на доказване на личното явяване е на касатора, който не е установил това обстоятелство и трябва да понесе съответните последици. Следователно разрешението на въззивния съд по първия въпрос на касатора съответства на приложимата практика на ВКС, поради което по този въпрос касационно обжалване не следва да се допуска.
Формулираните по отношение на пропусквателния режим въпроси на касатора не съответстват на установената фактическа обстановка и на заявените в исковата молба твърдения за незаконосъобразност на заповедта. Касаторът не се е позовавал в исковата молба на злоупотреба с право от страна на работодателя, а такава злоупотреба не е и установена по делото. От правилника за пропусквателния режим е видно, че достъпът до предприятието е регулиран, но не е забранен и правилата сами по себе си не са създали никаква пречка за личното явяване на касатора. Затова по тези въпроси касационно обжалване също не следва да се допуска.
Сочейки в исковата молба, че заповедта за уволнение е издадена от некомпетентен орган, касаторът е имал предвид, че не е подписана от изпълнителния директор Р. Д., което твърдение е било опровергано от приетата по делото графическа експертиза. Други конкретни доводи, свързани с компетентността на органа, издал заповедта, не са били наведени и съответно не е било необходимо да бъдат обсъждани. Въззивният съд само евентуално, за пълнота на изложението, се е позовал и на данните в търговския регистър, което съответства на процесуалната норма на чл.155 от ГПК. Ето защо и по третия въпрос не може да се допусне касационно обжалване на решението на Софийския градски съд.
За да обоснове незаконосъобразността на уволнението, касаторът е посочил в исковата молба обстоятелството, че в уволнителната заповед като момент, от който влиза в сила е посочена датата 26.01.2017 г., когато двуседмичният срок по чл.345, ал.1 от КТ все още не е изтекъл. Въззивният съд действително е пропуснал да се произнесе по този довод, което противоречи на практиката на ВКС по петия въпрос на касатора. Допускането на касационно обжалване обаче по този въпрос не би променило изхода на спора, тъй като доводът е несъстоятелен. Прекратяването на трудовото правоотношение на основание чл.325, ал.1, т.2 от КТ е без предизвестие и съгласно чл.335, ал.2, т.3 от КТ поражда действие от момента на получаването. Затова законността на уволнението се преценява към този момент/решение № 72 от 5.02.2010 г. на ВКС по гр. д. № 2356/2008 г., IV ГО на ВКС/. В случая заповедта е връчена на 10.02.2017 г., касаторът е узнал за възстановяването си на работа според признанието в исковата молба на 18.01.2017 г. Следователно към момента, към който заповедта е породила действие, срокът по чл.345, ал.1 от КТ вече е изтекъл, поради което тази заповед е законосъобразна. В този смисъл са ясните и ненуждаещи се от тълкуване разпоредби на чл.325, ал.1, т.2 от КТ и чл.335, ал.2, т.3 от КТ и практиката на ВКС. Ето защо по четвъртия и по шестия въпрос не са налице особените предпоставки за допускане на касационно обжалване на решението на въззивния съд.
По тези съображения настоящата инстанция приема, че касационно обжалване на решението на Софийския градски съд не следва да се допуска.
Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 4965 от 23.07.2018 г., постановено по гр.д. № 2122 по описа за 2018 г. на Софийския градски съд, Г.О., II „В“ въззивен състав.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: