Р Е Ш Е Н И Е
№ 48
гр.София, 07.03.2019 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Трето отделение на Гражданска колегия в публичното съдебно заседание на двадесет и осми февруари две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Емил Томов
ЧЛЕНОВЕ: Драгомир Драгнев
Геновева Николаева
при участието на секретаря Росица Иванова, като изслуша докладваното от съдия Драгомир Драгнев гр. д. № 2445 по описа за 2018 г. приема следното:
Производството е по реда на чл.290 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на К. Л. В. против решение № 445 от 30.3.2018 г., постановено по въззивно гражданско дело № 2626 по описа за 2017 г. на Пловдивския окръжен съд, Гражданско отделение, пети състав, с което е отменено решение № 2449 от 18.7.2017 г. по гр. д. № 10113 по описа на Пловдивския районен съд, осми граждански състав, и е постановено друго решение за отхвърляне на предявения от касатора против „Тракия-РМ”ЕООД за изменение на размера на заплащаното обезщетение от 301,82 лв. на 512 лв. за причинени на касатора имуществени вреди от претърпяна на 25.12.1987 г. трудова злополука, изразяващи се в разликата между брутното трудово възнаграждение, което би получавал, ако беше здрав и получаваната пенсия за инвалидност, за периода от 1.6.2016 г. до навършване на пенсионна възраст или до настъпване на обстоятелства, обуславящи промяната или прекратяването му.
Касаторът твърди, че решението на Пловдивския окръжен съд е неправилно поради необоснованост, постановено е в нарушение на материалния закон и съществено нарушение на процесуалните правила, поради което моли да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което предявеният иск да бъде уважен.
Ответникът по касационната жалба „Тракия РМ“ ЕООД я оспорва и моли тя да бъде оставена без уважение.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Трето отделение на Гражданска колегия, след като обсъди становищата на страните по посочените в жалбата основания за касация на решението, приема следното:
Касационната жалба на К. Л. В. срещу решението на Пловдивския окръжен съд е допустима: подадена е от легитимирана страна в срока по чл.283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, с което този съд се е произнесъл по иск с правно основание чл.200 от КТ с цена 18 432 лв. Решението е допуснато до касационно обжалване с определение № 825 от 4.12.2018 г. по настоящото дело на основание чл.280, ал.1, т.1 от ГПК по следния въпрос:
Допустимо ли е събирането, обсъждането и позоваването в решението на въззивния съд на доказателства, които не са нито новонастъпили, нито новооткрити, във връзка с възражение срещу иска, което ответникът не е направил с отговора на исковата молба и не е направил с въззивната жалба срещу първоинстанционното решение?
Отговорът на въпроса произтича от въведения с действащия ГПК принцип на концентрационното начало и процесуалните норми, които уреждат конкретните проявления на този принцип при развитието на гражданския процес. Концентрационното начало има за цел да ускори разглеждането и приключването на делата в разумен срок, затова за страните са въведени съответните задължения да извършват процесуалните си действия своевременно под страх, че в противен случай правата им ще бъдат погасени. Ето защо разпоредбите на чл.131, ал.2, т.5, ал.3 и на чл.133 от ГПК задължават ответника да повдигне всичките си възражения и да представи и посочи доказателствата, които ги установяват още в отговора на исковата молба. Пропускът се санкционира със загубата на възможността възражението да се повдигне по-късно, включително и пред втората инстанция, освен ако този пропуск не се дължи на особени непредвидени обстоятелства. Съответно разпоредбата на чл.269, изречение последно от ГПК позволява на ответника отново да се позове на вече наведеното, но неуважено възражение във въззивната жалба и да поиска събиране на доказателства за това възражение при условията на чл.266, ал.2 и ал.3 от ГПК. Ответникът обаче не може да се позовава във втората инстанция на възражение, което не е направено своевременно и не може да иска събиране на доказателства за установяването му. Съдът също няма правомощието да обсъжда непосочено в жалбата възражение/чл.269, изречение последно от ГПК/ и служебно да събира доказателства, освен ако не се налага да приложи императивна материалноправна норма/т.3 на ТР № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК/. Следователно събирането, обсъждането и позоваването в решението на въззивния съд на доказателства, които не са нито новонастъпили, нито новооткрити и служат за установяване на възражение срещу иска, което ответникът не е направил както с отговора на исковата молба, така и с въззивната жалба срещу първоинстанционното решение, представляват процесуални нарушения, освен ако не се касае за доказателства, необходими за прилагане на императивна материалноправна норма. Тези процесуални нарушения в редица случаи се отразяват на правилността на решението, поради което са съществени.
При този отговор на поставения въпрос по съществото на спора и по оплакванията в касационната жалба се констатира следното:
К. В. е изложил в исковата молба, че на 25.12.1987 г., по време на работа като миньор в ДСО „Редки метали“, чиито правоприемник е ответното дружество, е претърпял трудова злополука, довела до ампутация в горна трета на дясната подбедрица. С влязло в сила решение е установена отговорността на работодателя за претърпените от него имуществени и неимуществени вреди, като му е било присъдено и ежемесечно обезщетение от 301,82 лв., представляващо разликата между пенсията и трудовото възнаграждение, което би получавал, ако не беше се случила злополуката. Към момента на завеждане на исковата молба миньорската заплата се е увеличила на 750 лв., получаваната от него пенсия е 238,03 лв. и разликата между двете величини е 512 лв. Ето защо е поискал да бъде изменен размерът на присъденото му ежемесечно обезщетение от 301,82 лв. на 512 лв.
В отговора на исковата молба ответното дружество е оспорило иска, позовавайки се на подписаното между страните споразумение от 18.03.2008 г. за доброволно изплащане на присъдените суми. Според пълномощника настъпилата в далечната 1987 г. трудова злополука не обвързва ответното дружество, тъй като е прекъсната каквато и да е причинно-следствена връзка. Дейността по добив на уранова суровина е преустановена по силата на нормативен акт-ПМС № 163 от 20.08.1992 г. Това означава, че дори да не беше настъпила злополуката, ищецът не би могъл да извършва същата работа. Сегашната дейност на миньорите няма нищо общо с някогашната дейност на ищеца, а и от 1987 г. досега длъжностите в добивната промишленост са намалели с около осемдесет процента.
Пловдивският районен съд е уважил иска до пълния предявен размер. Този съд е посочил, че постигнатото между страните споразумение не е пречка ищецът да иска по-голямо обезщетение, тъй като основанието му е влязло в сила съдебно решение, според което обезщетението е определено до настъпване на обстоятелства, обуславящи неговата промяна. Такова обстоятелство е актуалната разлика между трудовото възнаграждение и получаваната пенсия за инвалидност. Във въззивната си жалба срещу това решение ответното дружество отново е изложило аргументите си против наличието на причинна връзка, която се е прекъснала след преустановяване на добива на уран, както и възражението си за споразумение, осуетяващо възможността на ищеца да иска по-високо обезщетение.
Вместо да се произнесе само по посочените във въззивната жалба въпроси, както изисква чл.269, изречение второ от ГПК, въззивният съд е отменил хода по същество за ангажиране на доказателства дали ищецът е полагал труд и регистриран ли е в бюрото по труда. За целта е дал указания на ищеца да представи такива доказателства и е изискал информация от бюрото по труда. Въз основа на служебно събраните доказателства въззивният съд е приел, че ищецът не е положил необходимата съгласно чл.83, ал.2 от ЗЗД грижа да намали размера на имуществените вреди, като положи усилия да започне работа. Затова е прибавил към размера на пенсията му минималната работна заплата, която ищецът е могъл да получава и понеже сборът е надвишил възнаграждението, което би получавал като миньор, е отменил изцяло първоинстанционното решение и е отхвърлил иска. Тези действия на въззивния съд представляват съществени процесуални нарушения съобразно дадения по-горе отговор на въпроса. Въззивният съд не е имал правомощията нито да обсъжда неповдигнато от ответното дружество възражение, нито да събира служебно доказателства в негова подкрепа, тъй като не се касае за прилагане на императивна материалноправна норма. Ето защо обжалваното решение следва да бъде касирано и спорът трябва да се разреши като се преценят само своевременно повдигнатите възражения на ответното дружество и без да се обсъждат събраните пред втората инстанция доказателства. С приетите по делото съдебни решения е установено със сила на присъдено нещо, че ответното дружество носи отговорност за причинените на ищеца вреди от злополуката, включително за пропуснатите ползи, изразяващи се в разликата между трудовото възнаграждение, което би получавал, ако беше здрав, и пенсията за инвалидност. Увеличаването на вероятното трудово възнаграждение е обстоятелство, което води до необходимост да се измени предходното решение, като се увеличи размерът на месечното обезщетение. Споразумението между страните касае само начина на изпълнение на предишното съдебно решение и не съдържа отказ на ищеца от следващи претенции към работодателя при изменение на обстоятелствата. Ето защо това споразумение не е пречка обезщетението да се увеличи. Другото възражение на ответното дружество също е неоснователно. Развитието на технологиите, което води до изменение или до изчезване на миньорската професия, не прекъсва причинната връзка между злополуката и вредоносните последици. Ако ищецът беше здрав, той би могъл да упражнява друга дейност, която би му носила трудови доходи поне в размер на средната работна заплата за страната. Тогава, при невъзможност ищецът да работи като миньор, както твърди ответното дружество, той би получавал възнаграждение в размер на 868 лв., на каквато сума възлиза средното месечно трудово възнаграждение за месец май 2016 г. по данни на НСИ. В този случай разликата между това възнаграждение и пенсията от 238, 03 лв. също надвишава претендираната сума от 512 лв., считано от 1.6.2016 г. Ето защо след отмяната на обжалваното решение трябва да бъде постановено друго, с което предявеният иск да бъде уважен.
При този изход на спора касаторът дължи на ответника по жалбата 700 лв. разноски по делото и 302,66 лв. държавна такса по сметката на ВКС.
Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 445 от 30.3.2018 г., постановено по въззивно гражданско дело № 2626 по описа за 2017 г. на Пловдивския окръжен съд, Гражданско отделение, пети състав, КАТО ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
УВЕЛИЧАВА размера на присъденото с решение №29 от 30.01.2008 г. по гр.д. № 206 по описа за 2007 г. на Пловдивския апелативен съд обезщетение за имуществени вреди, дължимо от „Тракия РМ“ ЕООД-ЕИК:[ЕИК], на К. Л. В.-[ЕГН] заради настъпила на 25.12.1987 г. трудова злополука, които вреди се изразяват в разликата между трудовото възнаграждение, което К. Л. В. би получавал, ако беше здрав, и пенсията за инвалидност, от 301,82 лв. на 512/петстотин и дванадесет/ лв. месечно, считано от 1.6.2016 г. до навършване на пенсионна възраст или настъпване на обстоятелства, обуславящи промяната или прекратяването на това обезщетение.
ОСЪЖДА „Тракия РМ“ ЕООД-ЕИК:[ЕИК], да заплати на К. Л. В.-[ЕГН], сумата 700/седемстотин/ лв. разноски по делото.
ОСЪЖДА „Тракия РМ“ ЕООД-ЕИК:[ЕИК], да заплати 302, 66/триста и два лева и шестдесет и шест стотинки/ лв. държавна такса по сметката на ВКС.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: