О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 83
гр.София, 03.02.2020 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Трето отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на тридесети януари две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Емил Томов
ЧЛЕНОВЕ: Драгомир Драгнев
Геновева Николаева
като изслуша докладваното от съдия Драгомир Драгнев гр. д. № 2670 по описа за 2019 г. приема следното:
Производството е по реда на чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на И. В. Д. против решение от 26.03.2019 г., постановено по гражданско дело № 5090 по описа за 2018 г. на Софийския градски съд, ГО, II „А“ въззивен състав, с което е потвърдено решение от 04.04.2016 г., поправено с решение от 10.07.2017 г., двете по гр. д. № 24989 по описа за 2015 г. на Софийския районен съд, Първо гражданско отделение, 48 състав, за осъждане на касатора да заплати на Х. Д. Х. на основание чл.240, ал.1 от ЗЗД сумата от 11 000 лв., представляваща главница по договор за заем от 26.04.2014 г., ведно със законната лихва от 11.05.2015 г. до окончателното изплащане на вземането.
Касаторът твърди, че решението на Софийския градски съд е неправилно поради допуснати нарушения на процесуалните правила-основание за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 от ГПК. Като основания за допускане на касационното обжалване сочи т.1 и т.3 на чл.280, ал.1 от ГПК по следните въпроси:
1. Може ли със свидетелски показания да се доказва съществен елемент от договор за заем на стойност над 5 000 лв., какъвто е реалното предаване на заемната сума в размер на 11 000 лв. със задължението за връщането и от заемателя?
2. Възможно ли е въззивната инстанция да преразглежда изводите на първата инстанция относно подлежащите на доказване факти, обсъждайки факти, по отношение на които не е извършено разпределение на доказателствената тежест в доклада, без да уведоми страните и да измени съдържанието на доклада по чл.146 от ГПК и без да им даде указания и възможност да направят доказателствени искания във връзка с тези факти?
3. Наличието на разписка, удостоверяваща плащане, освобождава ли заемодателя да докаже твърдяното от него основание, въз основа на което е предал сумата? Каква следва да бъде доказателствената тежест за ответника при предявен срещу него иск по чл.240 от ЗЗД, в случай че няма въведено от ищеца твърдение за наличието на договор за заем?
4. Дали представената по делото разписка доказва съгласие между страните за сключване на договор за заем, фактическото предаване на сумата по него, както и съгласието за връщане на получената сума от заемателя?
5. Може ли да се презюмира, че страните са сключили договор за заем от самия факт на предаване на сумата, при липса на други данни, а и при положение че няма твърдение от страна на ищеца за сключване на такъв договор между него и ответника?
6. Следва ли въззивната инстанция да кредитира документ, който е представен извън определения от съда срок?
Ответникът по касационната жалба Х. Д. Х. счита, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението на Софийския градски съд, като оспорва касационната жалба и по същество. Претендира за присъждане на 600 лв. разноски за касационното производство.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт. По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд намира следното:
Х. Д. Х. е изложил в исковата молба, че на 26.04.2014 г. е дал в заем сумата от 11 000 лв. на И. В. Д., който е поел задължение да я върне до 25.07.2014 г. За целта е била издадена разписка с дата 26.04.2014 г. Тъй като ответникът не е изпълнил задължението си, ищецът е поискал от съда да го осъди да му заплати сумата. Заверено ксерокопие от разписката от 26.04.2014 г. е било представено към исковата молба и според този документ ответникът е получил сумата от 11 000 лв. в заем и се е задължил да я върне до 25.07.2014 г.
В отговора на исковата молба ответникът е заявил, че са водени преговори за заем и саморъчно е написал разписката, но не я подписал, тъй като не се съгласил с условието да получи само 8 000 лв., а останалата сума от 3 000 лв. да бъде възнаградителна лихва. Поискал е ищецът да представи оригинала на разписката.
Софийският районен съд е задължил ищеца да представи оригинала на разписката до откритото съдебно заседание. Пълномощникът на ищеца е изпълнил това задължение в проведеното на 18 ноември 2015 г. публично съдебно заседание. Съдът е констатирал, че ксерокопието съответства на оригинала, допуснал е разпит на свидетел на ищеца за установяване на обстоятелството, че разписката е подписана след изписване на съдържанието и е назначил графическа експертиза на подписа. Заключението на приетите по делото единична и тройна експертиза е, че подписът е положен от ответника, което обстоятелство е потвърдено и от показанията на свидетеля И..
Въз основа на тези доказателства първоинстанционният съд е приел, че разписката установява както получаването на сумата, така и основанието за получаването и, поради което е уважил предявения иск.
Във въззивната си жалба ответникът е повторил твърденията си в отговора на исковата молба, отново е оспорил получаването на сумата и е заявил, че първоинстанционният съд се е позовал на недопустими свидетелски показания. Софийският градски съд е приел, че е установена автентичността на разписката и от нейното съдържание е видно както основанието, така и получаването на сумата. Затова съдът е счел за неоснователни възраженията на ответника във въззивната жалба и е потвърдил първоинстанционното решение.
От съдържанието на съдебните решения и от събраните по делото доказателства е видно, че питанията на касатора, с изключение на шестия въпрос, почиват на превратното тълкуване на тези решения от страна на касатора. Фактите по делото са, че е установена автентичността на разписка, в която е посочено основанието за плащане/заем/, реалното предаване на сумата и поемане на задължение за нейното връщане/четвърти въпрос на касатора/. Съдът не се е позовал на свидетелски показания, за да установява договор на стойност, надвишаваща 5 000 лв., следователно не е допуснал нарушение на чл.164, ал.1, т.3 от ГПК/първи въпрос/. Основанието за плащане на сумата е изтъкнато в исковата молба и фигурира в разписката, а не е било презюмирано, затова дадените от въззивния съд разрешения на третия и петия въпрос не са в противоречие с цитираната от касатора практика на ВКС. Тази практика се отнася за други случаи, при които основанието не е посочено в документа, установяващ дължимостта на сумата, поради което не може да се презюмира, а подлежи на доказване/решения № 274 от 19.12.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1285/2012 г.№ 390 от 20.05.2010 г. по гр. д. № 134/2010 г. № 361 от 11.11.2015 г. на ВКС по гр. д. № 1864/2015 г., № 168 от 20.05.2010 г. на ВКС по гр. д. № 134/2010 г., всички на IV ГО/. Районният съд не е дал погрешна квалификация на иска, а докладът му е бил достатъчно пълен и точен. Въззивният съд на свой ред не е преразгледал, а е потвърдил правните изводи на първоинстанционния съд и не е бил изправен пред необходимост да дава указания на страните да предприемат действия по посочване на относими доказателства с цел да приложи императивна правна норма. Ето защо не е била налице хипотезата на т.2 на ТР № 1 от 9.12.2013 г. по тълкувателно дело № 1/2013 г. на ОСГК и даденото разрешение по втория въпрос на касатора също не противоречи на практиката на ВКС.
Шестият въпрос на касатора е основан на обстоятелството, че районният съд е дал срок за представяне на оригинала на завереното ксерокопие от разписката до публичното съдебно заседание. Според касатора това означава, че представянето на оригинала в самото заседание е станало след срока, поради което разписката следва да се изключи от доказателствата по делото. Това разбиране противоречи на смисъла на разпоредбата на чл.183 от ГПК. Целта на представянето на оригинала е да се установи съответствието му с ксерокопието в присъствието на страните, което може да се извърши само в публично съдебно заседание. Затова от предоставения срок не може да се изключи датата и часа на провеждане на заседанието. Следователно въззивният съд правилно не е изключил разписката от доказателствата по делото и е основал изводите си на този документ. Това разрешение на шестия въпрос на касатора ясно следва от съдържанието и смисъла на разпоредбата на чл.183 от ГПК, поради което по този въпрос също не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.
По тези съображения настоящата инстанция приема, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението на Софийския градски съд.
При този изход на спора касаторът дължи на ответника по жалбата 600 лв. разноски за касационното производство.
Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 26.03.2019 г., постановено по гражданско дело № 5090 по описа за 2018 г. на Софийския градски съд, ГО, II „А“ въззивен състав, с което е потвърдено решение от 04.04.2016 г., поправено с решение от 10.07.2017 г., двете по гр. д. № 24989 по описа за 2015 г. на Софийския районен съд, Първо гражданско отделение, 48 състав, за осъждане на И. В. Д. да заплати на Х. Д. Х. на основание чл.240, ал.1 от ЗЗД сумата от 11 000 лв., представляваща главница по договор за заем от 26.04.2014 г., ведно със законната лихва от 11.05.2015 г. до окончателното изплащане на вземането.
ОСЪЖДА И. В. Д.-[ЕГН], да заплати на Х. Д. Х.-[ЕГН], сумата 600/шестотин/ лв. разноски за касационното производство.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: