O П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 239
гр. София, 06.06.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание нa двадесет и осми май две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛ ТОМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ
ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА
изслуша докладваното от съдията Е. Томов ч. гр. дело № 1711/ 2018 г. и за да се произнесе, взема предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал.3, т.2 ГПК вр пар. 74 ПЗР на ЗИДГПК ( ДВ бр. 86/2017 г.)
Образувано е по частна касационна жалба вх. № 1687/21.03.2017 г. на Г. П. И. и Р. С. И., конституирани като страни на мястото на починалия на 18.03.2017 г. С. М. И., чрез адв. П. П., срещу определение № 118 от 22.04.2017 г. на Варненския апелативен съд по ч.гр.д. № 59/2017 г. за потвърждаване на определение № 2208 от 12.09.2016 г. на Варненския окръжен съд по гр. д. № 2849/2015 г., с което е допълнено, в частта за разноски, определение № 1889 от 01.08.2016 г. за прекратяване на производството при условията на чл. 130 ГПК.
Иска се отмяна на обжалваното определение като незаконосъобразно. Поддържа се, че разноските по делото за адвокатско възнаграждение са възложени при липса на доказателства за извършено плащане по банков път, несвоевременно заявено искане за присъждането им и незачитане на възражението за прекомерност. В допълнително представеното изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се навежда чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Ответниците по жалбата в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК не са ангажирали писмено становище.
Жалбата е в срок, от лица с активна процесуална легитимация и правен интерес от обжалването, срещу подлежащ на касационно обжалване по арг. от чл. 248, ал.3, изр. 2-ро вр чл. 280, ал. 2, т.1 ГПК ( в приложимата редакция – ДВ бр. 50/2015 г.) акт на въззивен съд, така допустима.
Първоинстанционното производство е образувано по обективно и субективно съединени искове по чл. 17, ал. 1 вр чл. 26, ал. 2, предл. 5 – то ЗЗД за установяване привидността на три разпоредителни сделки с недвижими имоти, оформени като покупко- продажба, по чл. 17, ал. 1 ЗЗД за установяване действителността на прикритите сделки- договори за издръжка и гледане, и по чл. 87, ал. 3 ЗЗД за развалянето на последните поради неизпълнение. Наследодателят на жалбоподателите, предявил исковете, е твърдял, че е наследник на починалата Б. М. И., негова рожденна сестра, като е оспорил наличието на осиновяване на последната от семейството на леля му и съпруга и.
С определение № 1889 от 01.08.2016 г. на Варненския окръжен съд по гр.д. № 2849/2015 г. производството е прекратено поради липса на правен интерес от предявените искове, потвърдено с определение № 620 от 06.10.2016 г. на Варненския апелативен съд по ч.гр.д. № 493/2016 г., влязло в сила на 17.01.2017 г.
С определение № 2208 от 12.09.2016 г. на Варненския окръжен съд, по молбата на ответниците от 05.08.2016 г., определението за прекратяване е допълнено в частта за разноски, като ищецът е осъден да им заплати сумата от 6843 лв. разноски за адвокатско възнаграждение.
За да потвърди определението по чл. 248, ал. 1 ГПК, в обжалвания сега съдебен акт апелативният състав е приел, че ответникът има право на разноски при прекратяване на делото поради недопустимост на исковете. Приел е още, че когато по делото не са провеждани открити съдебни заседания чл. 80 ГПК е неприложим и искането за разноски може да се направи и след прекратяване на производството, че за плащането на сумата, която е под 10000 лв., така допустимо е и плащане в брой, е представена разписка от адвокатски кочан, а също че по размер адвокатското възнаграждение е под минималния по Наредба № 1- 2004 г.
Като съобрази изложеното в жалбата и допълнението към нея от 09.05.2017 г., настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване. Налице е бланкетно позоваване на специалното основание по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК без да е изведен правен въпрос за който касаторите, считат че е обусловил решаващия извод на апелативния състав в обжалвания съдебен акт, както и без да е обосновано защо произнасянето на касационната инстанция ще е от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото. Въпреки двукратно предоставената ( с разпореждания от 22.03. и 10.05.2017 г. ) на касаторите от долния съд възможност да мотивират основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, това не е сторено. Съгласно т.1 на ТР № 1/ 2009 г. на ОСГТК на ВКС извеждането от касатора на обуславящ въпрос играе ролята на обща предпоставка, която в кумулативна даденост с поне една от специалните предпоставки по чл. 280, ал.1, т.1- т.3 ГПК е в състояние да обоснове допускане до касационен контрол. Респективно, формулираното на въпрос, който не е обуславящ или неформулирането изобщо на въпрос, по смисъла на цитираната точка от ТР, е достатъчно основание да не се допусне касационно обжалване, без да е необходимо да се извършва проверка за наличието на наведеното специално основание. Това следва от принципа на диспозитивното начало, закрепен в чл. 6, ал. 2 ГПК, като последица от който ВКС не може да замества волята на страните относно обема и вида на търсената от тях защита т.с. не може да извежда сам, вместо тях, въпроса.
Отделно от това не е налице и специалното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По включените в предмета на делото пред апелативния съд въпроси е налице достатъчно съдебна практика. В подобна хипотеза когато страната навежда основанието по т.3 , тя следва да аргументира кое налага промяна в създадената до момента практика, което в случая не е направено и това е самостоятелно и достатъчно основание, частната касационна жалба да не се допусне до разглеждане по същество.
Предвид изложеното, Върховният касационен съд,с-в на III – то г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 118 от 22.04.2017 г. на Варненския апелативен съд по ч.гр.д. 59/2017 г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: