О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 912
гр.София, 14.12.2017 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Трето отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на седми декември две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Емил Томов
ЧЛЕНОВЕ: Драгомир Драгнев
Геновева Николаева
като изслуша докладваното от съдия Драгомир Драгнев гр. д. № 2762 по описа за 2017 г. приема следното:
Производството е по реда на чл.288 от ГПК и чл.274, ал.2 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Софийска апелативна прокуратура против решение № 906 от 19.04.2017 г., постановено по гр. д. № 8469 по описа за 2015 г. на Софийския апелативен съд, Гражданска колегия, четвърти състав, с което е потвърдено решение № 8089 от 7.11.2016 г. по гр. д. №8469 по описа за 2015 г. на Софийския градски съд, Гражданско отделение, I-21 състав, за осъждане на Прокуратурата на Република България да заплати на В. Г. Б. сумата 20 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от незаконно обвинение в престъпление, за което наказателното производство е прекратено, както и по частна жалба срещу определение № 1702 от 23 май 2017 г. по същото дело за изменение на решението с присъждане на 1 198,80 лв. разноски на В. Б..
Касаторът твърди, че решението на Софийския апелативен съд е необосновано, неправилно поради нарушение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила-основание за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 от ГПК. Като основания за допускане на касационното обжалване сочи т.1 и т.2 на чл.280, ал.1 от ГПК/ редакция преди изменението с Д.В., бр.86/2017 г./. Счита, че по въпроса за определяне на неимуществените вреди по справедливост, което следва да се извърши от съда след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства, въззивното решение не съответства на т.II от ППВС № 4 от 23.12.1968 г., а освен това е налице и противоречива съдебна практика, цитирана в изложението. Смята, че решението противоречи също на т.3 и т.11 на ТР № 3 от 22.04.2004 г. на ОСГК, защото твърдените неимуществени вреди не са пряка и непосредствена последица от увреждането, както и на т.19 от ТР № 1 от 4.01.2001 г. на ОСГК на ВКС поради липсата на мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между обвинението и причинените вреди. Обжалва определението за присъждане на разноски с аргументите, че Прокуратурата е поискала само евентуално намаляване на размера на присъденото обезщетение, а след като и двете въззивни жалби са отхвърлени, разноски на страните не се дължат.
Ответникът по жалбите В. Б. счита, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, като оспорва жалбите и по същество.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт. По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд намира следното:
Прокуратурата на Република България е повдигнала и поддържала срещу В. Г. Б. обвинение в извършено престъпление по чл.304б, ал.1 от НК/търговия с влияние/ за периода от 19.04.2010 г. до 23.05.2014 г., когато окончателно е прекратено досъдебното производство. След това В. Б. е предявил срещу Прокуратурата на Република България иск за заплащане на 30 000 лв. обезщетение за причинените му от наказателното преследване неимуществени вреди. В исковата молба той е посочил, че за периода от 2005 г. до 2009 г. е работил като парламентарен секретар в Министерския съвет, а по време на наказателното производство обвиненията срещу него са били широко тиражирани в медиите от представители на Прокуратурата. По този начин непоправимо е бил накърнен авторитетът му на добросъвестен и уважаван професионалист и политик и е била затруднена професионалната му реализация. Изтъкнал е също, че с наложената забрана за напускане на страната силно е било ограничено за повече от две години правото му на свободно придвижване по лични и служебни причини. Разгласяването на обвинението с участие на длъжностни лица от Прокуратурата е било установено по делото посредством приетите извлечения от публикациите в пресата, а възпрепятстването на политическата му кариера и отрицателните психически изживявания от забраната да напуска страната са доказани чрез показанията на разпитаните свидетели. При тези данни първоинстанционният съд е определил 20 000 лв. обезщетение за причинените на ищеца неимуществени вреди, а въззивният съд е потвърдил този размер. Второинстанционният съд е приел, че въпреки разумния срок, в който е приключило съдебното производство, то е нанесло сериозни нематериални вреди на ищеца, който преди това е бил личност на висок държавен пост, авторитетен партиен функционер. Обвинението в престъпление, представляващо посредничество при подкуп в особено високи размери, извършено в съучастие, е накърнило авторитета на ищеца и се е отразило негативно на професионалната му реализация. От забраната да напуска страната са произтекли и други отрицателни преживявания-публично унижение, чувство за вина пред семейството. Според съда размерът на вредите се обуславя и от обстоятелството, че представители на прокуратурата са правили публични изявления за виновността на ищеца, които са били широко отразени в медиите и са създали убеждение в обществото, че престъплението действително е извършено. По този начин второинстанционният съд е изложил свои собствени съображения по съществото на спора, поради което въззивното решение не противоречи на указанията, дадени в т.19 от ТР № 1 от 4.01.2001 г. на ОСГК на ВКС. Мотивите на въззивния съд съдържат достатъчна обосновка на причинно-следствената връзка между незаконното наказателно преследване и претърпените неимуществени вреди, затова въззивното решение съответства на дадените в т.3 и т.11 на ТР № 3 от 22.04.2005 г. на ОСГК указания. Всички посочени от второинстанционния съд критерии относно размера на неимуществените вреди са доказани, меродавни и отговарят на утвърдената съдебна практика. Най-значимото обстоятелство, обуславящо размера на неимуществените вреди, е, че обвинението е било свързано със сферата на професионалната реализация на ищеца и самото му повдигане и поддържане е възпрепятствало кариерата му на политик от национално ниво/решение № 184 от 5.10.2016 г.гр. д. № 1168 по описа за 2016 г. на Трето Г.О. на ВКС/. Отговорността на прокуратурата за тези значителни неимуществени вреди е ангажирана заради поведението на длъжностни лица в състава и, които са разгласили обвинението в медиите. Няма причина да бъде допуснато касационно обжалване и на основание чл.280, ал.1, т.2 от ГПК/редакция преди изменението с Д.В., бр.86/2017 г./ въз основа на цитираната от касатора съдебна практика. Само едно от решенията/№ 230 от 7.11.2013 г. по гр. д. № 1630/2013 г. на Трето Г.О. на ВКС/ засяга случай, при който повдигнатото обвинение е затруднило професионалната реализация на пострадалото лице. Определеното обезщетение от 15 000 лв. по размер се доближава до настоящия случай, като се съобрази, че незаконното обвинение е повдигнато в по-ранен период при други икономически условия.
По тези съображения настоящата инстанция приема, че касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд не следва да се допуска.
Частната жалба срещу определението, с което е било допълнено решението по делото с присъждане разноски на В. Б. е неоснователна. Прокуратурата на Република България е подала въззивна жалба срещу първоинстанционното решение с искане изцяло да бъде отменено, евентуално-обезщетението да бъде намалено. В. Б. е поискал във въззивната си жалба увеличаване на обезщетението до пълния предявен размер от 30 000 лв. При така формулираните искания е законосъобразен изводът на въззивния съд, че обжалваемият интерес на Прокуратурата е 20 000 лв., а на В. Б.-10 000 лв., поради което на В. Б. се дължат 2/3 от направените от него разноски. Възнаграждението се полага не само за въззивната жалба на ищеца, но и за защитата по въззивната жалба на Прокуратурата и за касационното производство, понеже така е било уговорено в договор № 3619 от 29.11.2016 г. Тъй като общият размер на разноските е 1805 лв., а 2/3 от тях възлизат на 1 203,33 лв., въззивният съд правилно е присъдил поисканата от В. Б. сума от 1 198,80 лв. Ето защо обжалваното въззивно определение трябва да бъде оставено в сила.
Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 906 от 19.04.2017 г., постановено по гр. д. № 8469 по описа за 2015 г. на Софийския апелативен съд, Гражданска колегия, четвърти състав, с което е потвърдено решение № 8089 от 7.11.2016 г. по гр. д. №8469 по описа за 2015 г. на Софийския градски съд, Гражданско отделение, I-21 състав, за осъждане на Прокуратурата на Република България да заплати на В. Г. Б. сумата 20 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от незаконно обвинение в престъпление, за което наказателното производство е прекратено.
ОСТАВЯ В СИЛА определение № 1702 от 23 май 2017 г., постановено по гр. д. № 8469 по описа за 2015 г. на Софийския апелативен съд, Гражданска колегия, четвърти състав, за изменение на решението по делото с присъждане на 1 198,80 лв. разноски на В. Б..
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: